— По-важното е, че той е изнудвач и негодник, който тормози сексуално подчинените си. И трябва да иде в затвора — тържествуващо вдигнах диктофона нависоко. — Ще направя няколко копия за пресата, а после ще изпратя това в полицията.

Тод скочи напред, но Джеймс прегради пътя му, като сложи ръка на вратата.

— На ваше място не бих го направил — каза той.

Тод се озърна диво из стаята. Пет чифта очи го гледаха с враждебност.

— Вижте какво — каза той след миг, — всички ме чуйте. Никой не знае за това, освен нас. Сигурен съм, че можем да измислим нещо — прокара ръка през косата си, опитвайки да се съвземе. — Някакво финансово споразумение. В замяна на подписване на обвързващ документ за поверителност…

— Нека се изясним — каза Джеймс. Изисканото му произношение изведнъж прозвуча много делово. — Искате от нас да подпишем нещо, в което да заявим, че няма да разкрием пред никого, че присвоявате средства от компанията, така ли?

— Или че ме изнудваше за секс? — обади се и Бъфи.

Тод сви рамене. Наистина беше невероятен. Не можех да повярвам, че се надява да се измъкне от цялата каша.

— Всеки си има цена — отсече той. — Всички тези момичета имат. И така, ще се споразумеем ли за милион лири на човек?

Един милион лири. На всеки. Над цялата групичка сякаш за миг се спусна някаква магия.

Но Бъфи първа се окопити.

— Аз нямах цена — каза тя. — Обичах те. Толкова по-зле за мен. Но сега искам само да те видя зад решетките!

— Почакай — намеси се Мелиса с много решителен вид. — Почакайте. Бъфи, може би всички ние заслужаваме някаква компенсация. Няма защо това да излиза оттук.

— О, има — заяви Джеймс.

Всички се обърнаха към него.

— Госпожице Евънс — каза ми той. — Аз ще взема касетата, ако обичате.

Поклатих глава.

— Тя ще отиде право в полицията.

Той бръкна в джоба на двуредното си сако и извади нещо. Малко портмоне. Отвори го.

— Джеймс Фостър — представи се той. — Отдел за злоупотреби в особено голям размер. Господин Мейл, вие сте арестуван.

Мелиса извика тихичко и стисна здраво бюрото си. Бъфи и Джейд го изгледаха с мрачно задоволство. А Тод само изправи рамене и ми се сопна гневно:

— Мислиш се за много хитра. Страхотната Луси Евънс. Вече не си онова хлапе, което трябваше да бъде научено да носи обувки с висок ток и да се държи като момиче. О, не, сега си истински Шерлок Холмс в къса пола, така ли? Е, нека ти кажа нещо. Имам адвокати. И те ще ме измъкнат. Ще се махна от този противен малък остров, където слънцето никога не грее, и ще се върна в Съединените щати — гласът му бе изтънял и станал писклив. Струваше ми се, че ще изпадне в истерия. — И ще стана сенатор, докато ти ще седиш завряна в някоя дупка като нещастна секретарка! И ще имам истинска дама до себе си. Можеше да си ти, Луси. Но Виктория ми каза всичко. Че си толкова женствена, колкото и руска състезателка по вдигане на тежести. Че си просто една мъжкарана, която съсипва мъжете!

Джеймс грубо го завъртя на другата страна — не му беше нужна много сила. Как не бях забелязала досега какъв слабак е Тод? В честна борба сигурно и Виктория можеше да го победи.

— Но сега постъпвам като жена, Тод — мило се усмихнах аз. — Такава бях и преди да те срещна. Проблемът е, че ти си толкова женствен, че не можеш да се справиш с нещо по-сериозно от някоя кукла Барби. А дори Барби в наши дни вече е астронавт и учен. Свиквай, Тод. Никога не съм имала нужда от уроци по женственост от теб. Но ти трябва да се научиш как да бъдеш мъж.

Всички момичета, освен Мелиса, ме аплодираха.

— Е, ще има достатъчно време — мрачно обяви Джеймс. — От пет до десет години, предполагам. Ще се свържем с вас, госпожице Евънс, госпожице Колвърт…

— Не забравяйте и мен! — извика Джейд. — И аз искам да свидетелствам!

— Отлично — каза Джеймс. — Наши служители ще ви посетят в дома ви. Приятен ден, дами — весело се сбогува с нас той и побутна настоятелно Тод към вратата.

Погледнах към Бъфи. А тя вдигна високо длан, за да я плесна за поздрав по американски, което бе съвсем на място. Затова я плеснах по дланта и тя извика радостно.

— Какво ще правиш сега? — попитах я аз.

Бъфи сви рамене.

— Нямам представа. Ще се изнеса от апартамента му. Не че имам къде да отседна.

Записах й телефона си.

— Обади ми се довечера. Ще ти намеря къде да останеш, поне за известно време. Сестра ми има свободна стая за гости или пък един приятел… — гласът ми заглъхна. — Е, поне у сестра ми има място.

— Благодаря, Луси. Ти си истинско съкровище — каза Бъфи.

— Не мога да повярвам какво направихте вие трите! — долетя пронизителен вик. Погледнах натам и видях Мелиса, която се бе отпуснала на дивана в приемната. Цялото й тяло бе напрегнато като струна и гледаше и трите ни с безкрайна омраза. — Ще го пратите в затвора! Не знаете ли кой е той? Той струва…

— Едно голямо нищо — заяви Джейд. — Безполезен глупак — това е той.

Мелиса отметна грижливо сресаната си руса коса.

