— Има толкова различни възможности — махна с ръка тя. — Ще изберем най-подходящата.

Почувствах се ужасно гузна при вида на широката й дружелюбна усмивка, все пак наистина бе посветила целия си ден на задачата да ми помогне да пазарувам.

— Това ще бъде последният щрих — в гласа й се появи умолителна нотка. — Вярваш ми, нали? Наистина смятам, че изглеждаш красива…

— О, да — с благодарност отвърнах аз. Определено имаше право за онзи салон за красота.

Гримьорките се оказаха фантастични; вече не приличах на обикновеното момиче Луси Евънс, което обича живота на открито. Вместо това имах огромни като на кошута очи, обрамчени с плътни черни мигли, устните ми блестяха леко от гланца, скулите ми изглеждаха подчертани изискано и въобще имах вид на модел. Русата ми коса блестеше и се стелеше гладко по гърба ми, като че ли всеки миг щях да погледна нацупено към някоя камера и да прошепна дрезгаво: „Защото го заслужавам“.

— Освен това — добави Виктория, сякаш четеше мислите ми — много бих искала да пийна нещо набързо с Тод, преди двамата да идете на някое прекрасно и романтично място. Така ще видя с очите си двамата влюбени и няма да ви отнема повече от десет минути.

— Но Тод иска да бъдем дискретни.

Кафявите й очи се разшириха.

— Скъпа, няма да кажа на никого. Ще съм супердискретна. Това е моя отговорност като представител на пресата. Знаех за пускането на новите модели на „Хермес“ два месеца преди всички останали, но не казах дори на нашия редактор в отдел „Аксесоари“.

— Ами…

— Не е заради мен, разбираш ли — благородно изтъкна Вики. — Заради Оли е. Като негова бъдеща съпруга трябва да се грижа за него. Той не харесва особено Тод, затова аз трябва да предприема съответните мерки. Оли трябва да се научи да го харесва, за негово добро е. Тод има достъп до определени кръгове, до места, в които Оли няма как да стигне сам. Познанството му с Тод Мейл може да бъде безкрайно полезно за кариерата му.

— Но те вече се познават. Именно Оли ме свърза с Тод.

— Това е само бизнес. Трябва да го познава лично. В обществения живот. Така се създават истинските връзки — Вики се усмихна. — Знам, че няма да ми откажеш; четиримата трябва да се опознаем добре, ако искаме да запазим приятелството си.

Изпитах вина.

— Разбира се — промърморих.

— Спри! — нареди Виктория на таксиметровия шофьор. Намирахме се пред магазин за алкохол, така че човекът изчака с леко отегчен вид, докато тя скочи от колата и след малко се върна с голяма бутилка, заявявайки: — Отлежало шампанско „Крут“. Деветдесет и девета, отлична реколта. Четох за това в притурката за стил на „Съндей таймс“. Тод Мейл очаква само най-доброто — погледна към мен. — Не се тревожи. Изглеждаш зашеметяващо и всичко ще е наред.

Щом пристигнахме, ме дръпна покрай объркания на вид Тоби, като му се сопна, че се надява всичките ми чанти да са разопаковани, и не му обърна никакво внимание, когато той опита да отговори. Исках да кажа нещо, може би да се извиня, но Вики ми се намръщи зловещо и направо ме задърпа към асансьора.

— Държиш се прекалено свободно с прислугата — рязко заяви тя.

Роклите и останалите дрехи наистина бяха разопаковани и прилежно окачени в гардероба. Виктория само изсумтя, за да ми покаже, че не би трябвало и да очаквам друго, макар че Тоби не ми беше личен слуга или нещо подобно. Реших да сляза после и да му дам бакшиш от двайсет лири. Или трийсет. След като Тод си тръгне и не може да ме види. Все пак не исках да го ядосвам, нали?

Виктория впери преценяващ поглед в зашеметяващата ми колекция от нови тоалети и отхвърли идеята за „Ком де гарсон“ в полза на тясна копринена рокля на „Армани“ в много бледосиньо, комбинирана с безумно високи розови обувки на „Маноло“ и малката подплатена розова чантичка „Шанел“.

— Аз ще отида в кухнята да подготвя всичко — каза Вики. — И да се поосвежа.

Когато отидох при нея, тя седеше до масата и изглеждаше… различна. Тъмносинята й пола явно се бе скъсила с около пет сантиметра. А кремавата й копринена блуза беше с разкопчани копчета, даже се виждаше част от бялата дантела на сутиена й.

— Май си пропуснала едно копче — подхвърлих аз.

— О, не — тя отметна току-що фризираната си коса и се усмихна; зъбите й бяха невероятно бели, навярно трябваше и аз да си уговоря час при зъболекаря за лазерно избелване. — Това е последният писък на модата. Бельото като връхна дреха. Пийни си шампанско, Луси — добави Вики и отвори бутилката. На масата имаше три високи кристални чаши и тя умело наля в две от тях, като ги наклони леко, за да не разлее нито капка.

— Благодаря.

Отпих малка глътка и в този момент телефонът й завибрира. Вики го вдигна към ухото си и го отвори с едно-единствено рязко движение.

— Виктория Кобхъм. Да. О, здрасти, Оли — в гласа й усетих леко разочарование. — Не, само двете с Луси сме. Прекарваме си страхотно по женски, вече сме най-добри приятелки, нали, скъпа?

