— Събуди се, Тод! — извиках много силно. — Връщам ти дрехите. И ключовете. И можеш да си вземеш обратно глупавата работа и да…

Прекъсна ме вик. Отстъпих крачка назад.

Разбира се, че си го беше заслужил, но не мислех, че съм чак толкова страшна. Но пък това май не беше мъжки вик. Беше женски. Вътре имаше жена!

Пристъпих обратно в спалнята. Смело. Готова да се изправя срещу Тод и която и да е…

И двамата седяха там, в леглото, и ме зяпаха. Тод, доста измъчен и леко оранжев на вид; не бях забелязала странния му тен досега. По-важното бе, че до него, с черните копринени чаршафи, увити около талията й, с огромните й, приличащи на дини гърди, пищно разкрити отпред, седеше… Виктория.

Останах на мястото си и леко се олюлях. Виктория отново изпищя. Сигурно защото така не се налагаше да казва нищо. И бездруго не бях сигурна какво съветваха да се каже в такъв случай в справочника за идеалните жени, които изневеряват с гаджето на най-добрата си приятелка.

Дрехите в плика от химическото чистене, обувките и ключовете на Тод се изплъзнаха от ръцете ми и се озоваха на пода.

Исках да кажа нещо. Но какво? Откъде да започна?

— Не е каквото си мислиш! — извика Виктория.

Това отприщи всичко.

— А какво е тогава? — саркастично попитах аз. Така беше по-лесно, отколкото да измисля нещо остроумно, при положение че още не бях изпила сутрешното си кафе.

Тод се съвзе.

— Хайде стига, Луси — опита се да ме успокои той. Как можеше дори да си го помисли? Как? Току-що го бях хванала в леглото с приятелката ми — моята сгодена приятелка, — а той се държеше така, сякаш не е станало нищо. Сякаш бях клиент, с когото трябва да се разбере.

— Нека всички се успокоим — каза той. — Трябва да реагираме като възрастни.

— Като възрастни! — извиках аз. — Как се държат възрастните? Ти дори не знаеше, че се каня да скъсам с теб, а ми изневеряваш с… с нея?

Изведнъж разбрах всичко. Нищо чудно, че Тод никога не беше настоявал особено да правим секс! Получавал е достатъчно другаде. Нужна му е била само подходяща съпруга.

Виктория отново изпищя. Вече ставаше досадна. После грабна кашмирения халат на Тод, загърна се и събра дрехите си, разхвърляни из стаята. Без да ме погледне, тя се вмъкна в съседната баня и чух как заключи вратата.

— Как е могла да причини това на Оли? — обърнах се към Тод.

— Луси, Луси — опита се пак да ме успокои той, сякаш съм неопитно хлапе. — Навярно нещата леко излязоха от контрол…

— Само леко.

По лицето му се изписа раздразнение и досада.

— Виж сега — по-уверено започна той. — Всички тук сме възрастни…

— Да, това е любимата ти дума тази сутрин, нали? — изсъсках аз. — Е, това са ключовете ти. И дрехите ти. Сбогом, негоднико.

Тод ме погледна.

— Негодник ли? — сега вече тонът му бе заплашителен. — Трябва да си припомниш кой ти плаща наема. И заплатата. Дръж се прилично, Луси.

Усетих прилив на енергия.

— Всъщност, Тод, не можеш да ме заплашваш, както си правил с другите момичета. Аз…

— О, така ли — каза той. — Предполагам, че си говорила с тях. Сигурно са ти разказали всичко — небрежно сви рамене, сякаш му е все едно. Изведнъж ми се стори наистина страшен. Не можех да повярвам, че досега не съм го разбирала.

— Знам добре какво предлагам — хладно отсече той. — Наградата е доста голяма. Не мислиш ли, че първо ще проверя какво могат кандидатките за тази чест. Джейд и Бъфи не го разбираха. Предполагам, че знаеш и за Мелиса. Е, тя не знае за теб — изгледа ме страшно. — И искам да си остане така.

Джейд. Бъфи. Стиснах здраво вратата, защото усетих, че ми призлява.

Всичко си пасваше, разбира се. Като в пъзел.

Тоби ми беше казал, че останалите му приятелки много си приличали.

Бъфи бе плакала и ми бе казала, че е влюбена.

Мелиса все влизаше при него на дълги „работни срещи“.

Вторачих се в Тод. Сега го виждах в съвсем нова светлина. И в мен бушуваше гняв, който нямаше нищо общо с мечтите ми за брак и истински партньор. Сама не можех да повярвам, но всъщност бях бясна заради Бъфи.

А сега, като размислех, разбирах, че Бъфи се страхува. От Тод. Това бе причината още да е тук.

— Какво ще се случи оттук нататък, зависи от теб — заяви Тод със същото влудяващо спокойствие. — Дръж се като възрастен човек — предизвикваше ме той с поглед — и може би ще уредим всичко мирно и тихо.

Протегна ръка и пооправи възглавниците, за да се намести по-добре. Настани се удобно.

— Радвам се, че видя това — вдигна рамене Тод. — Това е животът ми. Ако искаш да бъдеш част от него, Луси, трябва да го разбереш. Изиграй ролята си правилно и все още има шанс за теб. Притежаваш много от качествата, които са ми нужни.

И изведнъж разбрах точно какво трябваше да направя.

— Да — съгласих се аз. — Предполагам, че е така. Няма смисъл, ако не те познавам истински, нали, Тод? Трябва да знам какъв е животът ти. Нуждите ти. Както сам каза, ти предлагаш много.

