Върнах се в апартамента след четиридесет и пет минути. Косата ми бе залепнала за главата, дишах учестено, цялото ми лице плуваше в пот, фондьотенът се бе разтекъл на малки ручейчета, а бузите и челото ми пламтяха.

И се чувствах направо фантастично.

О, божичко! Беше толкова хубаво. По-добро от виното, по-добро от всякакви наркотици. Когато тичаш, сякаш няма нищо около теб. Никакви страхотни най-добри приятели, които предпочитат нафукани кукли Барби. Нито самодоволни, богати лъжци, които излизат с теб и с още четири други момичета същевременно. Никакви фалшиви приятелки, които всъщност те мразят и само искат да те държат настрана от годениците си.

Нищо, освен мен, пътя и слушалките на ушите ми.

Всичко беше по-различно, докато тренирах. Цветовете изглеждаха по-ярки. Гневът ми сякаш се изпаряваше. И дори Мадона ми се струваше безкрайно мъдра. „Татко, не ме поучавай“, пееше тя. Само ако я бях послушала, когато Тод бе започнал с поучителните си лекции!

Свалих мокрите си от пот дрехи и влязох в банята на Катрин. Измих косата си, сложих й балсам, подсуших я. Облякох джинси и тениска, обух единствения си чифт прилични мокасини. Ммм! Направо ми идваше да умра от удоволствие. След толкова месеци на високи токчета, сега все едно ми правеха масаж на краката!

После небрежно изсуших косата си със сешоара и я пригладих с четката. Тръгнах към банята да…

Само момент. Какво щях да правя?

Вдигнах ръка към лицето си и изведнъж спрях сепната. Канех се да си сложа грим. А вече нямаше нужда да го правя, нали? Нямаше го Тод, нито пък Оли. Щях да се обличам както си искам. Може отново да бях стигнала дъното, но поне си бях върнала личната свобода.

Точно така!

Но ръката ми май продължаваше да се движи.

Гримирах се. Само леко. Откраднах си от бронзиращия фондьотен на Кати. Вероятно и съвсем мъничко руж на бузите не би ми навредил.

Така.

Направо се смаях от себе си. Току-що съвсем доброволно си бях сложила грим!

Хмм, можеше пък и да ми харесва да се кипря. Не цялата процедура, разбира се; не харесвах бельото и високите токчета, нито пък проклетите чорапогащници. Но малко бронзиращ фондьотен нямаше да ме убие. Лек коректор за торбичките под очите. Дори и малко парфюм…

Когато изглеждах добре, се чувствах по-добре. А днес това си струваше усилията, нали?

Щеше да ми е нужна цялата подкрепа, която можех да получа. Трябваше да се обадя на Оли. И се налагаше да го направя, докато е на работа, защото не исках да рискувам Виктория да вдигне телефона, ако му се обадя у дома вечерта.



— Оливър Маклауд — обади се той.

Странно колко различни са хората, когато са в офиса. Какъв глас само. Беше си Оли и все пак не беше той. Говореше отсечено и рязко, защото очевидно бе важен човек. Но освен това звучеше изтощен и някак измъчен.

— Луси Евънс — представих се аз. Също се опитвах да бъда делова. По-добре, отколкото да се разплача, нали?

— Луси! — възкликна Оли. Поне не се подразни особено. — Как си?

— Трябва да те видя отново — казах само.

Той въздъхна.

— Толкова скоро? Тук съм затрупан от работа. На някои хора им се налага да си изкарват сами прехраната. Нямаме си прекрасни апартаменти, получени като подарък от някого.

— Нито пък аз — отвърнах. — Скъсах с Тод.

— И той те накара да си подадеш оставката ли? — възмути се Оли. — Не те е уволнил, нали?

— По-лошо е, отколкото си мислиш — казах. — Всъщност трябва да поговоря с теб и за това. Може би имам клиент за теб.

— Няма да работя за Тод Мейл — отсече Оли.

— Ще работиш против него — обясних кратко. — Познавам един възрастен човек, който трябва да го осъди. Но няма никакви пари. Възрастният човек, не Тод.

Последва кратка пауза.

— Да не си пила? — попита той и за щастие сега гласът му звучеше като на предишния Оли. От времето преди Виктория. Всъщност от това направо ме заболя сърцето.

— Не. Но видях как арестуваха Тод и го отведоха зад решетките. За злоупотреба в особено голям размер — въздъхнах. — Много е сложно и трябва да ти обясня всичко. И да се сбогуваме.

— Какво? — възкликна той. — За какво говориш?

Само да не заплача, да не заплача.

— Напускам Лондон — казах и веднага щом го изрекох, разбрах, че е истина. — Трябва да подредя живота си. Ще се върна в Кент. И не мисля, че ще идвам пак.

Оли не каза нищо.

— И няма да дойда на сватбата — продължих аз и сега вече ми стана още по-трудно да сдържа сълзите си. Прехапах устни до болка. — Цялата тази история… ме разстрои. О, да, Тод ми изневеряваше. И не мисля, че мога да понеса нечия сватба.

— Дори и моята ли?

— Дори и твоята — казах аз, доволна, че всички онези прогнози по телевизията се оказаха погрешни и още никой не използваше видеофони. Защото така Оли не можеше да види огромната сълза, която пълзеше надолу по бузата ми.

— Мога да ти отделя малко време в три часа — каза той. — Но имам само петнайсет минути, става ли?

— Чудесно — колкото по-бързо, по-добре. Едва ли щях да понеса още силни емоции днес.

