Емили кимна.

— Записахте ли? Да, това е окончателно потвърдено. Дайте ми номера на факса си — каза мама със страшно делови тон. Номерът на факса ли? Та тя съвсем наскоро бе свикнала да използва химикалка. — Ще ви изпратим писмените си инструкции. Приятен ден — после затвори и тържествуващо обяви: — И това е уредено.

— Представи си само — с истинско отчаяние в гласа каза Емили. — Представи си, ако бяха настояли за ореховата!

— Поръчката не беше окончателно потвърдена — с монотонен глас се обади Джордж. — Ако се бяха опитали да ни я впишат в сметката, можехме да ги съдим.

Зяпнах го. Всички ли бяха изперкали?

— Луси, скъпа — разсеяно се обади мама, сякаш едва сега забелязваше, че съм дошла. — Искаш ли чаша чай?

— Чудесно — оживих се аз.

— Тогава ще направиш ли за всички? — помоли тя. — Аз съм малко заета сега. Наложи се да уволним доставчика на цветя. Можеш да си представиш какъв хаос причини това.

— Аз го пия с полуобезмаслено мляко и точно лъжичка и половина захар — заяви Джордж.

— О, разбира се — мрачно отроних аз. — Няма проблем.

— Имаш ли намерение да останеш тази нощ? — попита мама. — Малко сме натясно.

Погледнах я ужасено.

— Ами така планирах. Исках да остана малко повече от една нощ. Но ако няма място…

— Разбира се, че има! — автоматично отвърна тя, опитвайки се да покаже ентусиазъм. — Аз ще… ще разчистя малко в стаята с кашоните. Някога обичаше да се криеш там с малките си приятелчета и да си играете на разни момичешки игри.

Момичешки игри ли? Това беше спомен от далечното минало.

— Това правеше Кати — напомних й аз.

— О, вярно. Ти играеше на „Донки Конг“ там! Имаше и легло. Помниш ли?

Да, помнех. Скърцащо старо единично легло с изтърбушен матрак, чиито пружини се впиваха в гърба ти.

— Ще сменя чаршафите — обеща мама, забелязала изражението ми.

О, не, сега още повече я бях притеснила. Бе започнала да кърши пръсти, а това го правеше само в моменти на силен стрес, като например онзи път, когато съседът ни заплаши да ни даде под съд, задето не сме подкастрили зеления си плет.

— Не, няма нужда — побързах да кажа. — Така е чудесно. Стаята е фантастична. Само… — гласът ми заглъхна. — Просто се чудех кой е в моята стая, а и в стаята за гости?

— В твоята стая е Джордж — каза мама. — А стаята за гости е забранена зона.

Забранена зона ли?

— Там е командният център — обясни Емили. При това с напълно сериозен вид. — Там правя проектите си. Изработвам на ръка всички коронки на шаферките. А също и украсата за шатрата на открито.

— Най-добре добави и цветята за църквата — мрачно се обади мама. — Викарият е в близки отношения с цветарите, които уволнихме. Те му дават отстъпка. Може да се засегне, ако разбере, че сме се обърнали към други… — погледна ме — стоях си до кухненската маса с ръка на пътната чанта. — Нали искаше чай, скъпа? — напомни ми тя.

Разпознах универсалното кодово повикване, което в нашата къща означаваше „направи чай“, и с увесен нос тръгнах към чайника. Джордж се впусна да обяснява надълго и нашироко колко е наклонен теренът на моравата ни и какъв ще бъде дървеният материал за сватбената шатра. Започваше всяко второ изречение с „Като лицензиран земемер…“.

Но мама и Ем бяха очаровани от думите му. Все едно изобщо ме нямаше. О, господи! Не издържах повече. Къде ли беше татко?



Намерих го в градината. Чак в дъното, седнал на старата дървена пейка, която никой не използваше, защото бе покрита с мъх и птичи курешки. Но въпреки мрачния ден, татко изглеждаше съвсем доволен. Беше с дебел пуловер и четеше стар брой на „Спектейтър“.

— Здрасти, татко — обадих се аз. — Донесох ти чаша чай. И шоколадова курабийка.

Татко вдигна глава и примигна няколко пъти зад очилата си за четене. За миг се запитах дали и той няма да демонстрира всякаква липса на ентусиазъм от завръщането ми. Но после лицето му се разтегна в широка усмивка.

— Скъпа! Кога дойде?

— Преди около половин час.

— Това се казва изненада — възкликна той. — Значи се отби за кратко, а? Откъснала си се за миг от страхотната си работа в света на недвижимата собственост? Как те пуснаха?

Когато татко казваше „страхотна работа в света на недвижимата собственост“, изобщо не ме иронизираше.

— Бях само рецепционистка — обадих се аз.

— Създаваш първото впечатление. Това е от жизненоважно значение за всеки бизнес — незабавно отвърна той и взе чашата. После замълча. — Но защо каза „бях“?

— Напуснах.

— Браво на теб. Пълна скука — заяви татко.

— Не беше особено интересно — признах аз.

— Защо си тръгна? — той унищожи на един залък шоколадовата курабийка и ме погледна изпитателно.

— Стана ми скучно.

— И? — настоя той. Макар да бе спокоен и жизнерадостен по природа, на баща ми нищо не му убягваше.

