Следващия път, когато се срещам с Оли например, и аз щях да изглеждам добре.

— Здрасти — приближих се аз до нея. — Имаш ли време за едно кафе?

— Разбира се — каза тя, — една чашка няма да ми навреди.

— Не тук. Наблизо има „Старбъкс“.

Бъфи кимна леко към Джеймс.

— Не можем да се измъкнем, той ще ни забележи.

— Едва осем без четвърт е — опитах се да я убедя аз. — Джеймс каза, че може. Няма да се забавим. Ще се върнем след десет минути.

Което си беше истина. Не е нужно много време, за да се промени животът ти напълно. Цялата онази сцена с Тод сутринта сигурно бе траяла по-малко от пет минути.

— Наистина не бива — разколеба се тя.

— Моля те, Бъфи. Много е важно.

— Добре, добре. Само за пет минутки — погледна ме подозрително. — Много си загадъчна.

— Хайде — побутнах я към вратата. — Ще си вземем безкофеиново кафе и ще ти разкрия всичко.



В „Старбъкс“ беше доста оживено, но по някакво чудо имаше една свободна маса. Седнахме на яркоцветните столчета и аз се зачудих как да й съобщя всичко.

Може би имаше някакъв тактичен начин. Вероятно ако само можех да…

— Е — леко нетърпеливо започна тя, — за какво става дума?

Поех си дълбоко въздух.

— За Тод — казах.

Бъфи пребледня. Права бях.

— Тод е, нали? Мъжът, в когото си влюбена.

Тя кимна нещастно.

— Как позна?

— О… ще стигна скоро и до това.

— Той е влюбен в Мелиса — измъчено продължи тя. — Знам го. Затова тя все ходи на онези „делови срещи“. Той я води навсякъде.

— А Джейд?

— Имал е връзка с нея, но мисля, че е приключила. Поне той ми каза, че всичко е свършило. Не си говоря много с нея — Бъфи мрачно отпи от кафето си. — Макар че тайничко съм се питала дали именно там не ходи нощем.

— Какво? — възкликнах аз.

— О, да — кисело потвърди тя. — Не е с мен поне пет вечери в седмицата. Чудех се дали пак не се среща с Джейд, освен с Мелиса. Това е напълно в стила му — завърши тя.

Поех си дълбоко въздух.

— Виж, Бъфи, ще те заболи…

— Наистина е влюбен в Мелиса — с болка в гласа възкликна тя. — Мелиса ти е казала!

— Не. Не мисля, че е влюбен в някого, освен в себе си — преглътнах тежко. — Знаеш ли, нямах никаква представа, че се срещаш с него — че той изобщо излиза с някого. Но Тод излизаше и с мен. И аз си мислех, че съм единственото му гадже.

Бъфи ме зяпна. После опита да стане от стола си, сякаш се кани да изхвърчи навън. Но коленете й се разтрепериха, тя се срина отново на мястото си и заплака.

— Бъфи — уплаших се аз, — не плачи. Моля те. Не го заслужава, той е негодник. Не знаех, иначе никога нямаше да изляза с него. Моля те, повярвай ми.

Тя подсмръкна силно и си издуха носа.

— Вярвам ти — каза. — Просто… чувствам се толкова глупаво.

— Но ти наистина си го обичала — продължих аз, защото виждах, че сърцето й е разбито. — Обичала си го. Макар да си знаела, че ти изневерява?

— Ти не разбираш — промълви тя накрая. — Никога не би разбрала.

Облегнах се назад в червения си стол.

— Пробвай.

Бъфи въздъхна.

— Невинаги съм била такава — започна тя, като махна към красивия си тоалет и скъпия часовник. — Исках да бъда. Четях списание „Таун енд кънтри“ в градската библиотека, разглеждах „Вог“ и всичко останало. Но бях просто Бетси-Ан Мос, едно обикновено момиче от съвсем обикновено градче в Средния запад. Обличах се с каквото имах и носех най-евтините дрехи, а най-доброто, на което родителите ми се надяваха за мен, бе да си намеря работа като касиерка в банката или нещо подобно — тя се усмихна тъжно. — Знаеш ли, по-скоро бих си прерязала вените.

— Сигурно.

— Както и да е — въздъхна Бъфи. — Баща ми имаше сестра в Ню Йорк, леля ми Лу. На двайсетия си рожден ден получих разрешение да ида при нея през лятото и, разбира се, си намерих работа в Манхатън, така че повече не се върнах, освен на гости за кратко.

— Хубава ли беше работата? — попитах насърчително.

— Ужасна — отвърна тя. — Печатах чужди материали в едно издателство. Заплатата ми стигаше колкото за наема и за едно кафе сутрин от магазина. А работех до късно. Но все пак бях в Манхатън, нали? Беше вълнуващо. Всеки ден си мислех, че може да ми излезе късметът, да ме забележи някой — отново отпи от кафето си. — Само че не стана така и един ден се събудих и вече бях на двайсет и пет, бедна и изтощена. Помислих си, че може би работата на касиерка е много добра, поне има осигуровки, а и със заплатата си в Канзас бих могла да си взема къща с двор, вместо да се тъпча в някакво мръсно студио със собствена колония от хлебарки.

Потреперих.

— И тогава, един ден, той влезе в издателството. Имаше среща с някой от редакторите, искаше да напишат голям материал за него. Аз им поднесох кафе. Той ме покани на среща — Бъфи сви рамене, опитвайки се да си придаде небрежен вид. — Можеш да се досетиш за останалото.

Кимнах.

