Луиз Бегшоу - Родена във вторник

— Хайде, Джоуди! — извиках силно. — Настигни го! Размажи го!

Джоуди натисна червения бутон. Врагът на монитора избухна в огромен облак от кръв и жлъчка.

— Ухааа! — извика тя.

Господи, изглеждаше ужасно. Толкова се гордеех с нея!

Цялата беше обляна в пот. Отпуснатият й гръден кош се повдигаше, бузите й бяха зачервени и горещи, а меката й косица бе залепнала за черепа. Но седеше с изправен гръб и изпънати рамене, а дебелите й крака въртяха педалите на велосипеда така, сякаш идваше краят на света. Вече половин час работеше на предела на аеробната си издръжливост и дори не беше го забелязала.

Наведох се към нея, натиснах няколко бутона и запазих нивото, до което бе стигнала в играта. После превключих скоростта и колелото забави значително.

— Отлично! Направо им срита задниците — казах аз. — Време е да намалиш темпото, нали?

Джоуди се ухили.

— Каза „задник“.

Повдигнах вежди.

— Така си е. Не казвай на майка си, иначе ще ме убие.

Момичето пак се изкикоти. С едно око следях монитора за сърдечната й дейност, забелязах как се забавя и усетих, че дишането й се успокоява. Тя имаше с доста наднормено тегло, затова трябваше да съм много внимателна.

Само след пет минути вече бе в нормалната си форма.

— Добре се справи — уверих я аз. — Направо си фантастична. Истински професионалист.

Момичето ме погледна с грейнало лице. Джоуди бе на тринайсет години и тежеше седемдесет килограма. Едва ли някога бе смятала себе си за „фантастична“ в каквото и да е отношение. Но откакто бе започнала да тренира при мен, вече бе отслабнала с десет килограма и при това много й харесваше. Май от всички деца в курсовете тя беше любимката ми.

Когато я видях за първи път, не бях съвсем уверена дали изобщо можем да направим нещо за нея. Бих искала да кажа, че над огромните бузи в очите й е имало скрит блясък или че съм забелязала потенциала й под цялата телесна маса. Но не беше така, видях само едно дебело и нещастно хлапе. Родителите й също бяха огромни като каци. Когато е така, детето обикновено няма голям шанс; ако мама и татко хапват пържени картофки с всичко на масата, децата си казват: „Защо да не го правя и аз?“.

Но въпреки всичко я взех в курса си. Започнах много бавно с нея. На първото занятие не правихме нищо друго, освен да се спускаме по водните пързалки. Тя беше най-дебелото хлапе в курса ми с най-дебелите деца, но поне никое от другите не й се подиграваше. Беше направо забележително; гледаха се едно друго как се поклащат из залата и човек можеше да види облекчението им; никой не можеше да си позволи да се подиграва на другия.

После ловко успявах да излъжа цялата група.

Нищо друго, освен забавления. През цялата първа седмица не правехме никакви физически тренировки. Спускахме се по водните пързалки. После отивахме на надуваемия замък, разположен в дъното на залата, където покриваше една грозна бетонна площадка. Качвах ги на колелата, които бяха настроени на автопилот, така че педалите се въртяха сами, а те играеха на игрите. Стараех се да ги науча да идват тук с удоволствие. Да свързват мястото единствено със забавленията.

През втората седмица започвахме с тренировките, но те не го забелязваха; играехме различни игри в басейна и пак се спускахме по пързалките. Изключвах автопилота на колелата и ги нагласях на най-ниската степен; по малко вече въртяха и педалите. Редувахме надуваемия замък с батута.

Бавно-бавно тлъстините започваха да се стопяват. И аз засилвах темпото.

Получаваше се, винаги се получаваше добре. Стига родителите да разбират, че се изисква време, можехме да преобразим всяко дете. И не само тялото му — децата ставаха по-уверени, започваха да изразяват мнението си. Давах им сили да се бунтуват срещу онези, които им се подиграват и ги тормозят.

И хората ни забелязаха. Залата беше препълнена. Най-тежката част от работата ни бе да отказваме на отчаяни родители, които се обаждаха и се молеха някак да прескочат дългия списък с желаещи, чакащи реда си. Бяха готови да ни подкупят, заплашваха ни, понякога плачеха. Джордж беше наел още треньори, но все пак мястото бе ограничено.

Наистина имахме нужда да купим още нещо.

Още не можех да осъзная добре случилото се. Джордж се оказа гениален. Много бях сбъркала в преценката си за него. От първия ден, когато написахме бизнес плана и го представихме пред банката, той беше направо великолепен. Аз успях да ги омая с ентусиазма и енергията си, а после се намеси Джордж със сметки и графики — и те ни подкрепиха! Събраха глави един до друг и казаха, че ще ни се обадят, и още същия ден одобриха ипотеката ни.

Още същия ден!

Направо изтръпвах при мисълта колко пари дължим. Още не бяхме излезли на печалба. Но Джордж обещаваше, че и това ще стане. Имахме толкова ангажименти, колкото можем да поемем. Но просто бяхме похарчили ужасно много пари наведнъж.