— Е, аз ще го защитя. Вие трите явно никога не сте изпитвали това, което съществува между нас. При нас става дума за истинска любов. Ще застана на страната на Тод. Ще го подкрепям. Може да се обърне към мен за утеха…

— Мелиса, не мисля, че е искал теб повече от някоя от нас — обади се Бъфи. — Спеше с всяка, която му беше подръка. Просто въпрос на удобство.

— Вие го предадохте! — изпищя Мелиса. — Всичко е само ревнив опит да съсипете съвместното ни бъдеще! Никога няма да разберете нашата свята връзка!

— Не мисля, че и Тод я е разбирал особено — сухо я прекъснах аз, — ако се съди по това, че го сварих в леглото с една брюнетка тази сутрин, или по предложението, което ми направи преди… — погледнах часовника си. — … около двайсет минути.

Мелиса отново изпищя.

— Лъжкиня! — извика тя. — Кучка!

След тези мили думи махнах за довиждане на Бъфи, а после си взех такси обратно до „Пелъм хаус“.



Лицето на Тоби се набръчка от смях, когато му разказах цялата история.

— Диктофон — каза само той. — Великолепно, по дяволите, ако ме извините за израза.

— Не беше много добре изпипан план.

— Най-добрите никога не са. Е, предполагам, че това е краят за мен. Ще изгубя работата си и пенсията ми ще отиде… — остарялото му лице се набръчка още повече. — Но си струваше — каза след малко.

— Не е така. Няма да загубиш работата си.

— Ще затворят агенцията. Отдаването под наем и поддържането на имотите — въздъхна. — Няма да има кой да ми плаща заплата.

Поклатих глава.

— Виж, Тод никога през живота си не е свършил нещо полезно. Мога да се обзаложа, че всичко е било уредено от мама и татко, които са в Кънектикът. Някоя по-голяма компания е собственик на „Мейл акомодейшънс“ и можеш да ги съдиш.

— Нямам пари за адвокат — каза Тоби. — Законът не е за обикновените хора, госпожице Луси. А за онези, които могат да си го позволят, като Тод Мейл, О. Джей Симпсън и други такива.

Тонът му бе толкова сериозен, че едва се сдържах да не се разсмея. Не исках да наранявам чувствата му.

— Ще ти намеря адвокат — заявих уверено. — Един… мой добър приятел.

Трябваше да се видя с Оли поне още веднъж. За да си вземем сбогом. Сигурно можеше да излезе и нещо добро от цялата ситуация, освен пак да вдигна цената на хартиените кърпички за нос още щом изляза от апартамента му.

— Е — с нотка на съмнение каза Тоби, — това ще е много хубаво.

— Не се тревожи — отвърнах. — Всичко ще се нареди. Ето телефонния ми номер — написах му го. — За всеки случай. И не си прави труда да почистваш апартамента ми. Скоро ще дойдат от полицията. Всичко вътре е веществено доказателство.

Лицето му се набръчка от смях.

— Грижете се за себе си, госпожице Луси — пожела ми той.

— Довиждане, Тоби.

— Довиждане, госпожице — каза той. — И, госпожице… Браво на вас.



Седях в разкошната дневна на Кати, пиех чай и се опитвах да овладея усещането, че всичко се върти бясно около мен.

Обадих й се в офиса и тя каза да ида направо у тях. Щяла да позвъни на портиера да ме пусне. Каза, че и Бъфи може да остане да преспи тази нощ, ако иска. Не знам какво бих правила без Кати.

Щях да си ида у дома, вероятно щях да се прибера у дома.

Това всъщност беше отлична идея.

Диванът беше голям и мек и свита на него пред телевизора, се почувствах много приятно и уютно. Вероятно заради шока. Знаех, че това няма да продължи дълго.

Не можех да повярвам, че само допреди два дни все още бях гадже на Тод — е, поне едно от гаджетата му. Не ми се вярваше, че изобщо съм се познавала с Тод. От сутринта бяха изминали само няколко часа, а вече всичко сякаш избледняваше. Струваше ми се като нещо, случило се с някой друг. От самото начало трябваше да усетя, че е прекалено хубаво, за да е истина. Кой би взел напълно неподготвена рецепционистка и изведнъж би й дал луксозен апартамент и петнадесет хиляди за дрехи? Да, вярно, бях му приятелка. Или поне една от многото. И докато отпивах от чая си, обзелите ме топлота и спокойствие постепенно се изпариха и се почувствах просто глупава.

Разбира се, Тод беше негодник. Но и страшно красив, сладкодумен, богат негодник, а такива като него могат да излизат с когото си искат. Какво ме бе накарало да си въобразя, че ще иска да се среща с момиче като мен?

Та аз не можех дори най-добрия си приятел да накарам да излиза с мен.

Всъщност тотално бях оплескала живота си.

Бях на двадесет и четири. Нямах работа, нито гадже, нито жилище и никакви спестени пари. Дори и целият екип, поддържащ имиджа на Тони Блеър, да работеше за мен, автобиографията ми пак нямаше да изглежда добре. За когото и да било.

По дяволите всичко! Нямаше да седя така и да се самосъжалявам. Дори животът ми наистина да бе пълна катастрофа, самосъжалението нямаше да го оправи. Щях да изляза и с парите на Тод да си купя някакви модерни и скъпи маратонки, широки и удобни за бягане спортни панталони и спортно бельо; щях да си ги приспадна от заплатата за последната седмица. След това щях да занеса останалото в полицията. А после щях да се върна, да се преоблека и да изляза да тичам.