Какво можех да кажа?

— Разбира се — обърнах се към Виктория, чиято усмивка бе замръзнала и фалшива, също като моята. — Ще те взема в десет.



Чакаше ме във фоайето. Изглеждаше точно както го бе описал Оли — навсякъде имаше светла дървена ламперия, а служителите също носеха бели униформи. Малко приличаше на луксозен зъболекарски кабинет или нещо подобно. Идеална среда за Виктория според мен.

Но тя явно не мислеше така. Стоеше там, облечена в наситено вишнево и шоколадовокафяво, перфектните цветове за есента, и гримирана като за фотосеанс; аз бях с тениска на „Металика“ и джинси, късо тъмносиньо палто на „Миу Миу“ и каубойски ботуши от „Фейт“.

— Ето те и теб — възкликна тя, макар да бях закъсняла едва с пет минутки. — Хайде да приключваме с това, а?

Заради Оли се стърпях и изчаках да излезем навън и да тръгнем към търговския център на площад „Виктория“. Точно насреща му имаше „Старбъкс“. Сметнах, че две кафета ще са достатъчни.

После казах:

— Знаеш ли, не съм те канила да идваш.

— Не пряко — сопна ми се Виктория. — Но съм сигурна, че имаш нещо общо. Отишла си да се видиш с Оливър, преди да напуснеш Лондон.

Гледаше ме обвинително.

— Да — отговорих.

— Е, не знам какво си му казала. Но направо го съсипа!

Примигнах.

— Какво?

— Той напусна фирмата. Не го ли чу? Единственото, което направи, бе да заведе някакво глупаво дело срещу Тод — изгледа ме с присвити очи. — Каква отмъстителна кучка си, Луси Евънс! Не знаех, че си такава. Ти съсипа Тод! Ти и онази американка Бъфи.

— О! — заинтригувано възкликнах аз. — Осъдиха ли го?

— Да, осъдиха го заради нейните показания. Родителите му трябваше да й изплатят обезщетение за сексуален тормоз.

Сетих се и за Тоби Роджърс.

— Предполагам, че сумата е била солидна?

— Милиони — завистливо промълви Виктория. — И го вкараха в затвора за измама.

— Хубаво — спокойно отвърнах аз. И браво на Бъфи. Бетси-Ан Мос най-сетне бе поела контрол над живота си.

Виктория не обърна внимание на думите ми. Гледаше ме с омраза.

— Всичко стана публична тайна — каза тя. — Знаеш ли, че пресата в Америка надуши случая? Знаят, че той е в затвора! Дори и да излезе след шест месеца, сега никога няма да стане сенатор!

Влязохме в кафенето и аз поръчах две големи чаши кафе. Виктория се отправи към единствената маса за двама, чак в дъното, и когато й подадох напитката, не ми благодари. Просто царствено ми махна да седна.

— Не е било клевета. Разследваха го за измама — казах аз.

Виктория махна небрежно.

— Това беше само недоразумение.

— И тормозеше сексуално приятелката ми Бъфи. Както и мен.

— Сексуален тормоз ли? — Виктория присви очи. — Не се преструвай на невинна малка госпожичка пред мен, Луси! Та ти не можеше да повярваш, че той изобщо те е забелязал. Нямаше търпение да похарчиш парите му! Аз бях там, забрави ли?

Имаше нещо доста изненадващо в остротата в гласа й. Погледнах я внимателно, беше се зачервила, в очите й имаше необичаен блясък.

— Да, ти беше там. Чакаше удобен момент. Какво беше Тод за теб, по-голямата и по-добрата сделка ли?

— Не ставай глупава — изръмжа Виктория. — Аз обичам Оли.

Но този път не й вярвах.

— И той ме обича.

За съжаление, това го вярвах.

— Тогава защо те е грижа какво ще стане с Тод?

— Тод ми е приятел — надменно заяви тя. — Опитах да се видя с него, когато го пуснаха под гаранция, но той не пожела — погледът й обвиняваше мен. — Не иска да чува за никой, който е бил свързан с теб.

— Чакай малко — бавно казах аз. — Какво имаш предвид с това, че ти е приятел? Ти предаде Оли, Виктория. Повярвах на думата ти, когато заяви, че е било пиянска грешка. Но ако се опитваш да се срещаш с Тод сега…

— Да, благодаря ви, отче — присмя се тя. — Разбирам закостенялото ти виждане за света — сви рамене. — Но все едно, Тод не иска да има нищо с която и да е от нас. Така че ти постигна своето в това отношение.

Вътрешно кипях цялата. Виктория се бе опитала да се срещне с Тод…

— Но всичко ще се оправи — трескаво просъска тя. — Стига да стоиш настрани от нас, по дяволите! Не знам какво си казала на Оли, за да го накараш непрекъснато да те търси. Да го принудиш да дойде чак дотук.

— Оли просто иска пак да бъдем приятели.

