— Да — каза Оли. — Но… знаеш ли, тя спомена за бавачка.

— Защо? — избухнах аз. — Щом няма да работи…

— Това казах и аз. А тя отвърна, че ще й трябва време да се грижи за себе си — Оли ме погледна притеснено. — Ти си най-добрият ми приятел, Луси. Какво мислиш?

Не можех. Просто не можех. Щях да се оттегля. И това беше всичко, което можех да сторя.

— Мисля, че това е нещо, за което двамата с нея трябва да се разберете — казах аз и гласът ми прозвуча студен и далечен. — Наистина не е моя работа — погледнах часовника си. — Както и да е, останаха ни само пет минутки. А трябва да ти разкажа за Тоби, за да поемеш делото му. Ще го направиш, нали?

— Разбира се — тъжно отвърна Оли. — Бих направил всичко за теб.

Набързо му обясних ситуацията и му дадох номера на Тоби. Оли си го записа в големия жълт бележник, кимна и каза, че има отлични шансове за голямо обезщетение.

— Добре — приключих аз. — Трябва да тръгвам.

— Какво? — стресна се Оли.

— Петнайсетте минути изтекоха. Време е за следващата ти среща.

— Ще я отменя — веднага заяви той.

— Не — възразих аз. — Ще се прибирам. Вероятно няма да се срещаме често в бъдеще, откровено казано — в гърлото ми бе заседнала голяма буца. Трябваше да се махна. — Затова просто ще ти кажа довиждане.

— Какво? — възкликна той. — Не се шегувай, Луси! За бога! Ти да не си олимпийски състезател по бягане? Сякаш нямаш търпение да се отървеш от мен!

Въздъхнах.

— Наистина е много, сложно, Оли — казах. — Просто искам да се махна от града и… и да забравя Тод.

Сините му очи се присвиха.

— Да. Определено изглеждаш съкрушена. Не мислех, че си го обичала.

Нещо в мен се прекърши.

— Ти пък какво разбираш от любов? — попитах аз. — Затворен си в собствения си свят, където всичко е розово и идеално!

— Нищо не е идеално — отвърна Оли. — Няма идеални неща — прокара пръсти през русата си коса. — Слушай, ела довечера. Моля те! Просто мини за вечеря. Ще говоря с Виктория. Не заминавай така.

По-скоро бих си прегризала китките, отколкото отново да седна на една маса с нея.

— Няма да мога, Оли — отвърнах. — Ще ти се обадя от Кент. Става ли така?

Той отвори уста да възрази. Но на вратата се почука и влезе секретарката му, последвана от едър мъж в костюм и шарещи очи.

— Господин Елтън — представи го тя. — О, извинете, господин Маклауд, не знаех, че сте зает.

— Всичко е наред — обадих се аз и грабнах чантата си. — Тъкмо си тръгвах. Довиждане, Оли — и излязох, преди той да успее да каже нещо.



Бъфи беше оставила съобщение на мобилния ми телефон, че ще остане при своя приятелка. Слава богу, защото тази вечер не исках да виждам никого. Беше едва пет часът, а се чувствах толкова изтощена и потисната. Напълних ваната, после написах на Кати бележка, че имам главоболие и си лягам рано. Уж щеше да е само извинение, но когато дръпнах завесите и се пъхнах в леглото с усещането, че направо ще ми се пръсне сърцето, заспах още преди главата ми да докосне възглавницата.

Когато се събудих, наближаваше десет. Измъкнах се от леглото, разтворих завесите и видях, че денят е мрачен, макар да беше едва краят на лятото. Сивите облаци подхождаха на настроението ми.

Взех си душ и се гримирах. После събрах всичко, което имах, в една от пътните чанти на Катрин, оставих й нова бележка и тръгнах към метрото. Не беше много любезно да преспя у сестра си, без да разменя и една-едничка дума с нея, но не можех да остана повече. Лондон ме задушаваше. Исках да си ида у дома.

Стигнах до „Черинг крос“, където влакът вече чакаше на перона. Грабнах билета, едно кафе и последния брой на „Хийт“. Не че щях да чета. Но и не исках никой да говори с мен. Ако изглежда, че си заровил нос в списанието, никой няма да ти досажда.

Притесненията ми се оказаха излишни. Беше десет и половина и никой не пътуваше за Тънбридж Уелс. Седях сама във вагона, ако не броим пияния, който май бе пристигнал в Лондон заспал и сега явно щеше да се върне по същия начин в Хейстингс. Морският въздух със сигурност щеше да му се отрази добре.

Влакът потегли със скърцане, а аз проверих какви съобщения има на телефона ми. Едно от Бъфи, в което казваше да й се обадя някой път. Едно от Катрин, която се надяваше, че вече се чувствам по-добре. И пет от Оли. Изтрих всичките, без да ги прослушвам.

Слава богу, че си бях взела кафе. Прозорците на влака бяха мръсни, небето — сиво, но кафето беше горещо; и докато се отдалечавахме от Темза, усетих как някаква тежест се вдига от раменете ми. Повече никакви изискани ресторанти и изтънчена кухня, никакво отлежало шампанско от специална реколта и магазини, в които трябва да имаш определен час, за да разгледаш стоката. Никакви разглезени наследници с попечителски фондове, които ти изневеряват, и приятелки, които приличат на кукли Барби. Прибирах се у дома. И точно сега вярвах, че няма да страдам, ако никога повече не видя проклетия Лондон.

Четиринадесета глава

Чувствах се малко странно.