— Можеш да се отбиеш у дома довечера — предложи той. — Виктория ще ни сготви нещо. Ще ни приготви прочутата си „були-бейз“ отново — каза той и се засмя.

О, господи! Заболя ме невероятно. Прониза ме като физическа болка в гърдите. Затворих очи.

— Ще помисля — отвърнах и гласът ми прозвуча като от много далече. — Както и да е, ще се видим в три.

— О! — каза само Оли и поклати глава. — Направо…



Представих му съкратената версия. Че Тод е присвоявал средства на компанията, за да плаща на любовниците си, и че се е срещал с още три други жени, докато е излизал с мен. Дори му казах и как тази сутрин бях изненадала Тод в леглото с друга, но заявих, че момичето е било Мелиса.

— Ти наистина ли не знаеше? — за пореден път попита той.

— Разбира се, че не — отвърнах. — Ако знаех, едва ли щях да остана до него, нали?

— Предполагам — каза Оли, без да е много убеден. Това ме накара да замълча за миг. Всъщност се зарадвах. Предпочитах да се ядосвам, вместо да плача.

— Предполагаш ли? — възмутих се аз. — Какво, да не мислиш, че бих се примирила с това… защото е богат?

— Не знам — каза Оли и ме изгледа строго. — Какво друго би могло да те привлече в него, Луси? Какво изобщо би накарало момиче като теб да излиза с него?

— Красив е — отвърнах аз.

Оли небрежно сви рамене.

— Хилав слабак, ако питаш мен.

— Е, не те питам. И беше мил с мен в началото. Възхищавах се на постиженията му в компанията… — замълчах. — Онова, което си мислех, че са негови постижения, разбира се.

— Значи парите не са имали никакво значение?

— Абсолютно никакво. Имам предвид, че е приятно да те водят в изискани ресторанти и да ти дадат хубав апартамент…

— Аха! — тържествуващо възкликна Оли. — Не можеш да ме заблудиш, Луси, прекалено добре те познавам. Вие, момичетата, все се преструвате, че парите нямат значение, но те винаги имат.

— Това е нелепо.

— Наистина ли? — тъжно попита той.

— Няма нищо лошо в това да харесваш хубавите вещи. Те са допълнителен бонус. Но не е редно да излизаш с някого само защото може да ти купи разни неща. Разбираш ли къде е разликата?

Оли задъвка устните си. Лош знак.

— Освен това — предизвикателно продължих аз — е напълно редно да искаш мъжът да има добра кариера или поне да възнамерява да направи такава. Длъжен е поне да се опитва. Защо да излизаме с някой лентяй?

— Предполагам, че е така — неохотно призна той. — Макар че твоята кариера не беше особено бляскава, нали?

— Да, вярно. Но ми беше забавно — възразих аз. — И никога не съм искала от гаджетата си да плащат нещо. Но вероятно е имало — разтворих пръстите си около половин сантиметър — ей толкова истина в онова, което ти каза. Беше време да стана малко по-сериозна. Дори може би — добавих неохотно — да опитам някои чисто женски нещица. Просто отидох прекалено далеч.

— О, Луси! — въздъхна той. — Какви глупави грешки правим всички, нали?

Сърцето ми подскочи и бавно се преобърна.

— Да не би… да имаш предвид Виктория?

— Не, ти си права — каза той. — Просто съм прекалено чувствителен. Знаех каква е Вики. Тя не е като теб.

Абсолютно вярно.

— Харесва по-изтънчени неща — продължи той. — Нуждае се от повече пари, за да живее. И аз го знаех, харесваше ми. Просто… — май се чувстваше неловко.

— Не е нужно да ми казваш нищо, ако не искаш — съчувствено се обадих аз. „Да, нужно е! Разкажи ми всичко!“

— Когато започнахме да излизаме, тя можеше да си позволи да си ги купи сама. Печелеше добре. Може би не колкото мен, но…

— Виктория изкарва по шейсет хиляди — възкликнах аз. — Какво имаш предвид с това, че не печели колкото теб?

— Аз изкарвам доста повече — обясни извинително Оли.

— Не може да бъде! — примигнах насреща му. — Всичките ти пуловери са с дупки. И караш „Форд“.

— Не се вълнувам особено от материалните неща — обясни той. — Току-що изплатих ипотеката, купих си малко акции на борсата и разни такива. Не искам да работя вечно.

— Да не би да си таен милионер или нещо подобно? Значи все пак наистина водиш двойствен живот като Джеймс Бонд.

— Не казвай на Вики — сепна се Оли. — Ще похарчи всичко за обувки!

— Устата ми е запечатана — обещах аз. Също като съдбата ми, нали? Този ден ставаше все по-добър с всяка изминала минута. Виктория изобщо не го заслужаваше.

— Както и да е… донякъде ми харесваше идеята за жена, която работи. Не става дума толкова за парите. Това просто я прави по-интересен човек. Винаги съм харесвал това у Вики, нейната амбиция, устрема й. Не е като мен. Знаеш за дупките в пуловерите ми — призна си той.

— А сега тя не иска да работи. Е, нали каза, че иска да бъде майка — стиснах зъби. Това направо ме убиваше, да проявявам съчувствие към него. — Това си е работа на пълен работен ден. Сигурно ще бъде също толкова интересна. И дори повече — излъгах аз. Горките мъничета, да имат Виктория за майка! Дано поне не са момичета. Сигурно щеше да им докара комплекси и да ги принуждава всяка сутрин да се теглят.