— Той беше всичко, за което бях мечтала — каза тя. — Заведе ме в къщата си в Хемптънс. Купи ми дрехи. Вече не се налагаше да търся най-евтините универсални магазини, а можех да пазарувам в „Сакс“, имах сметки по цялото Пето Авеню. Обеща да ми покаже света. А когато основа компанията си в Англия, ми купи самолетен билет за първа класа. Първа класа! За мен! — Бъфи отново си издуха носа. — Наистина го обичах — тъжно каза тя. — Исках да бъда идеална за него. Затова се нарекох Бъфи. Тод Мейл не можеше да излиза с някоя си Бетси-Ан от Уичита, Канзас. Мислех, че съм се справила добре — тя огледа прекрасния си тоалет. — Предполагам, че не е било чак толкова добре. Никога не е имал намерение наистина да се ожени за мен. Просто се е забавлявал.

— И по-рано те попитах защо не си напуснала — напомних й аз. — Защо просто не си се върнала в Америка.

— Тод не ми позволява — кратко отвърна тя.

— Какво искаш да кажеш с това, че не ти позволява?

— Каза ми, че ще ме уволни и ще ме изхвърли от апартамента. Той плаща наема. Отвърнах му, че няма проблем, че ще си намеря друга работа — Бъфи опитваше да се държи смело при разговора. — Поне още можех да печатам, така му казах. Но Тод ми заяви, че ще докладва за мен в полицията. Че всички пари, които съм харчила и които той ми беше давал — добави възмутена тя, — са били фирмени средства и той ще свидетелства, че съм ги откраднала. „Няма да стигнеш далеч, ако влезеш в затвора за присвояване на фирмени средства“, заяви ми той. После се засмя.

Вторачих се ужасено в нея.

— Знаех си, че тормози хората по някакъв начин, но нямах представа, че е толкова ужасно.

— О, напълно сериозно го каза — отвърна Бъфи и допи кафето си. — Всяка дума. Ако се опиташ да го зарежеш, и на теб ще ти го каже.

— Но ти не си присвоила нито пени. Ако парите са на компанията, той е човекът, който злоупотребява със средствата.

— Мислиш ли, че не се опитах да му го кажа? — изглеждаше огорчена и в акцента й се промъкнаха следи от говора на Средния запад. Отиваше й. — Казах му го със същите думи. А той ми отвърна, че има пари за цял куп адвокати и че може да скрие каквото си пожелае. Баща му притежава счетоводна къща. Заплаши ме, че ако се опитам да направя нещо, ще ме обвинят в какво ли не. Че когато адвокатите му приключат с мен, ще се опитат да ми припишат и убийството на Кенеди — Бъфи ме погледна. — Ти не го познаваш — каза тя.

— О, срещала съм и преди такива като него.

— Къде?

— На детската площадка, когато бях на десет. Знаеш ли, има само един начин да се разправиш с грубияните — казах й аз. — Да ги нараниш в отговор.

Бъфи примигна.

— Да го нараня ли?

— Не може все още да си влюбена в него! — възкликнах възмутено.

— Но е така — каза тя и сега акцентът й беше съвсем отчетлив. — Обичам го.

— Не е вярно — погледнах часовника си. — Тод скоро ще се появи, трябва да побързам. Била си влюбена в идеята за рицаря спасител. Обичала си го, защото те е измъкнал от пълния с хлебарки апартамент. Но ти си можела и сама да го направиш, Бъфи, и някой ден щеше да успееш. Имаш страхотен подход към клиентите!

— Наистина ли мислиш така? — попита тя.

— Да. Телефонът ти непрекъснато звъни. Аз би трябвало най-добре да го знам, защото те свързвам с тях. Винаги с теб искат да говорят. Всяка агенция за недвижими имоти в Лондон ще те вземе на работа.

— Ами съдебните дела? — мрачно попита тя. — Ами адвокатите му?

— Ако ми помогнеш — уверих я аз, — няма да има никакви съдебни дела. И всичко ще се нареди прекрасно. Но ще трябва да отвърнеш на удара му.

Бъфи се поколеба.

— Хайде, Бетси-Ан! — възмутих се аз. — Той е просто един негодник и изнудвач, който спи едновременно с пет жени!

— Пет ли? В офиса сме само четири.

Въздъхнах.

— Дълга история. Е, ще ми помогнеш ли или не?

Тя си пое дълбоко въздух и леко тръсна глава.

— Ще ти помогна — каза накрая.



Нямаше защо да се тревожим. Тод не бързаше да се появи в офиса; до десет все още го нямаше. Мисля, че се опитваше да ми даде урок. Което беше съвсем справедливо, тъй като и аз се канех да му дам един!

Опитвах да се държа както обикновено. Джеймс ми каза, че няма нужда да се занимавам с папките с досиетата, но аз реших да се заема все пак. Така правех нещо и стоях далеч от Бъфи, която все ме поглеждаше нервно. Това момиче май не го биваше за агент под прикритие. Макар че, за щастие, планът ми не беше особено сложен.

Както и да е, докато пъхах разни листове в кафяви хартиени пликове, имах прекрасната възможност да помисля спокойно за няколко минути. Не за Тод, за Оли. И Виктория.

Приключих с папките, взех една писалка и начертах права линия по средата на един бял лист. Не исках да се издавам, затова използвах шифър. „Да кажа на Оли“, а после написах само „З“ и „П“. „За“ и „Против“. Много хитро, нали?

В колонката под „З“ вписах:

1. Виктория е пълна глупачка.