— Веднага щом свърша — лаконично отвърна Тод.

Дочух и женски смях наблизо до него.

— Кой е това?

— На делова среща съм — каза той, без да отговори на въпроса ми. — Знаеш го. Както и да е, ще мина веднага щом приключа. Поръчай ми нещо за вечеря — пържола и салата.

— Канех се да поръчам спагети — предложих аз.

Тод изсумтя.

— Спагети ли? Нисковъглехидратните спагети имат вкус на картон.

— Знам. Щях да поръчам от нормалните. Със сирене и сос.

Той се засмя.

— Не ставай смешна, ще станеш огромна като планина. Както и да е, ще се видим по-късно — и ми затвори.

Не знаех със сигурност точно какво изпитвам. Но бях и сърдита. От друга страна, повече бях уплашена. Трябваше да действам по план. Най-напред щях да се обадя на специалните доставчици на храна за Тод и да му подсигуря глупавата пържола и салата. Дори и хубаво шампанско. Нямаше смисъл да го провокирам излишно, нали? Щяхме да проведем един съвсем разумен и спокоен диалог.



— Това пък откъде ти хрумна? — каза Тод.

Всичко беше чудесно. Роклята ми от шифон и обувките с тънки каишки и високи токчета, масата, осветена от свещи в зимната градина, с бяла ленена покривка, сребърни прибори, шампанско, пържола и салата.

Голяма сребърна купа с охладени малини стоеше леко встрани.

Всичко, освен изражението на Тод. Той не изглеждаше доволен.

— Сама го реших — отвърнах. И беше вярно до голяма степен. Оли не бе предизвикал тези чувства в мен, просто ги бе извадил наяве.

— Ами тогава престани да се правиш на глупава — Тод се намръщи. — Трябва ми жена, която ще се държи сериозно.

— Но аз говоря сериозно — махнах безпомощно към недокоснатата си пържола. — Просто ми дойде до гуша от месо, яйца и зелена салата. Понякога ми се иска да хапна препечена филийка. И нямам никаква сила…

— Просто си слаба — каза той. — Няма за какво да се тревожиш.

— Мисля, че съм прекалено слаба — възразих аз. Бузите ми се бяха зачервили, но нямаше значение. Съмнявах се, че той ще забележи. На светлината на свещите всичко изглеждаше ужасно секси. — Нямам никакви мускули и тежа едва петдесет килограма.

— „Една жена никога не е прекалено богата или прекалено слаба“ — цитира ми той. — Джаки Кенеди.

— Разбира се, че може. Виж Парис Хилтън.

— Ако искаме връзката ни да има бъдеще, на мен ми е нужна партньорка, която да бъде приемана от обществото — звучеше огорчен.

— Мога да бъда приета от обществото и все пак да съм си аз, нали? — примолих се аз. — Няма да се върна изцяло към предишния си начин на живот. Харесва ми да ходя на фризьор, дори и роклите ми харесват… — мразех чорапогащниците, но трябваше да карам едно по едно.

Поне не ме бе притиснал на тема секс. Малко странно, нали? При цялото му настояване да се превърна в идеалната изискана дама? Как така не се опитваше да ме вкара в леглото си?

Но никога не го бе правил. Както и да е, този проблем щях да решавам, когато се сблъскам с него. Което се надявах да не стане скоро.

— А и не е ли време да споделим с всички — чух се да заявявам смело. — С моите родители. С твоите родители. С другите в офиса.

Тод ме изгледа ужасено.

— Ще се държим съвсем дискретно в офиса.

— Но защо? — попитах аз, припомняйки си спора с Оли. — Не могат да ревнуват, защото не си ме повишил. Върша най-досадната работа на света! Никой не може да каже, че ме покровителстваш.

Тод театрално захвърли салфетката си; тя се приземи върху пържолата му и върху белия плат се появиха петна.

— Луси — сърдито подхвана той, — нека още сега да си изясним някои неща. Ти работиш за мен. Аз ще казвам какво се прави в офиса. И аз съм мъжът в тази малка авантюра. Щом аз искам да не вдигаме шум, ще го правим по моя начин. Имам нужда от определен тип момиче, ясно ли е? Дискретно, изискано и с тънка фигура. За всичко, което съм ти дал — махна Тод към целия апартамент, — не искам прекалено много.

В очите му се бе появил един ужасен блясък, който не бях забелязвала досега.

— За всичко, което си ми дал ли? — не можех да повярвам. — Мислех, че не търсиш отплата за това. Каза ми, че е само бизнес. И приятелски чувства — лицето ми почервеня. — Не можеш да ме купиш, Тод. И ако си си го въобразявал, време е да премислиш. Няма да позволя да ми нареждаш какво да правя.

Сърцето ми препускаше бясно, но не се отказах. Той скочи на крака.

— Къде отиваш?

— Вкъщи — заяви той. — Ще те видя утре сутринта, Луси. Очаквам да бъдеш дискретна. И да се държиш както сме се разбрали. Просто не забравяй кой плаща за всичко, нали? Омръзна ми да те слушам — и изскочи навън.

Останах на мястото си, но ми се искаше да умра. Разбира се, че беше прекалено хубаво, за да е истина. Всичко. Преструвах се на такава, каквато не бях. На друг човек.

И още по-зле — въобразявах си, че Тод е друг човек. Знаех какъв мъж искам до себе си и това съвсем не бе сладкодумен американски плейбой.

Исках Оли Маклауд.

