— Интересуваш се от култура! — възкликна той, сякаш бе отметнал поредната графа в списъка. — Това е добре. Отлично. Значи няма твои снимки, на които, да речем, гориш американското знаме?

— Не.

— Или по бельо? Позирала ли си като модел?

Поклатих глава. Аз — модел?

— Всъщност не съм направила нищо особено — извинително поясних аз. — Просто живях спокойно и играех на компютърни игри. И пътувах. Докато ти не ми даде шанс в агенцията. Но бих могла… — гордо продължих. — Бих могла да водя по-интересен живот и… политически включително. Да участвам в демонстрации. Срещу… войната или нещо подобно.

Тод поклати глава.

— В никакъв случай. Не искам да променяш нищо. Харесвам те, Луси Евънс. Харесвам те точно такава, каквато си.

Засиях.

— И аз те харесвам.

Нямах никакви съмнения. Беше много хубаво да получаваш комплименти, особено когато си малко потиснат, защото съквартирантът ти излиза с някаква си кукла Барби.

Тод се усмихна.

— Съкровище, много си сладка. Добре, кажи ми какво е важно за теб в живота?

Замислих се.

— Обичайните неща.

— Какво например?

— Любовта.

— О, разбира се. Любовта. И какво още?

Помислих още.

— Забавленията.

— Забавленията — изглеждаше доволен. — И аз харесвам забавленията. Да пазаруваш е забавно, нали? Да идеш на фризьор и на маникюр? Такива забавления.

— О, да — излъгах аз. — И други неща. Като игрите.

— Тенис? Крикет?

По-скоро „Дуум“ и „Томб райдър“. Но нещо ме спря да го кажа на глас.

— Предполагам, че харесваш шах или може би дама. Това е по-малко натоварващо, нали? — любопитстваше той. — А балет, театър?

— О, разбира се.

— И секс — по-тихо продължи той. — Сексът е важен за теб, нали?

— Мислех, че той върви с любовта — обадих се аз.

Тод се засмя.

— О, добре. Господи, колко си сладка. С малко повече напътствия… — погледна ме. — Всичко е възможно.

Потреперих, незнайно защо.

— Знаеш ли, Луси — продължи Тод, вече с по-различен и по-сериозен тон. Набързо отпих три глътки от водата си, за да поизтрезнея. — Имам големи планове.

— Разбира се — насърчително пророних.

— Скоро ще напусна Англия. Вероятно след около шест месеца.

— О! — лицето ми помръкна. Тъкмо беше започнало да ми харесва.

— И си търся подходящата жена, която да взема със себе си — посегна през масата и хвана ръката ми. — Единствената, Луси. Единствената. Моята съпруга. Бъдещата госпожа Тод Мейл Джуниър III.

Замръзнах. Наистина го беше казал! Никакви намеци повече. Не знаех как да реагирам, затова се усмихнах широко.

— Тази жена ще стане мой партньор за цял живот. Ще трябва да се облича и държи като дама. Да бъде образована и изискана. Да знае как да накара всеотдайния си съпруг да я глези непрекъснато. Да приема всички онези прекрасни неща, които ще й дам.

Кимнах най-сериозно.

— Възнамерявам — тържествено заяви Тод — да се кандидатирам за сенатор.

Явно трябваше да реагирам по някакъв начин, затова сепнато поех дъх.

Той се усмихна скромно.

— Да, Луси. Моята жена ще стане съпруга на сенатор. А по-късно може би и първа дама на щата Ню Йорк. А после… — описа широк кръг с ръка. — Кой знае?

— Кой наистина?

— Разбираш ли, Луси, време е. Време е да избера. Да се върна у дома с идеалната жена. Но това е избор, с който не бива да се прибързва.

— О, не — съгласих се аз. — Не бива.

Бързо, трябваше ми още вода.

— Разбира се, все още е рано — каза Тод. Огледа се за сервитьора и надраска нещо върху дланта си; сервитьорът се поклони ниско. — Но знам, че ти ще бъдеш дискретна в офиса. Докато напредваме с теб — усмихна ми се нежно. — След като се съгласи да ми дадеш шанс.

— Но… но, Тод — опитах се да кажа аз. Чувствах се замаяна. — Това е лудост. Имам предвид, че ти можеш да имаш всяка жена.

— Казах ти вече, не искам коя да е — вдигна чашата си с шампанско. — Нямам търпение да видя как ще изглеждаш, след като си купиш малко дрехи.

О, да! Представих си как се обаждам на Виктория за това. По лицето ми бавно се разля широка усмивка.

— Няма да ме познаеш — казах. И изведнъж наистина изпитах нетърпение да се заема със задачата!



Събудих се с усещането, че се е случило нещо прекрасно. И после си спомних какво.

Тод ми беше дал кредитна карта и искаше да си купя дрехи за петнадесет хиляди лири. Наистина искаше да ги похарча.

Освен това искаше да ме ухажва.

Лежах в луксозното си легло и опитвах да си представя Тод до мен. Честно казано, ми беше малко трудно, затова се постарах да мисля за петнайсетте хиляди и къде да отида с тях. Нямах представа. Очевидно трябваше да си купя обувки на „Маноло“ и чантичка „Прада“ или пък по-добре „Шанел“? И къде, за бога, бяха тези магазини?

О, да, щях да питам Виктория. Отлична възможност да опозная по-добре годеницата на Оли. Което очевидно беше единственият ми мотив…

— Виктория!

