Стиснах здраво чашата си с шампанско и поздравих Питър, когато врявата малко бе поутихнала.

— Ще се грижиш добре за нея, нали — напомних му аз.

— О, тя и сама може да се грижи за себе си — Питър леко наклони глава към мен. — Както сигурно си чула.

— Предполагам, че на всеки може да се случи да оплеска всичко веднъж — отвърнах аз. — Но те предупреждавам, че чета много криминални романи. Знам куп начини да убиеш човек, които са абсолютно неразгадаеми.

Той се засмя.

— Знаеш ли, Луси, Кати беше права за теб.

— О, така ли? Нали не ти е говорила за онзи кон от представлението и прахчетата за сърбеж? — попитах. — Защото бях напълно невинна.

— Не — отвърна Питър. — Каза ми само, че си най-жизнерадостният и забавен човек, когото познава. И че би дала всичко да е като теб.

Май цялото ми семейство бе обхванато от някаква безумна заблуда. Но нямаше да ги разубеждавам. Вдигнах чашата си с шампанско и поздравих и двете си сестри. Беше страхотно, че се омъжваха. И освен това имах нужда от питие…



Сватби.

Защо?

Това бе оценката на събитията, побрана в една дума. Защо? Защо? Когато дойдеше време аз да се омъжвам, щях да отпраша към Гретна Грийн. Или най-добре изобщо да не се омъжвам. И бездруго никой не се редеше на опашка да ми предлага женитба.

Представяте ли си, че изобщо кандидат-булките прекарват цял ден в пазаруване само на чорапи и жартиери? И даже очакват от сестрите си да се заинтересуват от всичко това?

За едно бях права обаче. Катрин и Емили се превземаха най-вече една пред друга. Навсякъде ходеха заедно. С часове разглеждаха с неодобрение разни булчински списания и се смееха на различни рокли. Опитвах се да не си представям как Виктория прави същото. Поне бях сигурна, че не го прави със същото весело чувство. За нея сватбата беше просто работа.

Горкият Оли.

Е, както и да е. Изборът си беше негов.

А и бездруго поне си бях у дома. Никакви сметки за плащане, никакви романтични увлечения. Само ежедневните радости на битието, докато се опитвах да се промъквам из къщата, без да ме забележат. Така успявах да предотвратя, доколкото беше възможно, разбира се, въвличането ми в целия кошмар от бяла дантела и сатен. Постепенно възвръщах предишната си фигура. Всъщност бях започнала да тренирам, като че ли идва краят на света. Така не само прогонвах мислите за Оли, но и избягвах от очите на всички. Тренировките бяха идеалното време, посветено лично на мене си!

Освен това можех да ям от мамините наденички или да погълна четири шоколадови курабийки наведнъж, без да се притеснявам. Замислях се дали да не започна да правя тениски с надпис: „Животът е прекалено кратък за нисковъглехидратни диети“.

В края на краищата, ако не можеш понякога да си хапнеш шоколадово десертче с ягодов пълнеж, какъв е смисълът?

И заедно с целия този прилив на енергия си бях върнала донякъде и радостта от живота. Да, вярно, сърцето ми все още бе разбито. Висша несправедливост, тъй като дори не бях влюбена в Оли, преди да се появи Виктория — или поне не знаех, че съм влюбена в него. Което беше все същото.

Бях разопаковала стария си компютър и го бях сложила в стаята с кашоните, където едва се крепеше на една претъпкана лавица. Нямаше място за стол, затова седях на ръба на единичното си легло и избивах извънземните. Бях се прехвърлила от „Междузвездни войни“ на „Дуум 3“. И бях истински майстор в играта!

— Скъпа — татко надникна в стаята ми.

Моментът бе крайно неподходящ, понеже току-що бях изкрещяла с цяло гърло: „Умри, мръснико, умри!“.

— О, здрасти, татко — изчервих се. — Аз… тъкмо си ударих палеца.

— Да — сухо отвърна той. — Чух те да възкликваш: „О, боже!“.

Усмихнах му се.

— Точно това казах.

— Или пък дали не беше „О, небеса!“.

— И това си го бива — съгласих се. — Ще трябва да го запомня.

— Нуждаят се от теб долу — каза той. — Джордж има нужда от слушател, пред който да упражнява благодарствената си реч към шаферките.

Изстенах.

— О, моля те, не!

— Хайде.

— Но аз съм шаферка — изтъкнах факта с надежда в гласа. — Нали все пак речта е и за мен! Ще развалим ефекта, ако я чуя предварително. Седем години лош късмет!

Татко ме прониза с един от специалните си строги погледи.

— Миличка, покажи малко ентусиазъм.

— Е, добре де — недоволно измърморих аз и запазих играта на компютъра си. Измъкнаха ме насила от дигиталния свят, в който бях суперзвезда, и ме върнаха в истинския ми мизерен живот. — Исках само да се прибера у дома, за да си подредя мислите — измърморих аз. — Вместо това ме затрупват с какво ли не. С цялата бъркотия тук.

Стана ми забавно. Почувствах се много доволна от себе си и се запитах дали да не се насоча към писането на сценарии за комедийни сериали, когато забелязах израза върху лицето на татко. Макар обикновено да бе доста търпелив и благосклонен към нас, сега изглеждаше направо суров.

