— Сигурно си го подминала — започва да мрънка Лили. — Върни се. Върни се до онази кръчма!

— Не съм подминала нищо, по дяволите.

— Не е възможно.

— Дотук нямаше никакви отклонения!

— Какво е това? — питам.

Пред нас има малко задръстване — по тесния път между гъсти храсти и дървета с натежали клони пъпли колона от лендроувъри и ягуари.

— Завиват натам — въздъхва Лили с облекчение. — Това е! Можеш ли да спреш някъде тук, Джанет?

— Джей-Ми — поправя я Джанет.

— Защо да го правя?

Лили се нацупва.

— Пристигаме с някакво си старо рено — отговаря тя. — Не искам никой да го види.

— О, престани! — скастрям я.

За щастие колите са плътно една зад друга и всички продължават наляво.

— О! Вижте! — развълнувано извиква Лили. Поглеждаме напред. До пътя се издигат две огромни колони от масивен сив гранит. Върху тях със зинала уста стои по един лъв опрял е предните си лапи в щит.

— Ооо… — въздъхва Джанет.

— Типично — промърморвам аз, преструвайки се, че не съм впечатлена.

— Погледни тази алея — продължава Джанет, когато минаваме през портала и поемаме по неравен път сред колоната от коли. От двете страни се простират обширни тревни площи, леки възвишения се издигат тук-там, виждат се няколко дъба. При тази гледка е неизбежно човек да си представи конете и двуколките, в които са се возили двойки, пристигнали за подобно увеселение преди около двеста години. Сякаш пред очите ни се разкрива раят. Или дворецът от приказката за Пепеляшка.

— Не е възможно всичко да е негова собственост — мърмори Лили някак несигурно.

— Очевидно е — уверявам я аз.

— Господи! — негодува тя. — Защо точно ти?

— Гледайте! — задъхано казва Джанет.

Посочва къщата, ако зданието пред очите ни би могло да се нарече така. По-скоро прилича на огромен замък, като онези, в които водят учениците на образователни екскурзии. Изграден е от същия гранит като колоните, с кули, парапети и статуи над фасадата. Напомня за катедралата „Сан Пиетро“ в Рим. Някои от стените са обрасли с бръшлян. Великолепен е.

— Колко ли спални има? — пита Лили и се опитва да направи експертна преценка. — Двайсет? Трийсет?

— Може би повече — обажда се Джанет.

— Навярно е обявена за национален паметник на културата — предполага Лили.

— Нямам представа — отвръщам.

— Не е — тържествува Джанет. — Проверих в интернет. Всичко е негово.

„Нищо чудно, че толкова момичета го преследват“, мисля си. Забелязвам, че Лили ме гледа с присвити очи и си задавам същия въпрос: „Защо точно аз?“.

— Излизали сме само няколко пъти — скромно казвам.

— Именно! — натъртва тя изведнъж. — Това не може да се нарече връзка, нали?

— Забрави — хладно я предупреждава Джанет. — Няма да го преследваш. Според мен съдбата има пръст — обръща се тя към мен.

Не зная какво да мисля. Искам да кажа, харесвам Чарлс. Просто не виждам никакво бъдеще с него. В интерес на истината, не си представям дори да легна с него, така че как бих могла да мисля за сватба? Но с риск да загубя симпатиите ви, ще кажа, че точно сега не мога да разсъждавам трезво. Единственото, което виждам, е къщата. Огромна. Невероятна. Величествена.

— Радвам се, че те разкрасихме — промърморва Джанет под носа си.

Продължаваме по широка пътека, която описва кръг пред сградата. Специални служители посочват местата за паркиране на всяка кола.

Когато униформеният мъж, който проверява имената на пристигащите, се приближава към нас, спускам стъклото.

— Анна Браун и приятелки — казвам.

Лили подава главата си зад мен.

— Тоест, мис Лилиан Вийнъс и мис Джанет Мийкс.

— По-точно, Джей-Ми — поправя я Джанет, а аз се изчервявам.

— Добре, госпожо — любезно казва той и дава знак на колегата си, който да ни посочи място за паркиране.

— Това е колата на госпожица Браун — многозначително казва той. — Мадам, последвайте го, моля.

Преминаваме между редици лъскави возила. Докато чакълът хрущи под гумите ни, можем да се нагледаме на поршета, ферарита, джипове и тук-там по някое и друго волво.

Мъжът ни дава знак да спрем.

— Тук, госпожо — посочва той.

— Погледнете — казва Джанет.

Мястото, предвидено за нас, е точно срещу предната тераса.

Служителят пъргаво отваря вратите ни, посяга към малките ни куфари, но аз ги грабвам и настоявам да ги носим сами. Изведнъж добивам невероятна увереност.

— Анна! — чувам познат глас. Обръщам се и виждам Чарлс. Взира се в мен няколко секунди, примигвайки. — Господи!… — отронва той. След миг мълчание повтаря отново: — Господи!

С усмивка го подканвам да дойде на себе си. Защо трябва да изглежда толкова смаян? Опомня се, леко ме целува по бузата и засилва.

— Радвам се, радвам се, че сте тук.

— За нищо на света не бихме пропуснали тази възможност — казва Лили с пресипнал глас, пристъпва напред и му подава ръка. — Аз съм Лили Вийнъс.

Чарлс целува ръката й, на което тя реагира с отрепетирания си момичешки смях.

