Затворих телефона, оставайки с мрачните си мисли. Щеше ми се хората да престанат да ми се бъркат в живота и просто да се радват на успехите ми.

Исках Тод да се обади!

Чух нисък мелодичен звук. Бим-бам.

Озърнах се и после осъзнах, че е входният звънец. Скочих с разтуптяно сърце, за да отворя, но вратата се отвори сама и влезе Тод.

— Тод! Здравей.

Чувствах се нервна. Направо треперех. Тод изглеждаше много елегантен, което не ме изненада. Ами аз? Вярно, беше ми отнело два часа само да си оправя косата и грима, и то без да броя нежното напръскване на дрехите с парфюм, почистването на зъбите, отскубването на излишните косъмчета и лакирането на изкуствените ми нокти, но всичко това не беше достатъчно.

Само като го зърнах! Стилен костюм, меко кашмирено палто. Лекото ухание на скъп афтършейв. Огромен „Ролекс“.

Чувствах се леко замаяна. Как да се представя за преуспяваща млада дама, след като само палтото му вероятно струваше колкото шестмесечната ми заплата?

— Здравей — каза той. — Радвам се да те видя. Нетърпелива ли си?

И да, и не. Всъщност си беше истинско изпитание. Но поне Тод ми се усмихваше приятелски.

— Искаш ли… мога ли да ти предложа питие? — казах аз, след като си спомних за добрите обноски. Гласът ми внезапно бе изтънял и станал леко писклив. — Имам шампанско — добавих аз с лека нотка на гордост.

— Какво?

— „Бьов Клико“ — постарах се да прозвучи изискано.

— „Гран Дам“? — обърках се.

— Не, „Бьов Клико“ — обясних. — Френско е.

Тод леко се засмя.

— Скъпа, питах дали е „Бьов Гран Дам“. Дали е от добра реколта.

— Ами… не мисля.

— Пия само вино от добра реколта — каза той. — Животът е прекалено кратък, за да пие човек лошо вино.

„Бьов Клико“ лошо ли беше? Засрамих се. Бях похарчила тридесет и пет лири за него.

— Ще го запомня за следващия път.

— Не се притеснявай — усмихна ми се широко Тод. — Имаш ли линийка?

— Моля?

— Кока. Прахче. Боливийска пудра.

— Искаш да кажеш кокаин?

— „Искаш да кажеш кокаин?“ — имитира ме той и аз се изчервих. — Не, така ли?

— Съжалявам — извиних се аз. Явно изобщо не бях изискана. Заля ме огромна вълна на разочарование. Вече не бях в свои води. Сигурно вече нямаше да ме харесва толкова.

— Не се притеснявай — каза той. — Даже мисля, че това е много мило. Ти наистина си една „английска роза“, съвсем невинна и сдържана — тъмните му очи ме огледаха от глава до пети. — Намирам това за много привлекателно. Човек може да си намери палави момичета навсякъде, но тях не може да ги заведе при майка си, нали?

Усмихнах му се с благодарност.

— Не се забърквай с наркотици — поучително продължи той. — Ако наистина не употребяваш нищо.

— Наистина нищо — признах си аз.

— И сам мога да си набавям тази отрова — Тод кимна одобрително, сякаш бях издържала някакво изпитание.

— Къде ще излезем на вечеря?

— Мислех да те заведа в „Ескарго дор“ — отвърна той. — Нов ресторант, категория три звезди, препоръчван от Мишлен7, до Бонд Стрийт. Изключително дискретно място.

— Звучи добре — опитвах се да използвам лаконичните американски фрази на Бъфи. Или Джейд.

— А какво ще облечеш? — попита той. — Сигурно възнамеряваш да се премениш в нещо по-удобно? — намекна ми Тод, като вдигна вежди.

— Аз… мислех да дойда така — тихичко отвърнах аз.

— Така ли? — той примигна. — Но тази рокля… това е дневен тоалет.

Погледнах роклята си. Беше най-хубавият ми тоалет, а очевидно не беше достатъчно добра.

— Много съжалявам — побързах да се извиня. — Просто нямам много дрехи.

— Но защо?

Какъв срам. Бузите ми пламтяха.

— Защото нямам много пари — измърморих.

— О, Луси! — възкликна Тод. — О, Луси, Луси — устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Това не бива да продължава, нали? Не и за приятелка на Тод Мейл. Познаваш ли някой, който разбира от мода? — попита той. — Имам предвид, наистина да разбира.

— О, да — отвърнах, като си мислех за Виктория.

— Добре, обади й се. Иди на пазар утре и използвай това — той извади портфейл от крокодилска кожа от вътрешния джоб на сакото си, измъкна кредитна карта и нареди: — Не се прибирай, докато не си купиш страхотен гардероб. Всичко, от палта — огледа ме ухилен, — до бельо. Не се връщай вкъщи, докато не похарчиш, да кажем, десет хиляди лири.

Стаята май леко се завъртя. Но Тод изглеждаше напълно сериозен. Личеше си.

— Десет… хиляди лири? — с пискливо гласче попитах аз.

— Разбира се — потвърди той. — Едно прилично портмоне струва петстотин. И повече. Ако се наложи, похарчи петнайсет хиляди.

— Не мога да похарча петнайсет хиляди от твоите пари — успях да кажа аз.

— Съкровище… — Тод протегна ръка и ме потупа по дупето. — Парите не са мои, това е корпоративна сметка. Момичетата на „Мейл акомодейшънс“ трябва да са облечени прилично. Става дума за корпоративен имидж, нали разбираш?