— Аз ще му се обадя — нетърпеливо казах аз. Виктория понечи да ми подаде телефона, но тогава чухме звънеца на вратата. Тя веднага го допря обратно до ухото си пропя:

— Трябва да свършвам, скъпи. Ще се видим след малко. Чаоо! — после ми махна да отворя вратата. — Върви, върви — подкани ме тя и прекъсна телефонната връзка.

Горкият Оли, но сигурно, както казваше тя, бе за негово добро. Все едно, сега не можех да мисля за това, чувствах се много нервна. Отметнах коса също като Вики и се получи много по-добре; бляскава и мека като коприна руса коса на богато момиче.

Отворих вратата и видях Тод. Широко усмихнат, със скъп костюм и куфарче.

Той направо зяпна, щом ме видя. Беше много мило наистина, само дето старателно гримираното ми лице вече червенееше като домат, което никак не бе добре.

— Здравей — бодро поздравих аз. — Радвам се да те видя!

— Страхотна рокля — дрезгаво каза Тод. — Но би изглеждала много по-добре на купчинка до леглото ми.

Усмихнах се, макар вече да бях чувала репликата.

— Съжалявам — каза той. — Просто изглеждаш великолепно.

— О… Тод, в момента има някой тук.

— Какво? — намръщи се той.

По дяволите! Знаех си, че не биваше да позволявам на Виктория да остане. Въпреки че… да си призная, останах доволна от реакцията му. Може би наистина изглеждах толкова добре, колкото се надявах. Защото той наистина беше ядосан.

— Скъпа, дадох ти куп пари да си купиш каквото искаш — логично изтъкна той. — Мисля, че поне ми се полага малко време в интимна обстановка.

Интимна. Това можеше да е хубаво. Вечеря на свещи с новите ми дрехи и красиво гримирана. Малко вино, изискана храна…

— Ако се чувстваш готова — многозначително добави Тод, — бих искал да се опознаем по-добре.

О! За такава интимност ли ставало дума. Ами…

Изведнъж изпитах благодарност, че Виктория е тук.

— Просто я поздрави за няколко минутки — помолих го аз тихо и настоятелно. — А после можем да продължим с… интимността.

Или поне можехме да поговорим за това.

— Кой е? — сърдито попита Тод.

— Виктория — извиних се аз. — Годеницата на Оли. Отдели ми цял ден, за да ми помага в пазаруването, заведе ме на фризьор и в салон за красота и уреди да ми направят… как се казва?…

— Маникюр и педикюр? — предположи той, поглеждайки към ноктите на ръцете и краката ми.

Кимнах гордо.

— Е, скъпа — провлачено се обади Тод, — определено е добро начало. Тя, изглежда, е наясно с нещата.

— Заема важна длъжност в модно списание — уверих го аз. — И купи шампанско. От добра реколта — добавих бързо.

— Добре — сви рамене той. — Едно набързо — ухили ми се съблазнително, за всеки случай, да не би да пропусна намека.

— Заповядай — поканих го с малко по-висок глас аз и го поведох към кухнята. — Тод, мисля, че вече познаваш моята добра приятелка Виктория Кобхъм — дали бе забелязал колко изискана домакиня мога да бъда?

— Тод! — обади се Виктория. Използваше онова специално тъничко и гальовно гласче, с което бях чувала да се обръща към Оли, но то вече не ме дразнеше толкова. Вероятно това си беше част от сделката, която досега не бях разбирала. Нали все пак и аз си лакирах ноктите, защо пък тя да не си променя гласа? — Толкова се радвам да те видя. И какъв мил жест за скъпата ни Луси. Мога да те уверя — снижи гласа си тя и запърха с мигли, — че бях изключително впечатлена.

— Нищо особено — каза той.

— Не са много мъжете, които притежават истински стил — каза тя. — Ще пийнеш ли чаша шампанско?

Тод пое чашата, отпи и кимна леко.

— „Крут“ деветдесет и девета — побърза да каже тя. — Доста добра година, както разбирам.

Тод се настани на един от кухненските столове и протегна крака. Слава богу, раздразнението му явно се беше стопило.

— Разбираш ли от вино, Вики?

Тя засия.

— Знам нещичко — отвърна. — Не е много. Но някой път бих искала да науча повече от теб.

— Предполагам, че е полезно при всички онези партита в Шотландия — отбеляза Тод, взирайки се проницателно в нея.

— Е — подхвана тя, — Оли не е толкова богат като теб, разбира се. Но има известно влияние. И аристократични приятели от цяла Европа.

Така ли? Да не би да говореше за Свен, вечно пияния шведски футболен запалянко, с когото Оли се срещаше да пият бира веднъж на няколко месеца?

— Трябва да умея да водя разговор на всякакви теми — каза Виктория. — Изящни изкуства, вино, лов на яребици…

Лов на яребици ли?

— Определено е важно — съгласи се Тод.

— О, съпругата на един виден мъж носи голяма отговорност — тържествено заяви Виктория. — Тя го представлява. Трябва винаги да е елегантна и изискана…

Постарах се да изправя гръб и да седна изискано на ръба на стола си.

— … да умее да води разговор, да притежава светски умения и, разбира се, да знае кога да замълчи.

— Много си права — съгласи се Тод. — Няма нищо по-лошо от съпруга, която не спира да бъбри, докато мъжът й се опитва да разговаря с бизнес партньорите си. Не си ли съгласна, Луси?