— И — въздъхнах аз — имах катастрофална връзка с шефа си. Или поне аз си мислех, че е връзка. Всъщност той се е срещал с още много други момичета. И е присвоявал средства на компанията. А сега го арестуваха и вероятно ще се наложи да свидетелствам в съда.

Последва пауза.

— Разбирам — каза татко. Явно търсеше някаква светлинка в цялата ситуация, но тъжната ми история не му даваше достатъчно материал. Въпреки това… — Ти обаче не си била влюбена в него — продължи той. — Защото обичаш онзи шотландец.

— Не, не е така — неубедително отрекох аз. — Както и да е, няма значение. Защото той ще се жени за Виктория Кобхъм и очевидно обича нея.

Татко не изглеждаше убеден, но за щастие се зае с чая си.

— Е, скъпа — обади се пак той. — Значи си се върнала у дома за няколко дни, докато решиш какво да правиш?

— За няколко месеца — отвърнах аз. — Поне докато си намеря работа. Нямате нищо против, нали? — погледнах го неуверено.

— Нещо против ли? — повтори татко. Изглеждаше засегнат. — Миличка, това е твоят дом. Ако питаш нас, можеш да останеш завинаги. Дори не ти трябва да работиш. Можеш просто да живееш тук и да помагаш на майка си в готвенето — добави той леко замечтано. — Ще е хубаво най-сетне да хапнем нещо добре опечено — за разнообразие.

Усетих как сърцето ми се свива и се пресегнах да го прегърна.

— Татко, обожавам те. Но няма да остана прекалено дълго. Просто… трябва да разбера накъде върви животът ми — отвърнах аз. Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.

— Нагоре, скъпа — уверено заяви татко. — Животът ти винаги върви нагоре. Ти си моята звезда.

Винаги ме наричаше така, когато бях съвсем мъничка. Доплака ми се. Почувствах, че съм го разочаровала много. Винаги съм била най-буйната и най-жизнерадостната в нашето семейство, в училище всички ме харесваха, а какво се бе получило сега? Всичките ми сестри бяха преуспели и се омъжваха или пък раждаха деца, докато аз бях просто един голям провал, нямах пари и бях принудена да живея с родителите си.

— Май не съм чак такава звезда — опитах да се пошегувам, но гласът ми излезе леко дрезгав.

Баща ми внимателно остави чашата си върху мъха на пейката и ме погледна в очите.

— Луси — започна той, — не те наричахме така, защото искахме да станеш милионерка или кино звезда. А защото от всичките ни деца ти беше най-весела и жизнерадостна. Винаги се забавляваше най-много. Беше все усмихната — стисна ръката ми. — Каквото и да решиш да правиш, скъпа, ще се радваме за теб. Няма значение с какво си изкарваш прехраната. Най-важното е да не си избереш работа или мъж, които да угасят пламъка в теб. Човек работи през по-голямата част от живота си, както знаеш. И ако работата те кара да се чувстваш нещастен, такъв ще си през повечето време — тонът му беше много сериозен за неговите стандарти. — Не исках да се занимаваш с недвижими имоти. Знаех, че няма да ти хареса. Трябва да откриеш какво обичаш да правиш и после да се заемеш с него. А колкото до мъжете, ами… — въздъхна дълбоко. — Не вярвам, че има един-единствен подходящ човек за всеки от нас. Има различни хора. Просто когато попаднеш на някой, който ти подхожда, си мислиш, че той е единственият. Ако си решила да забравиш за Оли, някой ден ще се появи друг. Но не бързай. Можеш да намериш нещо хубаво в живота си в почти всяка ситуация, стига да се постараеш.

Това бе най-дългата реч, която някога бях чувала от баща си.

— Добре — отвърнах аз. — Добре, татко. Няма да започвам повече скучни работи.

— Радвам се да го чуя — той вдигна отново чашата и вестника си, след като бе приключил с лекцията си.

— И ти казах, че не съм влюбена в Оли — не се стърпях да добавя аз.

Татко не вдигна очи.

— Знам какво каза, скъпа.



Когато се върнах в къщата, мама някак бе успяла да добие още по-измъчен вид. Няколко кичурчета се бяха измъкнали от кока й и й придаваха доста занемарен вид. Отиваше й!

— Скъпа — посрещна ме тя, — познай какво?

— Какво?

— И Катрин и Питър ще дойдат тази вечер — тя вдигна безпомощно рамене. — Къде да ги настаня? Нямам стая!

— Могат да спят на тавана — предложих. — Там има достатъчно място.

— Но няма легло!

— Има. Надуваемото — обадих се аз. — А и фотьойлът горе се разгъва. Така стават две легла.

— Но всичко трябва да се почисти! — проплака мама. — Питър не може да спи там. Той е важен бизнесмен!

— Много ще му хареса — твърдо отсякох аз. Най-добре да му хареса, защото още не му бях простила историята с Естер. — И не се притеснявай за оправянето на леглата и за чистенето. Аз ще се погрижа.

— Сигурна ли си? — с благодарност и надежда попита мама. — Защото се канехме да отскочим до Тънбридж Уелс, за да погледнем няколко рокли, и Ем предложи да дойдеш и да прекараш няколко часа в мерене на различни шаферски тоалети.

Как ли пък не!

— Това може да стане и друг път — казах аз. — Трябва да подготвим стая за Питър и Катрин.

— Да, да, трябва — съгласи се мама. — О, благодаря ти, скъпа. Ще кажа на Емили…