Джанет подскача към нас, шумолейки с лъскавите дипли на роклята си.

— Партито е върхът — казва задъхано.

— Искаш ли шампанско? — весело пита Лили.

— Само вода — отвръща Джанет. Останала е без дъх и лицето й е зачервено. — Танцувах салсата на Джей-Ло и съм като парцал. К’во стаа? — обръща се тя към Ед.

— Моля?

— Не се прави на интересна, Джанет — сопва се Лили.

— Аз съм Ед — казва той, когато Джанет му подава ръка. — А вие навярно сте прелестната Джей-Ми.

— Да — потвърждава тя и още повече поруменява от задоволство. — Същата!

— Е, Ед — започва Лили неизбежния си разпит. Държи да узнае всичко за него или поне това, което би излязло в банковото му извлечение, тъй като другите подробности едва ли са от значение за нея.

— Доусън — казва тя. — Същата фамилия като на Чарлс. Съвпадение?

— Не напълно — скромно отвръща Ед. — Аз съм негов братовчед.

— Друг клон на родословното дърво?

— По-млада издънка — обяснява. — Далечни братовчеди сме. Втори.

— С какво се занимаваш?

— Работя във ферма — отговаря той.

Лили прави лека гримаса.

— Колко интересно — отбелязва хладно. — Сигурно е трудно да се поддържа, ако имате голяма къща като тази?

— О, не — отвръща Ед. — Живея в малък апартамент в Бат.

— Собствен? — пита Лили, уж нехайно.

— Плащам висок наем. Пладнешки обир. Но Бат е красив град. Много интересен. Има уникални исторически…

— Извини ме — отрязва го тя с фалшива усмивка. — Трябва да се връщам при партньорите си на дансинга. Радвам се, че се запознахме все пак.

Оставя кристалната си чаша и бързо се отдалечава. Това не е най-лошата светлина, в която съм я виждала. Веднъж бяхме в клуб и едно момче я покани на танц. Лили попита:

— Каква кола караш?

Момчето отговори:

— „Форд Фиеста“.

Моментално му обърна гръб.

Ед бе разкаран малко по-тактично, но явно се обиди. Тъжно свежда очи към питието си. С Джанет се споглеждаме.

— Винаги съм искала да отида в Бат — споделя тя с топлота.

— Така ли? — пита Ед.

— Искаш ли да поседнем? — предлага му любезно. — И да ми разкажеш за… фермерството?

Лицето му издава, че вече е преглътнал унижението.

— Ще намерим свободни столове — уверява я. — В съседната стая сервират ликьор и сладолед.

— С удоволствие бих ги опитала — отвръща Джанет.

— Прекрасна рокля — казва Ед.

Тя му се усмихва. Изглежда го харесва. Изпитвам облекчение и изведнъж започвам да се чувствам изтощена. Искам само да си легна.

— Извинете ме — казвам, но вече са така погълнати от разговора, че не забелязват как се отдалечавам. Излизам от стаята и виждам Чарлс… заобиколен от момичета. Напомня ми за Лили и обожателите около нея, но тези едва ли са привлечени от външността му. Приближавам и му махвам с ръка.

Веднага ме забелязва и си проправя път сред тълпата. Изглежда уплашен.

— Анна — въздъхва с облекчение. — Това е Анна — представя ме на момичетата. — Приятелката ми — добавя решително.

Проклятие. Толкова е нелепо. Харесвам Чарлс, но…

Зная, че трябва да бъда разумна. Аз съм момиче без големи романтични перспективи. Едва съм успяла да издрапам по стълбицата за красота до три-четири стъпала под нормалното ниво, а ето, че един свестен мъж, наследил огромно състояние, проявява искрен интерес към мен.

Но поглеждам брадата и обувките с дебели платформи и просто зная… Никаква искрица. Не мога да прекарам останалата част от живота си с този мъж.

„Ще му кажа — обещавам си, — ще му кажа утре“.

— Радвам се да те видя, скъпи — отзовавам се и го целувам по бузата. — Знаеш ли, чувствам се… — устоявам на изкушението да употребя израза „като парцал“ — … доста уморена. Отивам да си легна.

— Добре — съгласява се мрачно Чарлс.

— Прекарах най-прекрасната вечер в живота си — бързам да го уверя. — Ще се видим сутринта.



Събуждам се и не зная къде се намирам. Чувам познатото хъркане на Лили, но и някакъв непознат приятен шум. Чуруликане на птици. Навън.

Примигвам, за да проясня ума си. Да, в Честър Хаус съм. Сънено се измъквам от леглото. Няма опасност да събудя двете спящи красавици. Легнали са с вечерните си рокли, без да изтрият грима си. Усещам адска болка в слепоочията, но поне съм облякла нощница. Лошо им се пише, когато станат.

Когато влизам в банята, тази мисъл повдига настроението ми. Но за кратко. Днес трябва да скъсам с Чарлс.

С тъга се оглеждам наоколо в красивата му къща — стените на банята, облепени със старинни китайски тапети, мебелите, голямото легло с резбовани крака, гледката през прозореца, която на дневна светлина ми се струва още по-великолепна: дървета, отрупани със зелени ябълки, буйна трева, стъпаловидно разположени тревни площи, голямо езеро и дори истински сърни, които пасат в далечината. Навярно съм полудяла.

Но просто не мога да му причиня това.

Горкият. Откакто се помни, е преследван от жени точно заради това огромно провинциално имение. Не бива и аз да постъпвам по същия начин, нали? Да излизам с него само защото е червив с пари? Нямаме нищо общо. Освен че и двамата сме от клуба на хората, които никой не харесва.

