Засмиват се и се опитват да преминат през малката тълпа напористи кандидати. Изведнъж усещам прилив на гняв. Иска ми се да защитя и двете. Дори Лили. Как смеят да говорят така за нея? Само защото не е дъщеря на някой задръстен джентълмен и не носи име като Камила или Прудънс. „Горката Лили, няма представа какво я очаква“, мисля си. Трудно ще й бъде да си търси съпруг сред тези типове.

Промъквам се обратно до тях.

— Извинете ме.

Мъжете се отдръпват. Длъжни са да ми сторят път, като на дама. Хващам момичетата под ръка.

— Време е за вечеря — настоявам.

— Пусни ме! — ядосано просъсква Джанет. — На теб вече ти излезе късметът!

Някои от мъжете я чуват и се подсмихват под носа си. Това ме изпълва с още по-силен гняв. Издърпвам ги в коридора. Лесно е, по-тежка съм с петнадесет килограма и от двете.

— Права е — прошепва Лили на Джанет. — Да ги оставим да се поизмъчват.

Говори като експерт.

Поглеждам схемата на масите и търся техните места.

— Ти си на номер четири, а ти на номер девет — казвам им. — Ще се видим след вечерята. Трябва да разменя няколко думи с вас.

— Няма за какво да си говорим — решително отсича Джанет и се отдалечава. — Направих каквото можах. Нататък всичко зависи от самата теб, Анна.



Вечерята е превъзходна. За мое щастие няма панер с хляб, защото веднага бих го опустошила. Стомахът ми все още къркори и се налага да кашлям, за да се прикривам.

— Да не би да се задави? — загрижено пита Чарлс. — Пийни шампанско.

Седим заедно на първа маса. Трапезарията е огромна, с обкована с желязо камина, достатъчно голяма, за да побере цяло отсечено дърво, и висок сводест таван. Представям си дългите средновековни трапези със скамейки, но сега има кръгли маси с бели покривки и тапицирани столове. На стените са закачени малки фенери и шифонови драперии, които създават атмосфера като в двореца на Снежната кралица. Във високи кристални вази са поставени цветя, а около тях са разпръснати позлатени гроздове.

— Скромно парти — казва Чарлс, когато ме вижда да зяпвам от възхищение. — Понякога се старая повече. Мисля си да организирам нещо специално за рождения си ден. Може би ще се съгласиш да ми помогнеш? Като домакиня.

— Аз… може би — отвръщам. — Прекрасно е, Чарлс.

— А ти изглеждаш като богиня — казва той. — Роклята и…

Махва с ръка към мен и усещам лека тръпка на задоволство. Не е толкова лош, нали? Честно казано, все повече се убеждавам, че е доста свестен.

Внимателно слага ръка на бедрото ми и леко го потърква през сините дипли на роклята ми.

Едва не се задавям с шампанското. Ох…

— Хайвер, госпожо? — пита един сервитьор.

— А! Да, благодаря — подскачам и Чарлс е принуден да отмести ръката си. Какво става с мен? Просто докосна бедрото ми. Мил е, нали? Няма видими физически деформации. Не е извратен. Притежава огромно имение, милиони лири.

Тогава защо ми се иска да побягна?

Сервитьорът сипва в чинията ми голяма купчина лъскави черни перлички, които всички смесват със ситно нарязано яйце и подправки от малки купички.

— От севруга е — казва Чарлс. — Не харесвам от белуга, мисля, че е леко горчив…

Вкусен е. Дори фантастичен. Но в такъв момент навярно дори кутия кучешка храна би ми се сторила вкусна. За щастие, докато съм заета да смесвам, загребвам и хапвам, имам извинение да не водя разговор, а и жената на средна възраст с черна копринена рокля до Чарлс крещи в ухото му, така че мога да си отдъхна.

Основното ястие не е нищо особено — печен фазан с плънка и картофено пюре, и тъкмо преглъщам поредната хапка, когато мъжът от другата ми страна ме заговаря.

— Здравейте — казва той. — Аз съм Ед Доусън.

— Анна Браун — представям се и хващам ръката му.

Изглежда на моята възраст, може би с една-две години разлика, невзрачен, със светлокестенява коса и очи с цвят на лешник.

— Разбрах, че вие сте жената, която Чарлс е имал късмета да срещне.

— Е… излизахме няколко пъти — започвам, но усещам, че Чарлс слуша разговора. — Да — потвърждавам вяло.

— Това е фантастично — казва той. — Аз съм негов братовчед. От цяла вечност се надяваме да си намери сериозна приятелка. Обикновено ходи с такива глезли.

— Ами… забавно ни е заедно.

— Питах се… — смутено заговаря братовчедът — младите дами, с които пристигнахте…

— Да?

Настръхвам, готова да защитя съквартирантките си.

Лицето му помръква.

— Нищо, нищо. Сигурно си имат приятели…

— Всъщност не — отвръщам, — но и двете са много свестни момичета.

— Разбира се — казва Ед. — Изглеждат… чудесно.

— Не ги преценявайте по външността им — говоря разпалено. — Това, че са красиви, не означава, че хората могат да гледат на тях като на играчки.

— Разбира се, за бога — кротко се съгласява той.

— Имат ум в главите си… кариера и други неща.

— С какво се занимават?

