По лицето на Виктория се изписа странно изражение — от очите й бликнаха нови сълзи, после сякаш се разколеба, очите й някак си пресъхнаха и се вкоравиха. Охо! По лицето й все едно видях двама различни човека в рамките на десет секунди. Направо си беше изгубила времето в модния бизнес, призванието й е било да стане актриса. Останах впечатлена.

— Мога ли да седна? — попита тя, делово и без повече сълзливи изпълнения.

Кимнах и също седнах на дивана.

— Виж, права си — каза Виктория. — Най-напред трябва да си изясним това. Никога не сме били приятелки. Изобщо не съм те харесвала.

Кимнах.

— Но Оли те харесва, затова си мислех, че трябва да се опитаме да се разбираме. А когато Тод започна да излиза с теб, ти стана по-различна. Изглеждаше готова да се промениш, да станеш по-женствена.

— Знаеш ли — възразих аз, — не мисля, че това е женствено.

— Кое? — попита тя.

— Това — махнах към розовата й рокля на цветя и лъскавите обувки на висок ток. — Всичко, което ме караше да правя. Високите токчета, чорапогащниците и маникюрът, надменното отношение към продавачките в магазина и настояването всичко да бъде по последна мода.

— О, да — подигравателно отвърна Виктория. — Забравих. Женствено е да играеш на компютърни игри и да гледаш ръгби мачове.

— Не — казах аз и докато говорех, осъзнах, че наистина вярвам в това. — Много е забавно да оправиш косата си при фризьор. Да носиш хубави дрехи и дори нямам нищо против понякога да ходя на маникюр.

— Каква жертва от твоя страна. Направо си станала като Коко Шанел.

— Но онова, което ти правиш, изобщо не е женствено — заявих аз. — Да се преструваш, че всичко у мъжа е идеално. Да правиш всичко само за да му угодиш. Непрекъснато да носиш ужасно неудобни дрехи. Никога да не ругаеш. Да нямаш приятели мъже. Това не е женствено. Истинските жени не са такива. Женствените момичета се забавляват, харесват мъжете, шегуват се, защитават своята позиция. Не са безлични и скучни кукли, които само си търсят кой да им купи обяд. Сестра ми Кати — гордо заявих аз — е инвестиционен банкер, сама е спечелила парите си и е много по-женствена от теб и всички онези надути красавици от Кейп Код, взети заедно.

— Грешката е моя — каза Виктория. — Не си Коко Шанел, ти си Джърмейн Гриър.

— Не съм съгласна с политическите й възгледи, но Джърмейн Гриър е с доста секси всъщност — отвърнах аз.

— Поне прилича на човек, който знае как да се посмее — изведнъж леко ми дожаля за Виктория. — И ти можеш да го направиш, Вики — казах й аз. — Имаш добра кариера. Няма защо да гледаш на нея като на временен заместител, докато чакаш Чаровният принц да се появи и да започне да ти плаща сметките. Сигурно е доста тежко непрекъснато да се опитваш да угодиш на всички. Нали знаеш какво казват хората?

— Какво? — попита тя.

— Който се жени за пари, после си изработва всяко пени.

— Така ли? — виждах как се бори със себе си, за да сдържи презрението в погледа си, защото искаше нещо от мен. Но битката беше обречена. От цялото й лице струеше високомерие. — Ще ти кажа нещо, Луси. Ти си гледай твоя живот, а аз — моя.

— Звучи ми добре — отвърнах аз. — Свършихме ли?

— Стига да не казваш нищо на Оли.

— Разбира се, че ще му кажа. Още днес.

— Така ли? Обмислила ли си всичко добре? — Виктория отметна глава. — Става дума за живота му, Луси. За щастието му. За нашето щастие.

— Трябваше да помислиш за това, преди да си легнеш с гаджето ми.

— От снощи не ти е гадже. Нали ми каза, че ще го зарежеш?

— Щях. Ти не ми даде възможност, нали?

— Чувствах се потисната. Подложена съм на голям стрес покрай сватбата — без изобщо да се притесни, заяви Виктория. — Стана ми жал за Тод. Затова отидох да го видя. Предложи ми шампанско…

— И кокаин.

— Какво? — примигна тя.

— Видях го.

— Е, добре — нацупено се съгласи Виктория. — И малко наркотици. Да, вярно, изгубих контрол над себе си. Но не съм единственият човек на света, на когото му се е случвало. Не разсъждавах трезво, Луси. Тод е много красив мъж и може да те омае с приказки. Преди да се усетя, се бяхме озовали в леглото — погледна ме право в очите. — Това не е нещо, с което се гордея. Но бях пияна и просто се случи. Обичам Оли. И той ме обича — предизвикателно заяви тя. — Може и да не го разбираш, но това е истината. Е, ще съсипеш ли живота на двама души само защото нахлу в стаята и видя нещо, което не биваше да виждаш?

Поколебах се за миг.

— Ти си имаш Тод — твърдо отсече Виктория. — Той не иска мен, а теб. И само защото аз съм се напила и съм направила една глупава грешка, животът ми трябва да свърши ли? Това ли искаш?

— Не мога да не му кажа — заявих аз.

— Защо? Защо не? — настоя тя. — Можеш да постъпиш както си искаш. Виж колко ергенски партита излизат от контрол и младоженецът се озовава в леглото със стриптийзьорката? А после се събужда на другата сутрин с махмурлук и най-искрено разкаяние. Да не мислиш, че приятелите му отиват да кажат на булката? Разбира се, че не. Всички забравят, че изобщо се е случвало подобно нещо, младоженецът отива в църквата и булката не разбира никога какво е направил. И бракът им е щастлив.