Бързо слагам грим и поглеждам в огледалото. Косата ми все още изглежда добре, Паоло наистина е магьосник. Разкопчавам куфара си. Джанет е опаковала всичко идеално, бог да я благослови. Тоалетът ми за сутринта е черната рокля, която пробвах първа. И чифт черни чехли с дебел ток. С малко кафеникав руж на скулите изглеждам почти добре. Определено има резултат.

Тъкмо съм успяла да закопчея ципа на гърба си, когато чувам тихо почукване на вратата. Пристъпвам на пръсти (макар да съм сигурна, че нищо не би могло да събуди онези двете) и леко я открехвам.

Чарлс е.

— Облечена ли си? — пита шепнешком.

Кимвам.

— Другите спят.

За миг ми се струва малко неспокоен.

— Излиза ли ти се на разходка?

— На разходка? Колко е часът?

— Осем и половина — изглежда съкрушен. — Ще проявя разбиране, ако не искаш.

— Не, не — отвръщам му припряно. — С удоволствие бих се поразходила с теб. Разбира се.

Чарлс ме повежда надолу по едно от задните стълбища.

— Няма да минаваме през кухнята — казва той. — Там е същински зверилник. Някои от гостите изобщо не са си лягали.

— Сигурно закусват — предполагам аз с надежда. Бих убила човек за солидна закуска. Сандвич с бекон. И бъркани яйца. А може би и печени гъби с домати…

— Искаш ли шуба? — пита той и ми подава една. — А гумени ботуши? Не бива да съсипваш тези прекрасни обувки…

Покорно се съгласявам. Кога най-сетне ще намеря удобен момент да повдигна важния въпрос за закуската?

— Ще се измъкнем оттук — Чарлс и отваря малка странична врата. След миг сме навън. Денят е прекрасен, вече е топло и росата е започнала да се изпарява. Повежда ме по чакълените пътеки между лавандулови храсти, надолу през тревните площи, покрай огромни каменни вази, преливащи от рози.

— Тук никой не може да ни види — задъхано казва той.

— Страхотно — мърморя смутено. Нима е решил да предприеме дързък ход? Едно бързо за добро утро?

— Анна — заговаря той й изведнъж изглежда толкова нещастен, че ми се иска да го прегърна. — Животът ми е пълен провал.

Хвърлям поглед назад към огромния замък.

— Хм…

— Няма смисъл да лъжеш за книгата — продължава той. — Мислех, че е шедьовър. Писах я цяла вечност — добавя, сякаш се оправдава.

— Проявил си голяма самодисциплина — отбелязвам плахо. — Това, че тя не… че ние не я одобрихме…

Поклаща глава.

— Романът не струва. Както и всичко друго, което съм правил. Не знаеш какво е — почти проплаква. — Провалям се във всяко начинание, с което се захвана. Заложих на борсата и загубих милион. Купих си състезателен кон, който не спечели нито едно надбягване. Опитах се да стана адвокат… — поклаща глава. — Проклетите изпити. А сега книгата. Не ставам за нищо, нали? Аз съм никому ненужен неудачник. А хората постъпват ужасно с мен. През целия ми скапан живот.

— Знаеш ли, когато се запознах с теб, първото ми впечатление беше, че си малко… старомоден и задръстен. Но все повече се убеждавам, че не си такъв — бързам да добавя.

— Всички ми се присмиват — трогателно споделя той. — Ако не правя опити да се докажа, винаги ще бъде така. Затова ги карам да мислят, че има нещо, в което съм добър, и това е литературата.

— Значи целта ти е… да натриеш носа на тези сноби?

Поглежда ме с лека усмивка и кимва.

— А момичетата? — питам безмилостно. — При първата ни среща подхвърли няколко доста обидни реплики за външността ми.

— И с тях е същото — казва той. — Човек, който изглежда като мен… Всички онези хубавици. Отначало им вярвах — признава с огорчение. — Но после разбирах, че просто ми се подиграват. Нямам вина за това, че съм малко нисък. И че косата ми оредява — обръща се към мен и хваща ръката ми. — Ти си толкова различна, Анна. Не знаеше за Честър Хаус. Имаш свой собствен живот. И истинска кариера — добавя, явно възхитен. — Повече, отколкото имам аз. Моля те да ми помогнеш да намеря призвание… само да ми помогнеш — гласът му издава тъга. — Ако нямах теб, не бих имал нищо.

Отварям уста. Сега е моментът смело да му кажа, че скъсвам с него.

— Ти си единственото хубаво нещо в живота ми — заявява той и за мой ужас избухва в ридания.

Затаявам дъх.

— Недей… не плачи — умолявам го и търся кърпичка. В един от джобовете на шубата има смачкана носна кърпа. — Заповядай.

Шумно издухва носа си и ми подава кърпата обратно.

— Не, задръж я — настоявам.

— Късметлия съм, че те имам — продължава. — Ако ме изоставиш, не зная какво ще правя.

Какво мога да кажа?

— Не се тревожи — успокоявам го с фалшива усмивка. — Никъде няма да ходя.



В кухнята наистина е пълно с хора и за мое изумление и двете ми съквартирантки са сред тях. За отрицателно време са влезли във форма. Лили е със секси бели джинси и прилепнал розов пуловер, а Джанет — с червена пола и копринена блуза в същия цвят, които страхотно се съчетават с матовата й кожа. И двете държат чаши с коктейли. И двете са си намерили кавалери!