— Кой се обажда? — сопна се тя.

Очевидно сладкото ми гласче не беше свършило работа.

— Луси.

— Коя Луси?

Стиснах зъби.

— Не се ли сещаш, Вики. Приятелката на Оли.

— Дааа — неохотно призна тя. — Но нямам време за приказки. Чао.

— О, колко жалко! — побързах да кажа аз. — Тод толкова ще се разочарова.

— Тод? — незабавно повтори тя.

— Не се притеснявай, щом нямаш време.

— Но мога да намеря малко — измърка тя. — За теб и за скъпия Тод.

— Трябват ми няколко модни съвета.

— Какви съвети? — гласът й потрепери. — За… сватбена рокля ли?

Ха? Странно, че бе стигнала до подобно заключение. Но навярно в главата й се въртяха само сватби.

— Не ставай глупава, излизали сме само на една среща.

— О! — отчетливо долових облекчение в гласа й.

— Но — добавих, забавлявайки се — обсъждахме и това. И Тод смята, че неговата приятелка трябва да се облича по подобаващ начин…

Също и неговите служителки, но това не го споменах.

— Ами да — обади се Виктория, вече възвърнала доброто си настроение. — Но това не е съвсем постижимо с твоята заплата, нали?

— Точно заради това ми даде петнадесет хиляди лири — подметнах небрежно. — Да ги похарча за дрехи. Реших, че може би ти ще ме посъветваш какво да си купя.

Последва ужасяваща тишина.

— Луси — обади се Виктория и се засмя звънливо, — сигурно полудявам. Стори ми се, че каза, че Тод ти е дал петнадесет хиляди, за да си купиш дрехи!

— Така е — насладих се на потреса й. — Надявам се, че ще са достатъчно, но той каза, че мога да похарча и повече, ако има нужда.

Трябваше да й го призная, съвзе се много бързо.

— Е, това е прекрасно — каза тя. — Разбира се, че ще дойда веднага.

Озърнах се наоколо самодоволно.

— Точно така, още не си видяла новото ми жилище, което Тод ми осигури, нали?

— Не — гласът й потрепери. — Наистина ли е… прекрасно?

— Ела да видиш сама — измърках също като нея и добавих адреса.

— Веднага — и затвори.



Крачех гордо из апартамента.

— Това е кухнята… доста прилична е… а това е една от спалните за гости…

Нямаше нужда да казвам много. С безпогрешно око Виктория се спираше на всеки луксозен детайл. Огледа дискретните вградени лампички, гранитните плотове, каменните плочи на пода. Зяпна при вида на големите телевизори с плосък екран, погали с идеално поддържаните си ръце дългите кадифени завеси.

— Много е хубаво — сдържано отбеляза накрая.

— Това е само апартамент, който се дава под наем — побързах да обясня. — Тод има много по-хубави къщи в Америка.

Виктория въздъхна.

— И излиза с теб!

Намръщих се.

— Исках да кажа, излиза с теб! — насили се да се усмихне широко тя. — Това е прекрасно.

Нямаше нужда да й отговарям, нали? Да си мисли каквото ще. Извадих от чантичката си кредитната карта, която Тод ми беше дал.

— Имаш ли някакви предложения?

— О, хиляди, скъпа — каза тя и внезапно ми отправи най-дружелюбната си усмивка. — Ще бъде толкова забавно. Да си викнем ли такси?



Виктория не беше чак толкова лоша. Сигурно не бях я преценила добре. Определено знаеше как да похарчи малко пари. И беше невероятна с роклите и другите подобни.

Обиколихме целия град. Заведе ме в „Хародс“, в „Селфриджис“, „Ню Бонд Стрийт“ — всъщност навсякъде. Нямах представа, че пазаруването може да е толкова забавно. Накупих си купища дрехи. Не изглеждаха нещо особено на закачалките, но когато ги обличах, очертаваха тялото ми на съвсем подходящите места. Вики наистина беше гений по отношение на стила. И не се наложи да нося нищо с мен. Щяха да ги доставят направо в апартамента.

— Онзи смешен малък слуга може да ги разопакова и прибере в гардероба — каза тя.

— Тоби.

— О, наричаш го на малко име, така ли? — вдигна вежди Вики. — Какво пък. Още не си свикнала с всичко това.

— С кое да съм свикнала?

— С всичко — отвърна тя и ме стисна леко за ръка.

Вярно, не бях.

Всъщност изобщо не бях подозирала, че животът може да е и такъв. Всички да са мили с теб и да се отнасят с респект. Всички ме наричаха „госпожо“ и ми се покланяха. Винаги бях смятала, че в тези магазини са много надути и префърцунени, но изобщо не се оказаха такива! Направо не знаеха с какво още да ми угодят. Носеха ми стол, поднасяха чай, дори и изстудено шампанско. И наистина се вслушваха в мнението ми. Например, когато казах, че според мен най-много ми отива синьото, човекът от новия френски бутик „Латак“ напълно се съгласи; просто добави, че може би люляковото ще ми стои още по-добре или може би розовото, или дори мораво.

Цял живот се бях държала по-скоро като момче и не бях разбирала женската си същност. Или поне така казваше Виктория.

— Трябва да изразиш себе си, скъпа — заяви тя. — Трябва да свикнеш да те глезят.

— Хубаво ли е? — попитах аз, радостно нетърпелива.