— Но петнайсет…

— Ако това ще ни помогне да привлечем клиент, който ще ни донесе комисиона от сто и петдесет… — логично изтъкна шефът ми.

— Аз… сигурно си прав — не откъсвах очи от платинената карта.

— И не забравяй за бельото — закачливо се подсмихна той.

Изчервих се. Не можех да срещна погледа му.

— Няма да си купувам бельо с твоите пари — заявих аз. — Искам да кажа, че приятелките не правят така. Така постъпват гаджетата.

— Ммм! — измърмори Тод. — Ти си невероятна. Наистина си костелив орех, знаеш ли?

— Съжалявам — извиних се. — Но както ти казах…

— Знам какво каза — сега в погледа му се четеше любопитство. — Май просто не бях сигурен дали говориш сериозно. Вероятно ще прозвучи самонадеяно от моя страна, но… Не съм свикнал.

Изпитах лека гордост.

— Може би изобщо не трябва да приемам парите — погледнах го. — Наистина ли става дума за корпоративен имидж? Бъди честен. По-скоро е опит да ме свалиш, нали?

Тод примигна, смаян. После избухна в лудешки смях и извика:

— Господи! Никога не съм срещал човек като теб. Поне не и жена. Добре, добре… — разпери ръце. — Вероятно е по малко и от двете. Няма да играя игрички с теб. Искам да излизаш с мен и може би — каза той със сериозни очи, — може би нещо повече. Но ти си старомодна, трябва да бъдеш ухажвана.

— Не е нужно да ме ухажваш с купища пари.

— Не е нужно да правя каквото и да било. Но искам — сега усмивката му бе направо чаровна. — Както казах, сметката е корпоративна. А и те наехме специално за да създаваш добро впечатление у клиентите, така че ако си купиш дрехите и продължаваш да ме мразиш, „Мейл акомодейшънс“ не губи нищо.

— Не те мразя — възразих аз.

— Дай ми шанс — каза Тод. — Нека те ухажвам като истинска дама. Реагираш така, сякаш никой досега не те е глезил.

Ами… щом представяше така нещата. Замислих се за всички стари гаджета, с които се беше срещала предишната Луси. По-скоро бяха приятели, всъщност…

— Не са ме глезили — признах си.

— Значи и двамата сме наясно по въпроса — заяви Тод. — Просто моля за шанс да те накарам да промениш решението си. Обещай ми да го направиш. И че ще излезем на истинска романтична среща. Не като приятели, а на среща.

Поколебах се.

— Това е ново преживяване — каза той. — Мисля, че харесваш приключенията.

Не можех да кажа „не“, нали? Имах странното чувство, че са ме подлъгали. Но не разбирах точно как. Изражението му бе напълно сериозно и искрено. А и молеше единствено да му дам шанс. Все пак бях излизала с толкова много негодници. Честно казано, не знаех защо изобщо се колебая.

— Добре — кимнах най-сетне. — Истинска среща. Защо не — опитах да се усмихна. — Можем да започнем още сега, ако искаш.

Тод се усмихна в отговор.

— С удоволствие. Много бих искал.



Да. Това се казваше живот.

Наистина никога не бях ходила на подобно място, дори и онзи път, когато Кати ме бе завела на обяд в един лъскав ресторант в Сити, близо до работата й. Всичко тук изглеждаше бляскаво. Не лампи, а полилеи.

Дори и в тоалетната. Приборите за хранене май бяха позлатени. А чашите — уотърфордски кристал. А храната, ами… никога не си бях представяла, че нещо има такъв вкус. Опитах мънички гъши дробчета с тънки ивички задушено зеле и черен хайвер и нарязани на ситно яйца — без блини, защото в тях имаше въглехидрати. А после невероятна топла салата с омар.

Сервитьорът непрекъснато стоеше наблизо и продължаваше да пълни чашата ми с шампанско. От добра реколта.

Тод ми разказа за себе си. За живота си тук и за Америка. За къщата си в Хемптънс, за яхтата и апартамента на Пето Авеню. Приличаше ми на Ричард Гиър в „Хубава жена“. И беше също толкова добре облечен.

— Тод… — подхванах аз. Шампанското ми даваше смелост. — Ти ли си… нали се сещаш?

— Какво? — попита той.

— Ти ли си най-богатият човек на света? След Бил Гейтс, имам предвид.

Той се засмя.

— Господи, не! Дори не съм милиардер — сви рамене. — Е, поне не още — и ми намигна.

— Звучи чудесно — въздъхнах.

Какво ли е? Никога да не се тревожиш колко струва каквото и да било. Като кралицата.

— Мога ли и аз да те попитам нещо лично? — продължи Тод.

Шампанското препускаше по вените ми.

— Давай — внимателно произнесох аз, за да не забележи Тод влиянието на шампанското. Огледах се за чашата си с вода.

— Ти си красиво момиче — каза той. — И много секси. Много гаджета ли си имала?

— О, не, съвсем не — отвърнах. — Не и гаджета.

— Това е добре — кимна той. — Нямаш минало. И си от старо английско семейство, нали?

Кимнах. Ами да, мама и татко вече остаряваха.

— Името ти не се е появявало в пресата, не си правила някакви политически изявления?

Засмях се.

— Кой, аз ли?

— Да си вземала участие в протестни шествия? — настояваше Тод. — В колежа например?

— Тогава исках само да обиколя Европа.