Разколебах се. Не беше за вярване, обаче наистина се колебаех. Може би защото вече не лееше престорени сълзи, но всичко ми звучеше ужасно разумно.

— Знам, че никога не четеш женски списания — продължи тя. — Но в рубриката ни за читателски въпроси непрекъснато питат дали съпругата трябва да признае за изневярата си. Отговорът винаги е „не“. Човек иска да признае само за да се почувства той по-добре. Съпругът ще е по-щастлив, ако не знае, защото това никога няма да се повтори.

— А така ли е?

— Определено. Ако не друго, случката поне ми отвори очите, за да видя колко скъп ми е Оли — благоговейно изрече Виктория.

Колебаех се. Просто не знаех как да постъпя.

— Луси, не мога да те спра — каза тя, а в тона й имаше неприкрито презрение и агресия. — Но се запитай сама — какви са мотивите ти?

— Какво имаш предвид?

— Знаеш много добре — жестоко отвърна Виктория. — Наистина ли си му приятелка, както казваш? Или както винаги съм подозирала, си просто огорчена, влюбена в него жена, която би искала да провали връзката му с жената, която той наистина обича? Една истинска приятелка би сторила онова, което е най-доброто за Оли, а не което е най-изгодно за нея — тя се изправи величествено, след като вече бе казала тежката си дума, и продължи: — Помисли си добре. И между другото, ако решиш да не му казваш наистина, мисля, че е най-добре с теб да се разделим. Не искам да ми бъдеш шаферка, никога не съм го искала. Дори не искам да идваш на сватбата. Стой надалеч от Оли и ни остави да продължим живота си заедно.

— Не поемаш ли голям риск? — засегнах се аз. — Да ми говориш по този начин, след като спокойно мога просто да вдигна телефона?

— Не съвсем — отвърна Виктория. — Ако сте чак толкова близки и наистина вярваш в онези глупости за голямото приятелство, няма да му кажеш. А ако го направиш, значи нищо не е можело да те спре. И в двата случая вече не ми се налага да се преструвам, че те харесвам — тя отметна косата си и изхвърча от апартамента.

Така. Не бях сигурна точно какво съм очаквала. Но определено не и това. Налагаше се да помисля. Но нямах време, вече нямах никакво време. Трябваше да стигна в офиса преди Тод — преди всички. Беше жизненоважно.

Тринадесета глава

Прекалено късно. Джеймс вече бе там, когато пристигнах. По дяволите! Но не биваше да допусна това да ме спре.

— Направи ми кафе, ако обичаш, Луси — нареди ми той по обичайния си заядлив начин. — А после искам да се заемеш с досиетата.

— Няма проблем — усмихнах се.

Негодник! Сега трябваше да се занимавам и с папките само за да изглежда всичко нормално. За да се получи ефектът, нещата трябваше да са както обикновено. Напълно. Иначе Тод щеше да заподозре.

Направих кафето на Джеймс точно както го харесваше. Щеше ми се да имам от онези специални захарчета на клечки. Или каквото и да е, за да му угодя.

— Времето е чудесно! — бодро казах аз.

— Днес изглеждаш особено весела — отбеляза той начумерено. — Има ли някаква по-специална причина?

Тогава разбрах. Той знаеше. Знаеше за мен и Тод. Нищо чудно, че се държеше толкова гадно с мен! Вероятно вършеше всичко сам. Единствено той не излизаше с шефа!

— Да, има — отговорих. — Джеймс, можеш ли да пазиш тайна?

— Надявам се, че не се каниш да ме отегчаваш с някакво сълзливо откровение — безизразно заяви той.

— Не точно — усмихнах му се аз. — Ще скъсам с гаджето си.

— Така ли? — очите му направо щяха да изскочат.

— О, да. Виж, излизах с един много богат мъж. И красив при това. Проблемът е, че е голям глупак. Затова ще го зарежа.

Джеймс се опита да преглътне новината.

— Има ли вероятност да е някой, когото познавам? — попита той.

— Може би — казах само. — Но трябва да пазя тайна. За да не загубя работата си.

— За да не загубиш… работата си — бавно повтори той.

— Да. Разбираш ли, той заплашва приятелките си — обясних аз. — Не само мен. Мисля, че е имало и други. И тях е заплашвал. Наистина не е много добър човек.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Джеймс.

— За да те накарам да погледнеш малко по-различно на нещата — отвърнах аз. — Понякога момичетата просто нямат избор. Или поне така си мислят.

— Разбирам — каза Джеймс. И аз му повярвах, че най-накрая е разбрал.

Реших все пак да го пробвам.

— Когато дойде Бъфи, дали двете можем да пийнем кафе за малко? — попитах го. — Имаме да обсъдим нещо.

Той ми се усмихна.

— Можете да се забавите колкото си искате.

Супер. Нещата можеха да се окажат дори по-лесни, отколкото си бях представяла.

Бъфи се появи след няколко минутки, безукорно облечена както винаги — бледобежова жилетка, копринена риза с цвят шампанско, колие от чисто злато и чанта от крокодилска кожа. Донякъде я разбирах. Когато сърцето ти е разбито, поне ти се иска да изглеждаш добре.