— О, глезенето е моята специалност — каза тя.

И наистина, където и да отидехме, към нея се отнасяха като към истинска богиня. Държаха се изключително вежливо с мен, но старанието им да угодят на Виктория беше направо фантастично. Вероятно защото тя изглеждаше толкова самоуверена. Аз никога не бих се осмелила да се оплача от нещо, особено на подобни скъпи места. Какви цени имаше само. Разбира се, бях виждала подобни във „Вог“, но дотогава не вярвах, че наистина съществуват такива места. Очевидно имаше хора, които плащаха хиляди лири за една чантичка. Хиляди! И дори без да им мигне окото. И макар да не вярвах, че Виктория е една от тях, тя се държеше така, сякаш го прави всеки ден. Неизменно и с презрително изсумтяване връщаше първата партида дрехи, които ни показваха.

— О, как можахте да си помислите… Опасявам се, че това изобщо не става…

Сигурно беше един вид изпитание. Просто за да ги накара да разберат с кого си имат работа. Освен това се оплакваше много и от предложените напитки, като заявяваше, че шампанското не е добре охладено или че не е от добра реколта („Това е смес. Нима очаквате да пием подобно нещо?“). Или че са ни го поднесли с неподходяща закуска („Шоколадови трюфели? Да не искате да затлъстеем? Приятелката ми консумира само пресни плодове. Имате ли диви ягоди?“). С удоволствие бих опитала шоколадовите трюфели, но не бяха нисковъглехидратни, нали? И знаех, че Тод би одобрил дивите ягоди.

Както и да е, Виктория се държеше изключително царствено. И никой не я скастри. Извиняваха се. И обещаваха да се постараят да й донесат каквото желае. А когато си тръгвахме, се разтапяха от усмивки.

До края на деня си накупих цяла планина рокли, обувки — включително два чифта от „Маноло“, които ужасно ме стискаха, но по чудодеен начин ме правеха с три килограма по-слаба, чанти — дневни и вечерни, бельо, чорапи от „Уолфорд“, сака, безкрайно меко кашмирено палто…

— Време е за чай — обяви Виктория и пъхна кльощавата си ръка под лакътя ми. Или май трябваше да кажа „тънката“. — Как мислиш?

— Не знам, трябва да се обадя на Тод. Имаме среща тази вечер — отвърнах аз. И странно защо долових в гласа си нотка на гордост. Все пак Виктория се отнасяше към мен напълно различно сега. Уважаваше ме. Като жена. Вместо да е хаплива, сега се държеше любезно.

Всъщност всички бяха много любезни с мен. Сякаш се бях преселила в някаква паралелна вселена. И какво бих могла да кажа? Чувствах се много приятно. Изпитах прилив на благодарност към Тод за това преживяване. Все още се чувствах странно, но приятно странно.

Виктория ме погледна с широко разтворени кафяви очи.

— О, ето още по-основателна причина да идем да пием чай. Трябва да идеш на срещата отпочинала и свежа. Чувстваш ли се отпочинала? — строго ме попита тя.

— Е, беше малко изморително — признах си.

— Ще се погрижим за всичко — заяви Виктория. — И едновременно с това ще пием чай. Знам едно фантастично местенце.

— Какво имаш предвид под „всичко“?

— Коса, нокти, маникюр и педикюр. Направо са невероятни, четирима стилисти едновременно изсушават косата ти, така че отнема само петнайсет минути.

Погледнах я с известно съмнение. Изобщо не ми беше харесало последния път, когато ме бе завела на маникюр, макар във фризьорския салон да беше приятно.

— Непременно трябва да дойдеш — настоя Виктория. — Тод току-що похарчи повече от десет хиляди лири за теб и ще очаква да изглеждаш в най-прекрасната си форма, нали? Там могат дори да те гримират. Само си представи — опита се да ме изкуши тя. — Ще се появиш с лъскава и пухкава коса, перфектен грим и един от новите си тоалети.

— Кой? — нетърпеливо попитах аз.

— О, скъпа, онази малка розова рокличка на „Матю Уилиамсън“ е направо божествена. Или тясната копринена рокля от „Ком де гарсон“.

— Да — съгласих се на драго сърце.

— И ноктите ти ще блестят — продължи тя. — Стъпалата ти ще са масажирани, с бледорозови нокти, за да подхождат на тоалета. Можеш да обуеш новите си сандали на „Патрик Кокс“, покрити с перлени мъниста, и да добавиш вечерната чантичка с огледални пайети на „Джудит Либер“.

Въздъхнах от удоволствие. Тод направо щеше да се смае. И още нещо. Питах се какво ли ще каже Оли, ако ме види. Чудех се дали мога да се меря с Виктория, когато съм наконтена от глава до пети.

Това не беше хубаво. Ясно беше, че нямах това предвид. Усмихнах се виновно на Виктория, но тя не забеляза нищо.

— И докато се занимават с всичко това — довърши Вики, — ти предлагат чудесен черен чай без захар, така че няма никакви калории, и заедно с това ти масажират врата и раменете.

— Добре — постарах се да проявя решителност. — Да вървим.



Сметнах, че съм сбъркала в преценката си за Виктория. Определено.