— Това няма да стане — заяви Виктория съвсем хладнокръвно. — Заминаваме за Шотландия. И сега, след като се помири с Джейкъб, нищо не може да спре развитието на проекта. Джейкъб веднага ще даде на Оли неговия дял от имението. Говорих с баща си. Ще направим нещо заедно. Всички ще забогатеем — каза тя, сякаш се мъчеше да убеди сама себе си. — Може би не чак колкото… Но това няма значение! — после отново се обърна към мен. — Не те искам на сватбата — заяви тя. — Достатъчно навреди на Оли. Намери си някакво оправдание. В това те бива — сви рамене и гласът й леко омекна. — Едно нещо направи както трябва. Не му каза за малкото ми провинение, защото той ме обича. Сега трябва да продължиш в същия дух. Накарай го да разбере, че отношенията ни се развиват и в семейния ни живот няма никакво място за някаква озлобена друга жена — отсече Виктория. — Сигурна съм, че един ден все ще срещнеш някого. Но всъщност това не е мой проблем — огледа се наоколо, доста отегчена. След като бе казала репликите си, явно вече не се интересуваше от мен. — Може би ще си купя нещо оттук. Дори и в такова забутано място все трябва да има някой дизайнерски бутик… — отново ме погледна. — Защо не идеш в хотела? Оли остана да си почива в стаята. Можеш да поговориш с него, да го откажеш от цялата тази лудост. Да дойде чак до Кент, представи си. Направо е откачил.

Стана от мястото си. Явно това беше всичко.

— Много си самоуверена — успях да кажа само.

Виктория ме изгледа отвисоко, за секунда в очите й проблесна колебание, но после изчезна.

— Преди ти постъпи правилно, Луси, признавам ти тази заслуга. И съм сигурна, че пак ще го направиш.

— Този проект… — обадих се аз. — Имаш планове за строителство във фамилното му имение? И той е съгласен?

Виктория грабна чантата си, вече напълно отегчена от мен.

— Ще бъде, когато приключа с него — заяви тя. — Защо мислиш го накарах да се сдобри с онзи глупак Джейкъб? Моята работа е да знам кое е най-доброто за Оли — протегна пръсти с перфектен маникюр на дългите кървавочервени нокти. — Сбогом, Луси — студено каза тя. — Беше много… интересно.



Много бавно се върнах до хотела.

Не знаех точно какво ще направя. Главата ме заболяваше само като си помислех за това. От друга страна, бях уверена, че трябва да му кажа. Не можех да допусна да се ожени за нея. Виктория беше чудовище. А той беше такъв добър човек. Ако тя забременееше, той щеше да остане с нея. Щеше да се окаже впримчен до края на живота си.

Но пък, от друга страна, защо правех всичко това? Когато ги видях в офиса ми, хванати за ръце… Вярно беше, не исках Оли да се жени за Виктория. Не исках да е влюбен в нея. Не исках да има нищо общо с нея.

Исках да обича мен.

Беше сив и намръщен ден. Във въздуха витаеше есенен мраз, а в провинцията, близо до дома на мама и татко, щеше да е мъгливо. Имах чувството, че всичко е мъгливо. Не знаех какво правя. Знаех само, че трябва да говоря с Оли.

Когато се върнах в „Черния лебед“, му позвъних от мобилния си телефон. Още беше в стаята, слава богу. Останах долу до рецепцията.

— Качи се горе — каза Оли. — Аз съм в стая 406.

— Не. Ти слез. Искам да те заведа на едно място — отвърнах аз. Някъде, където Виктория нямаше да ни намери.

— Добре — съгласи се той. — Веднага идвам. Макар че звучиш много тайнствено.

Обадих се в офиса, за да им кажа, че днес няма да ходя на работа. Джордж попита дали не съм болна; откакто бях отворила „Конфитюр“, никога досега не бях пропускала курс. Дали бях болна? Може би…

О, господи!

Ето го. С черни панталони, които му бяха възголеми, и една от старите си ризи. Мислех, че Виктория го е накарала да ги изхвърли всичките. Косата му беше леко разрошена. Не изглеждаше в прекрасна форма. Но приличаше на стария Оли, което беше далеч по-добре.

Поех си въздух на пресекулки. Сърцето ми биеше толкова учестено, че бях направо замаяна.

— Луси! — възкликна той. — Добре ли си?

— Да, чудесно — стегнах се. — Просто трябва да ти кажа нещо. Има един парк надолу по улицата…

Оли повдигна вежди.

— Тогава да идем на разходка — нежно предложи той.

Изминахме около половин километър — само няколко пресечки; не исках да се сблъскаме с Виктория, когато се връща към хотела. А после аз спрях, направо на тротоара. Край нас профучаваха хлапета на скейтборд. От другата страна на улицата някакъв стар пияница току-що бе изкрещял „Млъквай, стара кранта такава!“ на една възрастна дама, която отиваше към автобусната спирка с пазарските си торби и която не бе продумала и дума.

— Трябва да ти кажа веднага — заявих аз.

Оли изглеждаше притеснен.

— Боже мой, какво има? Нали не си болна от рак или нещо подобно?

— Нищо подобно.

— Бременна ли си? От онзи негодник Тод ли?

Поклатих глава.

— Изобщо не става дума за мен. А за Виктория. Не можеш да се ожениш за нея.

Оли ме изгледа странно.

— Малко е късно за това, не мислиш ли?

— Тя е истинска кучка — изтърсих аз. — Каза ми — току-що ми каза, — че иска да накара баща си да сключи сделка с твоя баща. Да построят нещо в имението ви в Шотландия.

Оли остана като гръмнат.

— Това е единствената причина да те накара да се сдобриш с него — обясних аз. — Не е било, защото смята, че е добре да оправите отношенията си. А защото иска да забогатееш. Оли, тя се интересува само от парите. Не те обича, никога не те е обичала. Само иска богат и известен мъж, на чийто гръб да си живее.

Той не каза нищо известно време, но лицето му стана сиво. Като небето. И от това ми стана зле.