— И двете са модели — отговарям с неохота. — Но се отнасят сериозно към работата си и… постъпват отговорно с парите си.

— Това е чудесно — казва Ед. — Кажи ми нещо повече за русокосата.

— Името й е Лили — осведомявам го. — Лили Фрът… а… Вийнъс.

— Лили Фрът-Вийнъс — повтаря с благоговение.

— Само Вийнъс — поправям се. — А брюнетката е Джанет, но предпочита да я наричат Джей-Ми.

— Защо? — любопитства.

— Просто така.

Чарлс се навежда да ме попита нещо и Ед Доусън се обръща на другата страна.

Вечерята продължава приятно. Пийвам малко повече шампанско и опитвам от всички десерти — сироп от зелени ябълки, различни видове сирене, петифури с кафе и бренди. Чарлс не се осмелява да ме докосне отново, само води непринуден разговор. Доста замаяна от питиетата, започвам истински да се забавлявам.

— Взе ли някакво решение за книгата? — пита той.

— А?

— Моята книга — напомня ми. — Анна чете книгата ми, за да предложи на компанията, в която работи, да продуцира филм по нея — гордо обяснява Чарлс на гръмогласната жена от другата си страна.

О, помощ. Помолих Джон да напише рецензия, за по-сигурно. Предполагах, че книгата ще му допадне повече, отколкото на мен. Но се оказа, че съм се излъгала.

— Пълен боклук — мисля, че бяха първите му думи. — Самонадеян опит за подражание на Пруст, но твърде скучен. Авторът се взема на сериозно, но историята е блудкава, няма сюжет… няма ярки характери… само мелодраматични описания… никакъв потенциал.

— О, да — отговарям, полагайки усилие да произнасям думите отчетливо. — Канех се да ти кажа.

— Гениална творба, нали? — провиква се жената.

— Анна е прочела книгата ми — съобщава Чарлс така, че всички на масата да чуят.

Ставам център на внимание. Би трябвало да кажа истината. Но определено няма да го направя.

— Е — започвам колебливо. — Помощникът ми смята, че ръкописът ти е доста различен, Чарлс. Дори уникален.

„Това е най-безинтересната книга, която съм чел“, беше заключението.

— Наистина ли? — засиява Чарлс.

— Според него се откроява сред останалите.

„През двете години, откакто съм асистент по подбор на сценарии, не съм бил подложен на подобно мъчение…“

— Смята, че е удивително сложна.

„Объркана, твърде заплетена и претенциозна…“

— Е? — нетърпеливо пита Чарлс. — Ще заснемете ли продукция? Бих могъл да се пробвам и като режисьор.

Устата ми пресъхва. Изведнъж си спомням как Ванна се измъкна от неудобното положение.

— Не мисля, че е подходяща за филм — уклончиво казвам, — защото е толкова сложна и многообразна. Бихме я осакатили.

— Разбирам — промълвява Чарлс и лицето му помръква.

— Твърде добра е за киното, нали, Анна? — намесва се старата чанта.

— Точно така! — потвърждавам въодушевено. — Твърде добра!

Но Чарлс с мъка отпива глътка бренди и се чувствам ужасно. Постъпвам подло с него, а е толкова мил и внимателен.

— Чарлс — прошепвам, но той поклаща глава.

— Хайде, всички — подканва гостите — да танцуваме.



Танците започват ужасно. Стаята е великолепна, разбира се, със златисти копринени драперии и подиум за музикантите, които свирят истински шотландски рил. Увлича ме, без да зная стъпките. После започва дискотека и Лили и Джанет най-сетне излизат на дансинга. Чарлс умело обвива ръка около талията ми, повдига крак и отново стъпва, а после повтаря същото с другия крак. Нещо като маршируване на място. С някое и друго завъртане. Когато се разделяме за малко, имам чувството, че вече е три през нощта, а е изминал едва час.

— Почини си — казва Чарлс. — Трябва да нагледам гостите. Като домакин, нали разбираш?

— Да, не се безпокой — отвръщам с благодарност. — Ще бъда на бара.

Бързам да си взема чаша шампанско (какво биха представлявали подобни увеселения без алкохол?) и виждам Ед да съзерцава Лили, която танцува, заобиколена от обожатели.

— Можеш да я поканиш на танц — насърчавам го.

— Какъв смисъл има? — отвръща ми мрачно.

Лили хвърля поглед към нас и ми махва с ръка. След секунда се измъква от тълпата мъже и се приближава на високите си токчета.

— Какво да правя? — пита Ед, изпаднал в паника.

— Шампанско! — извиква Лили и щраква с пръсти на бармана. Грабва високата кристална чаша, без да му благодари. — Анна — въздъхва прочувствено, — страхотно парти. Всички момчета твърдят, че Чарлс здравата е хлътнал по теб.

— Така е — потвърждава Ед. — Дори мисли, че е открил половинката си.

Съмнявам се, след като разбра за книгата.

— Не говори глупости. Едва сме започнали…

— Истина е. Нали разбираш, писнало му е от красивите момичета — обяснява тя на Ед с въздишка.

— Тогава защо се среща с Анна? — рицарски се застъпва той за мен.

Лили отвръща с дрезгавия си смях, нейна запазена марка.

— Толкова сте забавен. Кой сте вие?

— Ед Доусън — бърза да се представи той. — Радвам се да се запозная с вас. Лили, нали?