Джордж беше намерил и мястото. Порутен спортен център в краен квартал на града, с малък басейн и голяма, грозна тренировъчна зала, писта на закрито и ужасен запуснат двор. Беше договорил заеми, за да купим оборудване, после махнахме пистата, сложихме пързалки в басейна, купихме велосипеди и видеоигри и направихме лек козметичен ремонт. Успях да го убедя, че приглушеното осветление е много важно, а той успя да наложи мнението си, че все още не можем да си позволим машина, която да прави вълни в басейна. Но инсталирахме стена за скално катерене в единия край на залата с велосипедите, както и равна площадка за ролерите. Купих и няколко тротинетки за децата, които не успяваха да пазят равновесие на ролери.

Бяхме много заети. Работата беше тежка. Стоях в залата по цял ден. Поне вече никой не ме тормозеше със сватбени планове. Прибирах се около седем, мама готвеше нещо за вечеря, после си вземах вана и се озовавах в леглото.

Работата беше целият ми живот. Но това си беше моята работа и аз я обичах. Джордж казваше, че ще забогатеем. Не мислех за това, защото се чувствах прекалено уморена. Но и удовлетворена.

Джордж също изглеждаше много добре. Тренирах го, когато провеждах тренировки с инструкторите. Катереше се по изкуствената скална стена и обичаше да се промъква тайничко и да използва надуваемия замък, когато децата ги нямаше. Вдигаше тежести и постепенно развиваше коремните си мускули. Емили беше очарована, макар да се притесни, когато той се отказа от работата си на лицензиран земемер. А когато си сложи обеца на ухото, тя ме попита дали не съм го замесила в някакъв таен култ, където промиват мозъците на хората, но мисля, че тайничко й харесваше. Тя лично му изработи обеца, неин дизайн — мъничък квадратен рубин, обкован в злато и направен така, че да прилича на бурканче с конфитюр.

Впрочем така се бяхме нарекли. „Конфитюр“. Продавахме тениски — най-малкият ни размер беше с надпис „Конфитюр днес, конфитюр и утре“, както и „Мразя фитнеса, обичам конфитюр“. На гърба имаше голям буркан с конфитюр и лъжица в него — идеята ми хрумна от мамините кифлички. Продавахме купища тениски! Всъщност допълнителните аксесоари бяха станали култови в Тънбридж Уелс. А миналата седмица бях предложила на Джордж да започнем да организираме партита. Можехме да даваме мястото под наем в неделя, да предлагаме треньор за басейна или нещо подобно. Той се съгласи, че идеята е добра, но ми каза също, че се оглежда за нови терени и трябва да започнем да мислим за отварянето на нови клонове.

Вече! Макар да дължахме куп пари. Но той ме увери, че от банката са много доволни от нас и нямат търпение да ни предоставят и нов заем.

Чувствах се добре. Наистина. Играех компютърни игри, тренирах, помагах на хора, които бяха депресирани и се чувстваха зле в собствените си тела. И не само на деца, а и на възрастни. Напоследък дори го бях поставила като условие — ако родителите също са с наднормено тегло, и те да се запишат на курс. Цели семейства отслабваха заедно и много се забавляваха.

Защото, както бях разбрала неотдавна, животът бе прекалено кратък, за да се оставиш на тъжните мисли. Ако обичаш да танцуваш и да подскачаш като идиот, припявайки на Мадона, значи трябва да правиш именно това.

Един от курсовете ми се казваше „Танцувай и подскачай като идиот“. Стана изключително популярен. Използвахме професионална музикална уредба и всяко дете можеше да си избере песен, на която да подскачаме, а за най-глупавия танц имаше специални награди.

А ако харесваш видеоигри, значи трябва да се занимаваш с това. Само че е добре да ги свържеш с нещо конструктивно. Нашите велосипеди с „Дуум 3“ получиха отлични отзиви в пресата! И кой мислите написа обширна статия за „Конфитюр“? „РС геймс галакси“. Сега Кен беше главен редактор там. И след като публикува статията си за моите велосипеди с видеоигри, телефоните ни направо загряха от звънене!

В това беше целият смисъл на живота. Или поне би трябвало. В забавленията. Поне аз бях изцяло за тази идея. Гримът ми харесваше и го използвах — от онзи, който трае дълго и не се разтича, когато се потиш. Дори се бях охарчила за няколко хубави тоалета. Харесвах „Гоуст“ и „Зара“. Но никакви чорапогащници и високи токчета.

Чувствах се щастлива. А нищо не те прави по-привлекателен от щастието. В какво е истинската женственост? Не е в това да носиш дрехи, които мразиш, да внимаваш какво приказваш и да пристъпваш на пръсти около преуспели мъже. А в това да участваш активно в реалния живот, да си щастлив и да се забавляваш. Направо не беше за вярване колко често ме канеха на срещи напоследък. Всички разведени татковци на децата, които идваха в „Конфитюр“, ме канеха да изляза с тях. Дори и един от служителите в банката. Мъжете подсвиркваха след мен по улицата. Джордж казваше, че приятелите му направо го молят да им уреди среща с мен.