Когато го осъзнах, ме заболя толкова, че останах без дъх. Кати беше права, Виктория — също. Но сега това не ме интересуваше. Просто се опитвах да се преборя с ужасното и непоносимо чувство за загуба и съвсем не ставаше дума за загубата на Тод Мейл.



След половин час бях взела решение. Отне ми толкова време само защото трябваше да обмисля някои практически аспекти. Като например как да върна всички дрехи. С повечето беше лесно, просто ги подредих прилежно върху леглото заедно с чантите и всички онези проклети обувки на висок ток. Разтребих чиниите и се обадих на компанията за доставка на храна да си ги вземе. После обиколих целия апартамент и събрах всичките си вещи. Не ми беше нужно много време — взех си само моите неща, онези, с които бях дошла. Нищо от онова, което Тод ми беше купувал, нито едно червило, нито дори позлатената пинсета. Оставих дори и пастата за зъби.

Действах бързо, със скорост, която ме порази. Никакви сълзи; бях прекалено ядосана, за да плача, и то най-вече над себе си. Тод беше просто един негодник и не единственият. Най-много ме беше яд на себе си. Не можех да повярвам, че го бях харесвала! Че бях приемала всички тези подаръци. Защо не ми се струваше нередно? А през цялото време — въпреки всичките му уверения — той ги е смятал за един вид възнаграждение, което му дава право да ми нарежда как да живея! По дяволите!

О, не биваше да казвам това, трябваше… Не! По дяволите! Понякога само ругатнята вършеше работа.

Идваше ми да разкъсам дрехите на гърба си. Всичко. Но не исках да ги повредя, дори и ужасно хлъзгавото червено дантелено бельо. Не, тези дрехи, които носех, трябваше да бъдат изпрани и изгладени, преди да му ги върна. А и освен това ми трябваше нещо, с което да се появя при Кати. Глупаво бях изхвърлила всичките си стари дрехи. Нямах нито маратонки, нито джинси — нищо.

Когато свърших с апартамента, се обадих на Виктория. Исках да приключа с всичко наведнъж. След като идех при Кати — край. Щях да си взема горещ душ и да отмия Тод Мейл от живота си. Щях да забравя напълно за него, поне до следващата сутрин, когато щях да ида в „Мейл акомодейшънс“, за да си подам оставката.

— Дааа?

Слава богу. Беше си у дома.

— Здрасти, Вики.

— Скъпа… — заговори тя с онзи специален гальовен гласец, който използваше, откакто бяхме станали приятелки. — Как си? Искаш ли да отскочим до някой нощен клуб? Вземи и Тод.

— Не мисля — тонът ми охлади ентусиазма й.

— Скъпа, какво е станало?

— Скъсах с Тод — казах аз. — Или поне ще го направя. Утре.

Последва продължително мълчание.

— Но защо? — не повярва Виктория. — Бяхте толкова близки! Той имаше такива сериозни намерения спрямо теб.

— Не, не е имал — въздъхнах. — Все едно, просто исках да знаеш.

— Луси — продължи Виктория, — не бъди глупава. Може никога повече да не получиш такъв шанс!

— Не беше кой знае какво — отвърнах аз. — Не мога да бъда такава. Не съм като теб, Виктория. Ти си такава, но аз не съм. Аз не… все още не харесвам обувки на висок ток.

— Е… — гласът й стана по-различен. — Мисля, че си полудяла. Аз никога не бих постъпила така с Оли.

— Няма да ти се наложи — отговорих й, а очите ми се пълнеха със сълзи. — Защото Оли не е такъв човек — трябваше да затварям телефона. — Ще си поговорим друг път — казах и тръшнах слушалката.

После взех малката си чанта с лични вещи и куфара с дрехи, които трябваше да се дадат на химическо чистене, и слязох долу. Тоби Роджърс седеше на бюрото си до входа и ме изгледа хладно. Почувствах да ме залива нова вълна на срам. Заслужавах си го. Бях минавала покрай него с Виктория десетки пъти. И я бях оставяла да го унижава. Казвах си, че не е толкова страшно, щом не го правя лично аз, но всъщност трябваше да го защитя.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — попита Тоби.

— Да — поех си дълбоко въздух. — Можеш да предадеш това на господин Мейл от мен — и му подадох ключа. Странно, но Тоби изобщо не изглеждаше изненадан. — Освен това искам да се извиня — промърморих засрамена. — Бях груба с теб и много съжалявам. Само защото Тод го прави… не биваше да го правя и аз — не можех да се спра, щях да се разплача. — Мама и татко щяха да се срамуват от мен — една огромна сълза набъбна в окото ми и се търколи по бузата ми. Избърсах я с ръкав. — Както и да е — продължих аз, защото той не бе казал нищо. — Беше ми приятно, че се запознахме, и се надявам спокойно да дочакаш пенсионирането си. — И тръгнах.

— Госпожице! — обади се Тоби. — Почакайте, госпожице.

Обърнах се.

— Луси. Моля, казвай ми Луси.

— Добре, Луси — възрастният човек ми се усмихна.

— Виж, нямам право да се меся, но…

— Моля.

— Вие не бяхте единствената — той вдигна рамене. — Не можех да го разбера. Хубави млади момичета, някои от тях доста умни при това. А с какво се примиряват!

Искаше ми се да се махна. Да ида при Кати колкото се може по-скоро. Тя имаше шоколадови десертчета, които направо ме зовяха.