Луиз Бегшоу - Родена във вторник

— Какво имаш предвид? — настръхнах аз.

— Ядеш храна за зайци. Снощи също не хапна нищо. Само малко целина и някакви зелени листа.

— И едно шоколадово десертче „Маквитис“! — добавих.

— Кога?

— Ами… реших да се отбия при Кати снощи. Да си побъбрим.

— Значи си изяла шоколадова бисквитка — замислено каза Оли. — Поне не си анорексичка.

Зяпнах с отворена уста.

— Какво?

— Изяж половин сандвич — подаде ми го, но аз се поколебах. — Изяж го — нареди Оли. — Иначе и аз няма да хапна нищо. Дори и от картофките.

Отхапах веднъж. Беше много вкусно. Изпитах силно желание да изтичам и да си купя цяла франзела, да я препека и да я изгълтам наведнъж, намазана с масло.

— Луси — каза Оли, докато аз продължавах лакомо да се тъпча със сандвича, — изглеждаш ужасно.

Преглътнах наведнъж голям залък и в очите ми се появиха сълзи.

— Какво искаш да кажеш? — не повярвах аз.

— Ужасно. Знаеш какво значи това — повтори той.

— Не изглеждам ужасно! — подскочих като ужилена. — Имам страхотен грим, косата ми е пухкава и… — тайничко погледнах маникюра си, за да видя дали случайно нямам черно под ноктите, без да съм го забелязала.

— Да, но не ти отива. Не приличаш на себе си — меко поясни Оли. — Изглеждаш като кукла Барби.

— Не е честно — казах аз.

— И си прекалено слаба. Нямаше и грам излишно тегло по тялото си, а виж се сега — наведе се напред. — Наистина се притеснявам за теб, Луси. Изгубила си мускулите си и изглеждаш бледа и изтощена, а и най-скъпият грим на света не може да скрие това.

Бях абсолютно шокирана. Просто останах на мястото си, с отворена уста, но не успях да измисля нищо.

— Тичаш ли още?

Поклатих глава.

— А танцуваш ли? По-рано много обичаше да танцуваш.

Още обичах, но…

— Не. Вече не танцувам.

— Това не е здравословно — каза Оли. — Изгубила си свежия си вид. И блясъка в очите.

Които сега се пълнеха със сълзи. Дотук с приятния обяд с приятел.

— Държиш се лошо — заплаках аз. — Направо си жесток.

Оли скочи от стола си, заобиколи бюрото и ме прегърна здраво. И въпреки всичко аз се вкопчих в него. Сякаш „Титаник“ току-що бе потънал и той бе единствената ми здрава опора.

— Луси, Луси — мърмореше и галеше косата ми. — Казвам го само защото съм загрижен за теб. Искам да ти помогна.

Стегнах се и гневно го отблъснах.

— Е, изобщо не ми помагаш! — възразих аз. — Ти беше този, който ме посъветва да се променя. „Порасни“, така ми каза.

— Само малко — умолително промълви той. — Може би само малко допълнителен блясък. Не очаквах това, което стана с теб. Никой не го е очаквал.

— Твоята скъпа Виктория ме одобрява — изплаках аз. — Тя ми помогна, да знаеш. Както я беше помолил лично ти. И Тод ме харесва. Защо да ме интересува твоето мнение?

— Моля те — пророни Оли. — Само хапни още малко.

Усетих огромно разочарование да свива сърцето ми. Надявах се да каже още нещо. Вместо това той се дръпна и ми подаде хартиена салфетка, а на мен ми беше нужна нова прегръдка.

— Значи Тод има сериозни намерения спрямо теб? — попита той.

Настръхнах.

— Разбира се, че има сериозни намерения. Връзката ни е сериозна. Също като при теб и… — в последния момент успях да се сдържа да не кажа „скъпата ти“ със същия саркастичен тон като преди — … Виктория. Тод ми купи този часовник! — защитих го аз. — От чисто злато е.

— Надявам се, че отношенията ви не се основават само на материалния интерес — студено заяви той.

Сега вече наистина се ядосах.

— Какво искаш да кажеш?

— Само, че много често споменаваш за парите му. А не мислех, че си такова момиче.

Отново останах с отворена уста. Трябваше да престана да го правя. Сигурно приличах на пъстърва.

— Да не би… — ледено започнах аз, — да не би да намекваш, че търся само богатството му, Оли?

— Не знам — каза той. — Така ли е?

— Разбира се, че не. Споменах за часовника само защото това показва, че се интересува от мен. Нямаше да ми подари такова нещо, ако не се интересуваше, нали?