Все още се намирахме в онзи невероятно луксозен салон за красота, целия в златно и бяло и се бях отпуснала в едно ергономично кресло. Бях загърната в мек бял халат. Вики седеше до мен и се занимаваха с косите ни. Зад мен имаше четири момичета в сини униформи, малко приличащи на тези на медицинските сестри, които ме разресваха, пръскаха косата ми с нещо и редуваха топли и студени струи на сешоарите. Струваше ми се забележително. Друго момиче беше привело глава над ноктите ми и ги лакираше в искрящо нежно розово, а пета служителка се занимаваше със стъпалата ми. При това изобщо не бе мигнала при вида на мазолите ми от бягането. Макар че явно сметнаха, че трябва да се вземат някакви мерки, защото обилно намазаха ръцете и краката ми с приятно ухаещ лосион и после ги масажираха. Беше най-невероятното усещане на света, много по-добро от секса. А после Виктория поиска чай и ни го сервираха в много изискани порцеланови чашки с малки чинийки с розички по тях. Обикновено го предпочитах с мляко и две бучки захар, както и с десертче „Кит-Кат“, но всичко бе толкова приятно, че дори и това не ми липсваше. Или поне не много.

— Забавляваш ли се? — попита Вики.

— Ммм! — кимнах с блажена усмивка.

— Е, изпий си чая — продължи тя. — Когато приключат със сешоарите, ще дойдат други момичета, които ще се погрижат за почистването на лицата и грима ни.

— Охо! — възхитено се обадих аз. — Днес наистина прекарах невероятен ден. Много ти благодаря.

Виктория махна небрежно с току-що лакираните си в яркочервено нокти.

— За теб — всичко — каза тя. — О, Луси, знам, че с теб не започнахме по най-добрия начин, но мисля, че това е само защото не те познавах. Сега разбирам по-добре какъв човек си. И каква можеш да станеш — довърши тя със замечтан поглед.

— И каква по-точно мога да стана? — полюбопитствах аз. Исках да знам какъв потенциал имам според Вики.

— Ами… знаеш. Като избраница на Тод Мейл ти ще имаш определени отговорности.

— Така ли?

— О, да. Проверих какво има за него в интернет — кафявите й очи отново се спряха на мен. — Луси, имаш ли представа колко е богат?

— Той ми спомена нещо…

— Сигурно има поне… — Вики снижи глас. — Петстотин милиона. Сигурно и повече.

Чинийката в ръката ми потрепери.

— Петстотин милиона долара? — повторих с тънко гласче аз.

— О, да — Виктория отпи изискано от чая си. — И има амбиции.

— Тод иска да… — за малко щях да кажа, че иска да стане политик, но се спрях навреме. — Да служи на обществото — довърших, доволна, че знам поне нещичко за приятеля си, което тя още не е научила.

— Той е човек с призвание — кимна Виктория. — Луси, разбираш ли, че това е твоят шанс.

Примигнах.

— Шансът ти да се измъкнеш от обикновения живот. Да имаш влияние, да станеш от големите играчи.

— Аз не искам… ммм… да правя обществена кариера.

— Като негова съпруга, разбира се — обезпокоено поясни Виктория. — Застанала до него. Като негов неофициален говорител, човек, който го представлява в обществото. Организира благотворителни вечери. Поддържа определен социален статус. Знаеш ли колко много момичета биха пожертвали всичко, за да имат такъв шанс? — тя въздъхна.

— Тод ми каза, че отговорността е голяма — съгласих се смирено аз. — Но сподели, че още не е намерил подходящото момиче.

— Каква прекрасна възможност за теб — просъска тихо Вики, сякаш маникюристката можеше да ни подслушва и да реши да ми открадне Тод. — Не бива да я оставиш да ти се изплъзне. Трябва да го уловиш. Да го хванеш на въдицата си.

— Знаех си, че всички онези риболовни съвети на татко ще ми бъдат от полза — пошегувах се аз.

Тя ме погледна обидено.

— Положението изобщо не е смешно, Луси. Надявам се, че никога не си споменавала за риболов пред Тод.

— Ами…

— Или за кикбокс, както и за диско танците.

— Танците ми липсват — обадих се аз.

Виктория вдигна очи към тавана.

— Нито пък за така наречения „хевиметъл“ или футбол на малки вратички и особено за компютърни игри. Тези неща — студено заяви тя — нямат място в света на Тод.

Кимнах, стараейки се да й покажа, че мога да съм сериозна.

— Днес ми помогна безкрайно много. Толкова съм ти благодарна.

— О, няма защо — Вики се пресегна и съвсем леко докосна ръката ми. Предполагам, че това трябваше да се брои за стискане на ръка, когато лакът на ноктите ти не е изсъхнал добре. — Искам да съм до теб докрай. Да те напътствам през цялото време. Трябва да ти кажа, че не е никак лесно.

— Така ли е и с Оли? — попитах аз.

Виктория сви рамене отегчено. Искаше ми се да я разпитам повече, но тогава пристигнаха момичетата за масажа на лицето. Махнаха чашките ни за чай и внимателно ме побутнаха назад, за да ме подложат на поредната порция разкрасяване.



Виктория ме придружи обратно до апартамента. Имах среща с Тод в седем, а вече бе седем без двадесет. Усещах едно приятно гъделичкане в стомаха си, като от пърхане на пеперуди.

— Ще вляза да ти помогна с избора на тоалет — каза Виктория.

— О! — усмихнах й се, но времето на срещата вече наближаваше. Исках да съм насаме с Тод. Поне да видя първата му реакция. — Мислех да облека роклята от „Ком де гарсон“.