— Сабрина е млада, Ваше благородие — беше отговорил Ричард Кларъндън с мек напевен глас, който тя толкова харесваше. — Тя е възвишена, красива, непринудена. Като моя съпруга, можете да бъдете сигурен, ще има всичко, което пожелае.

— Е, Ричард, виждам, че разчитате на своя чар и своята доблест. Смятате ли, че това ще удовлетвори внучката ми?

— Лейди Елизабет?

Елизабет трепна, опита се да се отърси от спомените и се обърна към иконома:

— Да, Рибъл?

— Смея да запитам Ваше благородие има ли някаква вест от лейди Сабрина?

Елизабет знаеше, че всички слуги си имаха свои начини да открият истината. Със сигурност този стар глупак знаеше нещо за позора на Сабрина. И има смелостта да я пита нея, бъдещата господарка на Монмаут, и то за онази глупачка…

— Страхувам се, Рибъл, че сестра ми не е оцеляла в тази виелица — каза студено Елизабет. — Хората ни все още продължават търсенето, както знаеш, но съвсем скоро Негово благородие ще разбере, че е безсмислено, и ще ги върне обратно. Най-вероятно тялото й ще бъде открито едва след като се стопят снеговете.

Тя забеляза тъгата, която премина по лицето на стария човек, и сбърчи чело.

— Разбира се, това е истинска трагедия — продължи още по-безчувствено Елизабет, отдалечавайки се от него, — голяма загуба за нас, но животът продължава. Можеш да ме последваш до гостната, Рибъл. Не искам да карам маркиза да ме чака.

Глава 12

Маркизът стоеше до прозорците и гледаше снега навън. Още щом го видя, Елизабет усети как стомахът й се свива. Никога не беше пожелавала друг мъж така. Беше много красив — целият изтъкан от сила, лицето му излъчваше твърдост и непоколебимост. Толкова силно я привличаше, че тя не можеше да му устои — всъщност нито една жена не би могла да му устои. Елизабет преглътна и протегна ръце напред.

— Ричард, как така сте решили да дойдете в Йоркшир н такова време? Със сигурност в Лондон е много по-приятно.

Маркиз Арисдейл трепна, изправи се и тръгна към Елизабет. Докато прекосяваше стаята, на лицето му се появи усмивка — традиционна за такива срещи, но въпреки това на Елизабет дъхът й спря. Маркизът взе ръката й, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

— Удоволствие е да ви видя, Елизабет. Виждам, че бракът ви се отразява добре. Съжалявам, че не можах да присъствам на сватбата ви.

Елизабет цялата се разтрепери, когато маркизът докосваше с устни ръката й. Не можа да се овладее, въпреки че знаеше, че той е истински развратник и голям женкар, който можеше да се забавлява с всяка една жена, стига да има удобен случай. Елизабет го познаваше отдавна, но това нямаше никакво значение за нея. Това, което я интересуваше сега бе съвсем друго. Елизабет бе вече омъжена жена и знаеше много добре какво точно искат мъжете от жените. Чудеше се какво ли ще стане, ако реши да се люби с Ричард. Червенина изби по страните й, докато си представяше как Ричард сваля дрехите й. Едва ли ще бъде по начина, по който го прави Тревор — той не е толкова жесток и безскрупулен.

— Къде е Сабрина, Елизабет?

Той искаше да види Сабрина! Изведнъж студенина заля цялото й тяло. Елизабет сведе поглед и отговори с треперещ глас:

— Седни, Ричард, моля те! Новината, която имам за теб не е хубава.

— Глупости, жено! Какъв дявол те е обзел пак?

Изведнъж Елизабет разбра колко различен е той от образа, който тя си беше изградила за него. Сега бе съвсем различен, готов дори да убие, ако се наложи.

— Моля те, Ричард — каза тя и му посочи синьото кресло.

— Достатъчно! Кажи ми къде е Сабрина?

Въпреки нежеланието си, Ричард все пак седна. Елизабет усещаше напрежението, което го беше обхванало. Беше на ръба на избухването. Точно това много я изплаши. Направо я шокира.

Изведнъж много й се прииска да може да каже какво точно е направила Сабрина, да му съобщи как малката принцеса се е държала като съвсем обикновена проститутка, а после се е разкаяла и е избягала от къщи, но не беше чак толкова глупава. Ричард беше непредсказуем. Твърде възможно бе да се разяри и току виж убил Тревор, а ако това се случи, тя няма да получи нищо. Ето защо Елизабет реши да се успокои, за да може да разсъждава по-трезво.

— Сабрина изчезна — отговори тя и наведе глава, за да го изчака да осъзнае чутото.

— Сабрина не е магьосница, никога не съм я виждал да лети на метла. Що за глупости говориш! Какъв дявол те е прихванал? Как така „изчезнала“?

