— Благодаря ти — казах искрено.

Побързах да се върна на бюрото си и се обадих на Оли, като прикрих уста с ръката си. Дори Джеймс да заподозреше нещо, нямаше как да го докаже, нали? И аз можех да играя по неговите правила.

— „Хамилтън Бърнс“ — сдържано обяви момичето на рецепцията. Правеше го по-добре от мен.

— Мога ли да говоря с Оливър Маклауд, моля? Обажда се Луси Евънс от „Мейл акомодейшънс“.

— Изчакайте, моля — каза тя.

Паузата ми се стори прекалено дълга и в един ужасен миг си казах, че той няма да вдигне. Но после чух гласа му, студен и далечен.

— Да, Луси — каза го така, сякаш бе ужасно нахално от моя страна да му се обаждам.

Нямаше да позволя да ме откаже от решението ми.

— Оли, трябва да те видя.

— Казах ти, много съм зает.

— Не може да си толкова зает, че да не се видиш с един от най-добрите си приятели — настоях аз.

Той само попита:

— Такава ли си?

Ох! Знаех си, че нещо не е наред.

— Оли, не бъди мелодраматичен! — разсърдих се аз, макар всъщност да се чувствах леко уплашена. — Ще дойда при теб на обяд и по-добре не се преструвай, че имаш важна среща или някакъв ангажимент.

Той изчака секунда, после каза:

— Добре — съвсем ясно си представих как свива рамене по навик. — Ела в един без четвърт и да знаеш, че имам само един час.

— Чудесно — тържествувах. — Ще се видим след малко.

Значи имал само час?

Добре. Никакви проблеми. Можех да бъда изобретателна. Месеците, през които бях седяла зад бюрото си, без да казвам друго, освен „Добро утро, Мейл акомодейшънс“ и „Веднага ви свързвам, господине“, не бяха затъпили съвсем ума ми.

Нямаше да го оставя да му се размине просто така. Нямаше да му позволя да сложи кръст на приятелството ни с лека ръка, сякаш не го е имало изобщо. Разбира се, сега животът ми бе много по-добър. Имах фантастичен гардероб, пари в банката, луксозен апартамент и богат приятел. Но ми липсваше Оли.

Виктория беше чудесна, вярно. Не исках да си кривя душата. Само че с нея съвсем не беше същото. А напоследък ми хрумваха странни мисли. Като например толкова ли ужасно ще е, ако понякога гледам ръгби мач по спортния канал? Само когато Тод не е наблизо, разбира се.

Нямаше да се върна към старите си навици. Едва ли. Харесваше ми маникюрът. И щях да се науча да харесвам високите токчета и чорапогащниците, по дяволите, дори и да ми струваше скъпо. Имах предвид, колкото и да ми беше трудно.

Никакви ругатни.

Но някак си този обяд с Оли, само двамата, ми се струваше най-важното нещо, което ми се беше случвало от месеци насам. Откакто се бях изнесла от апартамента му. Явно това означаваше, че губех реална представа за нещата, защото през тези месеци си бях намерила нова работа, бях се подложила на пълно преобразяване и бях започнала да излизам с прекрасен човек.

Но сега не исках да мисля за това. Прекалено много се задълбочавах. Направо щях да се побъркам. Просто исках да си върна стария приятел и както Тод казваше, нямаше защо да правя „федерален проблем“ от това.

Отбих се в „Маркс и Спенсър“ и се отправих към храната. Всъщност, докато живеех при Оли, винаги си бях представяла как ще го направя. Как щях да имам толкова много пари, че да си позволя обяд от „Маркс и Спенсър“! Тук например имаха малки пластмасови кутийки с бели череши, всяка от които струваше по четири лири.

Четири лири. Едната! Но сега това не беше нищо за мен, тържествуващо си казах аз. Дори можех да си купя всичко, което продаваха, и изобщо да не се замисля за цената!

Взех от сандвичите, които знаех, че Оли харесва, едро нарязани пържени картофки със сол и оцет, четири праскови — на опаковката пишеше, че са узрели на дървото — и диетична кока-кола.

Имаха и готови салати, така че взех нещо, което не изглеждаше много калорично. Пролетна зелена салата с диетичен сос и варени яйца. И кутийка ягоди, защото бяха сред най-нискокалоричните плодове на щанда.

После платих и се качих в едно такси. Щях хубавичко да му покажа аз!

Офисите на Оли изглеждаха като излезли от страниците на лъскаво списание за аристократичните традиции в бизнеса. Бяха разположени в прекрасна стара градска къща на „Линкълнс Ин“, навсякъде крачеха жени с вид на представителки на заможните класи, малко страшни в строгите си поли от туид и колосани бели блузи, както и мъже в костюми, които се мъчеха да изглеждат изключително заети и важни.

Отметнах важно косата си, спокойна, че съм била при професионален стилист едва предния ден, и изпънах рамене. Смятах, че видът ми е съвсем като на момиче с кариера и ще компенсира донякъде двете найлонови торби от „Маркс и Спенсър“, които влачех със себе си.

— Оливър Маклауд, ако обичате — обърнах се надменно към момичето на рецепцията. Освен това я изгледах студено и строго. Виктория ме бе научила на това. Беше много важно да дадеш на всеки да разбере, че ти си шефът, иначе щяха да се възползват от добротата ти. „Тод очаква именно това“, казваше ми тя. И сигурно имаше право, макар че не бих могла да погледна така Тоби Роджърс и ми беше много неловко, когато тя го правеше.