Оли сви рамене.

— Той е страшно богат, за него това не значи нищо особено. Питах се дали е сериозен! Срещал ли се е с родителите ти? Запознал ли те е с неговите? И двамата работите в един офис, какво мислят другите колеги?

— Родителите му са в Америка.

— Твоите са в Кент — напомни ми Оли.

— А в офиса се налага да бъдем дискретни.

— Защо?

Зяпнах го.

— Защо?

— Защо се налага да сте дискретни в офиса?

— За да не ревнуват останалите в офиса — обясних аз.

Пфу!

— Какво общо има това? — попита той влудяващо. — Не те е направил вицепрезидент на компанията. Все още си само рецепционистка. Защо да ти завиждат?

Предъвках чутото. Не успях да измисля добър отговор.

— Може би е време да започнем да излизаме открито — съгласих се аз. — Защото връзката ни е много сериозна.

— Така ли е вече?

— Обсъждаме брак! — сопнах му се, крайно вбесена. Не беше съвсем вярно, но скоро можеше и да стане.

— Добре — Оли отново ми се усмихна студено. — Защото снощи каза, че просто се наслаждавате на времето, прекарано заедно.

— Ами да. Но напоследък размислих — отвърнах. — И реших, че искам това, което имате двамата с Виктория. Така че ние с Тод ще задълбочим отношенията си — присвих очи. — Ти обичаш Виктория, нали?

— О, много — незабавно отвърна Оли. — Тя е жената за мен.

— Чудесно — ядосано казах аз. — Значи всичко е идеално!

— И за двама ни — каза той. — След като двамата сте идеалната двойка.

Бях изчерпала аргументите си. Затова грабнах плика с картофките и ги изядох всичките. Това щеше да му е за урок!

Но Оли не възрази. Макар много да обичаше картофки със сол и оцет. Просто ме гледаше как ям. И аз изведнъж се почувствах много зле. Всичко отново се бе объркало тотално, а не исках да е така.

— Виж, Оли… — оставих плика. — Съжалявам.

— И аз съжалявам — веднага каза и той.

— Навярно си прав.

Той незабавно изправи гръб.

— За кое?

— За онова. Дали Тод е сериозен. И за храненето, и за тичането — изтърсих всичко наведнъж. — Не съм напълно щастлива така.

— Знаех си! — възкликна той.

— Преди ми харесваше повече — продължих аз и веднага щом го изрекох, разбрах, че е вярно. — Излизах да тичам, ходех на кикбокс.

— И танцуваше диско.

— Най-вече — погледнах го. — Не знаех, че си забелязал танците ми.

— Гледах те понякога — призна си Оли. — Когато се прибирах по-рано, а ти беше усилила докрай звука на уредбата и навсякъде гърмеше Мадона, а ти подскачаше бясно из стаята си. Изглеждаше много щура.

— Вече не съм такава — обясних аз.

— Много жалко — каза той съвсем сериозно.

— Знаеш ли, преди — чувствах се малко странно — никога не си ми казвал, че имам свеж вид.

— Мислех, че го знаеш.

Гледаше ме много странно. Почти като… Не. Край. Какво правех? Нима Кати щеше да се окаже права? Влюбена ли бях в него? Явно бях ужасен човек. Виктория ми беше приятелка. Бях й шаферка, за бога!

— Сигурно си много развълнуван от сватбата — казах аз, опитвайки се да върна разговора на по-безопасна територия.

Оли се облегна назад и допря върховете на пръстите си.

— Не знам — каза той.

Това ме накара да замълча. Какво бе казал току-що?

— Не знам дали се вълнувам. Двамата с Виктория не сме на едно мнение. Не и като преди.

— О! — немощно промълвих аз.

Не можах да потисна вълнението, което ме заля цялата.

— Нали преди малко каза, че тя е жената за теб? — попитах тихо.

— Така мислех — отвърна Оли и после отклони поглед и извърна глава. Отново изглеждаше много изморен. — О, не знам — промълви той и прокара пръсти през косата си. — Сигурно защото се разприказвахме с теб. Много е странно.

— Знам.

— Двамата трябва да си говорим по-често — продължи той.

И моментът отмина. Нямаше да каже нищо повече за Виктория. Почаках, но той само ме попита нещо за Кати. И преди да усетя, часът отлетя, той ме прегърна и аз си тръгнах. Излязох, като замаяна, а навън слънцето ме заслепи и вече не можех да виждам ясно.