Лили Вийнъс17? Истинската й фамилия е Фрът. Нима не разбира, че псевдонимът, който си е избрала, звучи като име на порнозвезда?

— Приятно ми е — казва той и я гледа смутено, докато облизва устни срещу него. — Много ми е приятно.

— А това е другата ми съквартирантка, Джан… а… Джей-Ми — представям я аз.

— Да! — одобрително извиква Джанет. — Как е хавата?

— Чудесно — колебливо отвръща Чарлс. — Да ви заведа ли до стаите ви?

Преддверието е пълно с хора с вечерни тоалети и смокинги. Всички надават гръмогласни викове и се надпреварват да целунат Чарлс, но той умело си проправя път между тях и ни повежда нагоре по каменното стълбище. По стените има портрети, от които строго ни гледат лицата на предците му.

— Стигнахме — обявява той най-сетне, след като сме преминали през три коридора и вече имам чувството, че бих могла да се загубя. — Апартаментът на Уилям. Дано ви устройва.

— Защо е наречен така? — любопитства Лили, докато оглежда разкошния интериор.

— О, Уилям Трети го е харесвал. Отсядал е в него, когато е гостувал на един от прадедите ми. Извинявайте, ако всичко ви се стори малко старо. Е, ще ви оставя да се преоблечете, дами. Преди вечерята ще има коктейли. Просто следвайте хората. Анна… — добавя тихо със сериозен тон, когато Джанет и Лили нетърпеливо се втурват вътре. — Изглеждаш великолепно.

— Благодаря — отвръщам, поруменяла от задоволство.

Чарлс сковано се покланя и се оттегля.

Зная, че не изглеждам великолепно, но е приятно да го чуя. Много приятно. Всички се умилкват около него, но аз съм дамата му тази вечер.

— По дяволите! — оглежда се Лили веднага щом вратата се затваря. — Бих могла да свикна с това.

Сякаш са ни пуснали отвъд въжетата, с които са оградени ценните антики в някой старинен замък. Навярно всичко тук има висока антикварна стойност. Стените са облицовани с плътна жълта дамаска, има огромно легло със сложна дърворезба и удобен диван. Избелелият килим изглежда персийски, а креслата вероятно са от времето на Луи XIV.

Джанет се заглежда през огромните прозорци с метален обков. Въпреки че се здрачава, зад тях се открива прекрасен изглед към овощните градини, осветени от фенери.

— Представи си, Анна — недоверчиво казва тя. — Всичко това може да бъде твое.

Светкавично се преобличаме, Джанет и Лили — защото нямат търпение да се развихрят пред някой нищо неподозиращ херцог или едър земевладелец, а аз — защото, ако не хапна час по-скоро, ще започна да дъвча тоалетна хартия само за да спра къркоренето в стомаха си.

Лили е с впита рокля с презрамки от бледозлатиста коприна, сандали в същия цвят и обици с диаманти, подарък от някое от бившите й гаджета. Косите й са усукани и красиво прихванати във френска прическа.

Джанет е избрала тоалет от сатен с цвят на разтопена мед, с пищна пола и корсет, който подчертава гърдите и дупето й. Разпуснала е гарвановочерните си коси и изглежда зашеметяващо, като Катрин Зита-Джоунс в „Зоро“.

Аз обличам дългата синя рокля, избрана от Джанет. Лъскава е, от материя, подобна на коприна, с голи рамене и три-четвърти ръкави. Разкрива част от гърдите ми и прикрива ханша и краката ми. Слагам истински перли, които Джанет ми даде назаем. За нищо на света не би позволила да нося имитации.

Приличам на обикновено момиче с голям нос. Но държа да отбележа, че това е постижение! Чувствам се странно с ярък тоалет. Имам предостатъчно черни дрехи, за да открия погребално бюро.

Твърдо решена съм да не поглеждам двете си съквартирантки много често. Всъщност, ако не слезем веднага, бих могла да ги изям.



Коктейлите свършват и гостите са поканени в главната трапезария. Слава богу. Ако пийна нещо на толкова празен стомах, със сигурност бих изповръщала червата си още преди девет часа.

Чарлс е там и кръжи около гостите си.

— Ето ви и вас, дами — казва той. — И трите изглеждате великолепно.

— Кои са тези? — пита някакъв мъж, застанал до него. Въпреки изтънчения си говор и официалния костюм, изглежда малко недодялан. — Чарлс, голям късметлия си. Не излизаш и с двете, нали?

— Млъкни, Уилям — смъмря го Чарлс на висок глас. — Простете на приятеля ми — обръща се той към нас.

— Разбира се — усмихва му се Лили. Видях я да се хили, когато той каза „и с двете“, а не „и с трите“.

— Джей-Ми и Лили, това е Уилям Лайънс — представя го Чарлс. — А Анна е моята приятелка — добавя с искрица собственическа гордост.

— Ние сме свободни — обявява Лили.

Изведнъж ги наобикалят цяла тълпа мъже с черни костюми. Някои вяло ми подават ръка, а други изобщо не ме забелязват, докато се опитват да стигнат до Лили и Джанет. С Чарлс се озоваваме избутани встрани, но успявам да дочуя един от неандерталците да казва на приятеля си:

— Какво ще кажеш да ги пробваме?

— Ами да — прошепва другият. — Поне по два-три пъти.