— Третата врата вляво — каза момичето и погледна накриво найлоновите ми торби. Явно още не бях усъвършенствала надменния поглед. — Но той има ангажимент за обяд.

— С мен — тържествуващо заявих, аз. — Ще бъде работен обяд — вдигнах торбите. — Само лентяите се оправдават с обяда.

Тя повдигна едната си вежда. Реших да не й обръщам внимание и величествено закрачих по коридора. За съжаление едно от токчетата ми се запъна в мекия бежов килим, спънах се и паднах. Тогава я чух как се смее.

Честна дума!

Станах и се поизтупах от праха. Нямаше да позволя нещо да съсипе деня ми. Добре, бях стигнала до кабинета на Оли. Почуках силно на вратата.

— Влез — обади се той. И в стомаха ми отново запърхаха пеперуди.

Много странно. Сигурно от нерви. Но защо да съм нервна близо до Оли? Най-хубавото от всичко беше, че с него се чувствах толкова спокойно и комфортно. Като с онези стари маратонки, които се бе наложило да изхвърля, защото не били достатъчно женствени.

Влязох и затворих вратата. Най-сетне бяхме сами.

Кабинетът му изглеждаше много хубав. Изобщо не приличаше на този на Тод. Беше доста по-малък, на пода имаше пъстър вълнен килим, леко окалян, а на стената — картина на величествено имение. Имаше и много етажерки с документи, както и листове навсякъде по бюрото, а прозорецът беше доста мръсен.

На мен ми се стори прекрасен.

Хрумна ми, че Виктория едва ли идва често тук.

— Луси — обади се той, — здравей — и въздъхна.

Въздъхна! Сякаш бе някакво особено наказание да се види с мен.

— Здрасти, Оли — весело подхванах аз. Щях да се държа ведро. Да се усмихвам. Независимо от всичко. — Толкова е хубаво да се срещнем пак. Само двамата — завъртях се на пети. — Харесва ли ти роклята ми? Нова е.

Беше модел на „Миу Миу“ от розова вълна и с много къси ръкави, и стигаше малко под коляното. В стила на Джаки Онасис. И бях обгърната в уханието на „Коко“ от „Шанел“. А на китката ми имаше тънък златен часовник, който Тод ми беше купил, марка „Патек Филип“.

— Сигурен съм, че е нова — продължи той със същия хладен тон. — Нали всичко, което имаш сега, е ново?

Седнах насреща му, без да чакам покана. Имаше зелен кожен фотьойл, който бе много предразполагащ. За разлика от разговора ни.

— Знаеш ли, Оли — леко се намръщих, — струва ми се, че не ме одобряваш особено напоследък.

— О, значи си го усетила?

— Добре — не можах да прикрия тържествуващата нотка в тона си. — Какъв ти е проблемът? Ти ми каза да стана такава. Намери ми тази работа. Искаше да се изнеса от жилището ти. А сега ме обвиняваш, че съм последвала съветите ти?

Оли изглеждаше много нещастен и замълча за миг.

— Знаеш ли, не само ти имаш право на щастие — назидателно продължих аз. — Много се радвам, че нещата между теб и Виктория вървят толкова добре, но и при нас с Тод е така. Миналата вечер ти се държа така, сякаш пет пари не даваш за нашите… хм… отношения.

— Съжалявам — каза той след малко.

— Така и трябва — опитах се да си дам вид на строга учителка. — Нали тъкмо ти ми казваше, че всичките ми гаджета са отрепки и че трябва да се отнасям по-сериозно към живота си. И когато го направих, вместо да се радваш за мен, ти си напълно погълнат от собствената си сватба и личната си кариера!

— Добре — Оли блъсна настрани бележника, в който пишеше, и уморено прокара пръсти през косата си. — Съжалявам. Права си, разбира се. Ако си влюбена — погледна ме право в очите, — тогава се радвам за теб. Заслужаваш цялото щастие на света.

Примигнах. Не знам какво бях очаквала. Но си мислех, че ще реагира сдържано и ще направи някакъв по-лекомислен коментар, а не толкова сериозен.

Усетих как гърлото ми се свива, което беше глупаво. Не трябваше да има сълзи. Това бе просто един обяд с добър приятел.

— Какво е това? — попита той, сочейки към чантите.

— О! — зарадвах се на смяната на темата аз. — Обяд — гордо заявих и измъкнах неговата храна. — Картофки. Праскови. Сандвичи с говеждо, горчица и кисели краставички. И диетична кока-кола.

— Какво, няма ли отлежало вино? — попита той.

Лицето ми помръкна.

— Само се шегувам — каза Оли. В очите му се бяха появили познатите пламъчета. — Диетичната кола е идеална. Но не мога да повярвам, че си донесла обяд в торба!

— Защото ми каза, че имаш само един час — обясних аз, — и не исках да изгубя половината време в придвижване до ресторанта и поръчване на храна. И бездруго всичко е само скъп боклук. Това е много по-вкусно.

— Да, така е — лакомо посегна към сандвича си. — Ти какво ще хапнеш?

— О, това — извадих моята кутия и се опитах да покажа малко въодушевление. — Вкусна салата с варени яйца… — гласът ми заглъхна при вида на изражението му.

— Луси, какво правиш? — попита той.