— Добро момиче — усмихна се самодоволно той. — Видя ли? Бива си те, Луси. Знаех си, че можеш да бъдеш разумна — Тод погледна за миг дрехите от химическото чистене на пода заедно с ключовете. — Защо не оставиш тези неща? Така ще има какво да облечеш, ако се наложи да се срещнем тук някой път — каза той и добави със садистична нотка: — Ще накарам Виктория да ги окачи в гардероба.

Виктория, да.

— Какво мислиш за нея? — попита той, прочел мислите ми. — За това, че съм бил с нея?

Само повдигнах рамене, сякаш съм калена като стомана.

— Е, не се страхувам от конкуренцията. Тя няма нужното възпитание. Можеш да я пробваш, Тод, знам, че после ще се върнеш при мен.

Той се засмя.

— Браво, добро момиче. Имаме много общо помежду си. Знаех си, че онова поведение на наивна провинциалистка е само преструвка.

Наведох се, вдигнах дрехите и ги сложих на стола, като тайничко прибрах ключовете. Пъхнах ги в джоба си.

— Ще се видим в офиса — казах аз. — И няма нужда да споменаваме за случката пред никого. Всичко може да продължи както досега.

Вратата на банята се отвори и оттам излезе Виктория, загърната в халата, с вдигната нагоре коса и идеален грим. Освен това явно се бе посъвзела.

— Е — обади се лениво тя, — ситуацията определено е малко неловка.

— Не съвсем — отвърнах аз. — Двамата с Тод напълно се разбираме.

Виктория присви очи.

— Имах предвид за мен и Оли, разбира се. Виж, такива неща се случват. Хората правят грешки…

Исках само да се измъкна по-бързо. Трябваше да остана сама. Имах нужда от кафе и размисъл.

— Луси… — в гласа й се бе промъкнала умолителна нотка. — Моля те не прави нищо, преди да имаме възможност да поговорим. Не му казвай. Поне ми дай възможност да ти обясня както трябва.

— Ами…

— Става дума за човешки живот! — драматично заяви тя. — Половин час няма да е от огромно значение, нали?

— Добре — неохотно се съгласих аз. — Обади ми се, като си тръгнеш оттук.

Не исках да разговаряме в присъствието на Тод. Излязох от къщата и взех метрото до гара „Виктория“. Много уместно, нали? Голямата гара е идеалното място да останеш сам. Никой нямаше да ми обръща внимание, а и всички малки кафенета работеха. Намерих местенце, където продаваха вкусни сандвичи, и си поръчах огромно кафе и сандвич с датско сирене. Идеално. Можех да поседя самичка на малката желязна масичка и просто да помисля.

Много скоро бях измислила какво трябва да направя. Не бях сигурна единствено за Оли. Разбира се, трябваше да му кажа. И то скоро. Но нямах никакво желание. Защото Оли обичаше Виктория. Само Господ знаеше защо, но беше така. Не исках да му нанасям втори тежък удар под кръста. Първо, баща му в Шотландия. А сега и тя. Щеше да се почувства напълно изоставен. Но трябваше да го направя, макар че щях да се чувствам като един от онези лекари през Кримската война, когато е трябвало да отрежат гангренясалия крак на някой нещастник.

Но първо имах да свърша други неща. Приключих с вкусната закуска и взех такси до „Найтсбридж“. Все още имаше достатъчно пари в сметката ми за всекидневни разходи, а исках Тод да си плати за онова, което щеше да го сполети. Както финансово, така и иначе.

Позвъних на вратата и изчаках, докато Тоби се появи на прага. Изглеждаше направо смаян, че ме вижда.

— Госпожице Луси, върнахте се — отбеляза той. — Не разбирам…

— Не се тревожи, само временно — уверих го аз. — Малка промяна в плана.

Преоблякох се в един от работните си тоалети; специално подбрах такъв, който Тод много харесваше — тясна черна пола на „Версаче“, която подчертаваше малкото ми дупе. Е, какво пък, вече бях изяла солиден сандвич, за да поправя това. Веднага щом можех, щях да си купя маратонки и отново да започна да тичам. Но тази сутрин нямаше време.

Изчаках, гледайки новините от сутрешния блок по телевизията. Виктория вече ми беше оставила четири съобщения и точно както и подозирах, скоро пак ми звънна. Пресегнах се към телефона.

— Луси — промълви тя, останала без дъх. — Слава богу, че си у дома.

— Виктория — хладно отвърнах аз.

Каква кучка! Всъщност би трябвало Тод да се ожени за нея. Двамата щяха много да си подхождат.

— Мога ли да намина да се видим? — помоли тя. — Ще е много по-добре да поговорим лице в лице.

— Трябва да отивам в офиса — това си беше вярно.

— На ъгъла съм — чувах шума от уличното движение. — Тъкмо завивам пред „Хародс“. Моля те, скъпа.

— Вероятно мога да ти отделя десет минути — казах аз и затворих.

Виктория пристигна след две; отворих вратата и тя се опита да ме задуши в сълзливата си прегръдка.

Отблъснах я.

— Стига, Виктория — отрязах я аз. — С теб не сме приятелки. И никога не сме били наистина. Грешката е моя.

— Но, Луси… — проплака тя.

— Виж, ако само ще стоиш така и ще ме залъгваш с някакви измислици, най-добре да приключваме. Онова, което правите двамата с Тод, си е твоя работа. Но Оли е мой приятел и аз няма да го оставя да иде пред олтара с жена, която не може да му бъде вярна. Той заслужава повече — изведнъж открих, че съм се развълнувала силно. — Много повече.