Сякаш стъпих на друга планета, когато слязох на пустата гара в Тънбридж Уелс. Метнах малката си пътна чанта — добре де, пътната чанта на Кати — в едно такси. Шофьорът не спря да ми говори през целия път за това, че бил председател на местната гражданска асоциация и че според всичките му приятели трябвало да се кандидатира за парламента. Което беше чудесно, защото от мен се искаше само от време на време да измърморвам по едно „Ммм!“.

Познатите пътища и зелени плетове се нижеха пред погледа ми. Познавах всеки завой, всяка къща. Уха. Завръщането у дома беше невероятно. Сякаш никога не бях заминавала. Сякаш последните няколко месеца бяха само един кошмар. И сега се събуждах. Или поне щях да се чувствам така, ако не беше Оли.

Но както и да е. Стига с това. Сега очаквах малко мир и спокойствие. Нямаше да правя каквото и да било поне месец. Само щях да си седя у дома, да гледам спортния канал и да ям от недопечените наденички на мама. Може би щях да ида за риба някой път. И да помисля, не, да медитирам. Не го правех достатъчно често. Всъщност изобщо. Но сега бе идеалният момент да започна. Просто да подредя мислите си. Единственият ми приоритет…

— Дванайсет лири, моля — каза шофьорът.

— О, да — порових в чантата си. Какво правеше другата кола на алеята ни? Трябваше само мама и татко да са у дома. — Ето, заповядайте.

Той ми върна рестото от двайсетте лири, а аз от разсеяност му дадох бакшиш от цели пет.

— Много мило от ваша страна — весело каза шофьорът. — Всичко добро, както казват американците. И не забравяйте да гласувате за либералните демократи.

— Непременно — излъгах аз. — Довиждане.

— Чао-чао! — пропя той и се пресегна да затвори вратата. Направи обратен завой и изчезна надолу по пътя, докато аз се колебаех пред входа.

О, господи! Пак ли беше дошла госпожа Милтън? Приятелката на мама от женския клуб. Не можех да я понасям. Вместо да е майчински настроена и любяща, тя беше радикална феминистка, която не спираше да говори за Симон дьо Бовоар8. Или още по-зле, можеше да е Дерек, нашият луд градинар. Дерек нямаше равен в кръшкането и работният му график се състоеше от пет минути работа, четиридесет и пет минути „почивка за чай“ вътре в къщата, после пак пет минути навън, отново „време за курабийка“ — и все така до края. Нямаше да ми пречи особено, ако не настояваше да участвам в разговора през цялото време. И задаваше милион въпроси. За работата ми, за любовния ми живот — трябваше да се обадя на Джеймс, сигурно можеха да му намерят някаква работа в полицейското управление.

Вероятно от мен се очакваше да му задавам въпроси на свой ред. Само че аз нямах такова желание. Защото не се интересувах от живота му. Сигурно това ме прави лош човек.

По дяволите!

Не беше честно. Идвах си у дома да получа някаква утеха. Да получа малко грижи и внимание. Наденички и горещ шоколад. Исках да си поприказвам с родителите ми и с никой друг. Прекалено много ли исках? Как да разсъждавам зряло за бъдещето си, ако госпожа Милтън или лудият Дерек са наоколо?

О, по дяволите, момент само. Не бяха те. Познавах тази кола.

Входната ни врата се отвори.

— Луси! — извика Емили. Втурна се и ме прегърна здраво.

Притиснах я до себе си, но там, зад рамото й, с мрачното си лице и прегърбени рамене, стоеше и Джордж, бъдещият ми зет и най-скучният човек на света.

— Не е ли прекрасно! — пищеше Ем. — Да не би да си в отпуск? Дошла си да ми помогнеш? Слава богу! Имам нужда от още един чифт ръце. Тук е истинска лудница! Абсолютно се побъркваме! Не мога да се справя със стреса.

— Стрес от какво? — попитах аз.

Тя ме изгледа така, сякаш напълно съм се побъркала.

— Сватбата, Луси — каза Емили. — Проклетата сватба!

Как можах да забравя? Толкова бях погълната от себе си! Но колкото и да се стараех, не успях да превъзмогна ужаса, който ме обзе, докато Емили ме мъкнеше навътре в това, което наистина приличаше на лудница. Или на военнополеви щаб за атаката над Ирак например.

Нашата прекрасна и спокойна къща изглеждаше напълно неузнаваема. Навсякъде имаше булчински списания. Не просто по масата или натрупани по столовете; отделни страници бяха скъсани и закачени къде ли не, заедно със списъци и телефонни номера, рецепти и неразгадаеми драскулки за торти и балони.

И това не беше всичко. Мама ми се стори едновременно силно развълнувана и измъчена до болка. Вместо да се спусне към мен и да ме прегърне майчински, тя ме целуна разсеяно по бузата и отново се зае да говори по телефона.

— Да, наистина казах, че поръчката не е окончателно потвърдена — категорично заяви тя. — И сега ви казвам, че няма да бъде орехова, а шоколадова, защото един от гостите ни е алергичен към фъстъци — пауза. — Много добре знам, че орехите и фъстъците са нещо различно, но човек трябва да е предпазлив, нали? — тържествуващо обяви тя, после драматично продължи: — А и вие едва ли искате да видите подобно заглавие в „Куриер“: „Твърдоглав сладкар причинява смъртта на гост на сватба“ — по-дълга пауза. — Е, надявам се — подсмръкна. — Значи пълнежът ще бъде ванилов крем и малини, нали, скъпа?