Усетих познатото смирение, което ме обземаше някога, когато погледнех към него. Невероятно е как в мига, в който се върнеш при родителите си, сякаш загубваш петнайсет години от живота си и пак се превръщаш в хлапе. Татко ме гледаше по този начин, когато беше наистина много ядосан. И макар и голяма жена, която скоро щеше да се яви като свидетел в съда, малко се изплаших.

Татко внимателно се промъкна покрай вратата и чантата ми и тежко се отпусна на сгъваемото легло до мен.

— Луси… — започна той.

Ооо! Нарече ме по име. Това се прави само когато някой се кани да ти чете конско.

— Под това „да си подредя мислите“ ти просто имаше предвид да се върнеш у дома и да се сърдиш на света.

— Не е честно! — възмутих се аз.

— Напротив, така е — настоя той. — Седиш си тук и само мислиш за нещастието си. Ти как би го нарекла?

Имаше известно право, но не исках да му го призная.

— Просто се опитвам да реша какво искам да правя с живота си — надуто заявих аз. — Преценявам какви са перспективите ми за кариера.

— Но нали вече се съгласи с мен, че човек трябва да прави онова, което обича — напомни ми татко, сякаш нарочно се правех на глупава.

— Да, татко — спокойно отвърнах. — Но аз харесвам само ръгби и риболов.

— И тренировките, и компютърните игри.

— И хевиметъл. И поп музика. Нали няма сега да ми предложиш да участвам в играта „Поп идол“? Защото вече съм малко стара тепърва да ставам като Мадона.

— Миличка — омекна гласът на татко, — преди си изкарваше прехраната, като пишеше рецензии за „Пакман“.

— Не съвсем. Получавах субсидии — това беше прекалено тясно свързано със спомените ми за Оли. Наместих се по-удобно на леглото.

— Е, сигурен съм, че можеш да измислиш нещо. Ти си умно момиче — усмихна ми се татко. — Не защото има нужда да работиш, казах ти, че можеш да останеш тук завинаги. А защото трябва да си щастлива. А тъжните мисли никого не са направили щастлив. Освен производителите на лекарства.

О, не, не исках да започва с темата за фармацевтичните компании, щеше да се проточи цял ден.

— Сложила си грим! — внезапно възкликна той, сякаш едва сега бе забелязал.

Притеснено докоснах лицето си.

— Не ти ли харесва? — попитах.

— Мисля, че си много хубава. Но ти винаги си такава, а и какво значение има какво мисля аз?

— Не знам — измърморих. — Ти се притесни, когато ти казах, че ще започна работа в агенция за недвижими имоти… Винаги съм била малко мъжко момиче… и на теб ти харесваше така.

— На теб не ти беше приятно в агенцията за недвижими имоти — той ме изгледа внимателно. — Скъпа, харесвам те всякак. Защо се притесняваш от малко грим?

— Не съм притеснена — излъгах. Но той продължаваше да ме гледа вторачено. И се чух да казвам: — Нали разбираш, с теб винаги сме се държали по мъжки.

— По мъжки ли? — удивено ме зяпна татко.

Опитах се да обърна всичко на шега.

— Нали разбираш, аз бях като сина, когото не си имал.

Баща ми застина на мястото си. Имаше вид на човек, когото току-що са ударили под кръста.

— Не ме гледай така — помолих аз и гласът ми леко трепна. Идеше ми да заплача.

— О, Луси! — каза той. — Наистина си много объркана, момичето ми. Нали? — премести се по-близо до мен и ме прегърна с едрата си ръка. — Миличка, нали не си останала с впечатлението, че съм искал да имам момче?

— Вече си имал четири момичета — изтърсих аз. — Сигурно си искал момче!

— Преди да се родиш, може и да е имало нещо такова — без да се притесни, призна той. — Но когато се появи ти, скъпа, когато те взех в прегръдките си, разбрах, че не бих те заменил за нищо на света. Не бих променил нищо. Не бих те дал дори за всички момчета на света — целуна ме по главата.

Прегърнах го. Не знаех защо плача. Наистина е много глупаво да плачеш, когато си щастлив.

— Ще си съсипеш спиралата на миглите — нежно каза той.

— Не съм си сложила.

— О, добре — каза само татко и стана. — Това не е оправдание да не слезеш и да изслушаш Джордж.



Да изслушам Джордж.

Беше ли справедливо? Бях изляла душата си пред татко. И се чувствах… всъщност, чувствах се малко по-добре. Но не можех ли да получа малко време, за да обмисля всичко?

Явно — не.

— „Колкото и обичайно да е за мен“ — за шести път повтори Джордж. — Харесва ли ти това, Луси? „Колкото и обичайно да е“? Обикновено се казва „колкото и да е необичайно“, нали разбираш.

— Много забавно — автоматично отвърнах аз.

— Имам доста опит — сподели той. — Направо ги смаях на годишната среща на любителите актьори от гилдията на лицензираните земемери. След церемонията трябваше да благодаря на всички.

— Ммм — погледнах към кухнята с отчаяна надежда за спасение.

— И после идва моментът, в който сравнявам Емили със скъпоценен камък в короната ми. Защото тя работи със скъпоценни камъни!

— Направо смайващо.

— И след това казвам как се надявам тя да използва бисерите на мъдростта ми!