— Просто го приеми, Ричард. Тя напусна имението в неделя, преди да започне виелицата. Оставила е на дядо някакво писмо, в което е написала, че възнамерява да отиде при леля Баресфорд в Лондон. Разбира се, ние нищо друго не знаем, но се опасяваме, че може да й се е случило нещо лошо.

Маркизът се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях. После наведе глава и се загледа в нея — погледът му направо я пронизваше и в очите му прозираше заплаха.

— По дяволите, Елизабет, това е пълна идиотщина! Сабрина знаеше, че ще дойда да я посетя днес. Всъщност абсолютно съм сигурен, че тя знаеше истинската причина за моето идване.

Елизабет много искаше да се разсмее, но успя да се сдържи. Едва ли Ричард можеше да си представи каква възможност й предоставяше. Тя вдигна глава и го погледна.

— Знаеш ли, Ричард, ти току-що изясни причината за нейното бягство!

Ако тя беше мъж, той сигурно щеше да убие. Елизабет знаеше това и вътрешно тържествуваше. Да, Ричард ще трябва да си отвоюва позициите сам.

— Това е долна лъжа, Елизабет, и ти го знаеш! — Ричард се обърна и се отправи към вратата.

Елизабет скочи енергично и извика:

— Къде тръгна, Ричард?

Той отговори, без да се обръща, дори не забави ход:

— Отивам да се видя с графа. Ясно ми е, че от теб не мога да получа разумен отговор на въпросите си. Никак не си се променила, Елизабет!

Ричард излезе, а Елизабет остана сама в средата на огромната гостна, чупейки ръце. Беше й студено. Какво имаше предвид Ричард?!



Сабрина тичаше надолу по тясната пътека, която сякаш нямаше край. Много хора я наблюдаваха, но никой не й се притече на помощ. Тя реши да промени посоката, когато изведнъж чу стъпки. Някой идваше зад нея. Беше Тревор. Очите му излъчваха съблазън и похот. Тя отстъпи назад. Нещо остро се заби в гърба й. Извика и се обърна. Хората продължаваха да я гледат как плаче и се измъчва, но никой не го беше грижа, никой не й се притече на помощ. Тревор беше почти до нея. Протегна ръка, за да я хване, и тя извика още по-силно точно когато ръката я докосна.

— Сабрина, събуди се!

Но кошмарът не я напускаше, държеше я здраво в лапите си и тя отново беше там, при онези студени хора, които непрекъснато я гледаха. Ръката отново я докосна, този път почти я разтърси.

— Събуди се, имаш кошмар! Хайде, скъпа!

Тя отвори очи и се вгледа в лицето му. Беше Филип, Изведнъж почувства такова силно успокоение, което като че ли изпълни всяка частица от тялото й. Сабрина се изправи бързо, хвърли се на врата му, силно го прегърна и заговори:

— Лицата! Имаше толкова много лица, но нито едно не каза нищо… Само ме гледаха… Не ги интересуваше… Никой не ми помогна…

Филип също я прегърна, милваше косата й и й говореше:

— Всичко е наред, Сабрина, няма от какво да се страхуваш. Ти си тук, аз съм при теб и няма да позволя на този кошмар да се върне отново. Какви бяха тези лица?

Момичето дълбоко въздъхна и изхлипа. После се отдръпна леко назад и се вгледа в лицето му.

— Имаше много лица. Може би бяха портретите. Те са толкова много, но всичките са покойници, затова и не можеха да ми помогнат.

Филип се опита да говори още по-спокойно, за да може и тя да се успокои.

— Значи ти си отишла при портретите, за да избягаш от Тревор, така ли?

— Да — отговори Сабрина и отново изхлипа.

Това беше единственият й отговор. Тя се умълча — вероятно се опитваше да си подреди мислите и да се овладее.

— Коя си ти, Сабрина? Кой е този Тревор?

Как искаше да му каже всичко! Но… не можеше. Докато Тревор и Елизабет са в имението Монмаут, тя никога няма да може да се върне там, нито пък има желание да го направи. Можеше да си представи как би реагирал Филип, ако му разкаже цялата история. Сигурно би я върнал веднага вкъщи и би я накарал да се срещне с Тревор. Един господ знае какво пък ще направи дядо й! Не, тя не би позволила това да стане. Ще трябва да събере достатъчно сили, за да напусне Йоркшир и да отиде при леля си Баресфорд. Помисли си за дядо си. Той едва ли знаеше, че е жива, нямаше как да го разбере. Очите й го напълниха със сълзи. Тръсна глава и се опита да се овладее. Плачът нямаше да й помогне, а само щеше да стане причина за още въпроси от страна на Филип. Сабрина реши, че трябва на всяка цена да се освободи от неговото присъствие.

— Нали казах вече, че името ми е Сабрина Евърслей. Тревор е човек, който не те интересува.

— Това може и да е вярно, но аз зная, че той е едно копеле, което дълбоко те е наранило. Искам да науча истината, но ако ти настояваш да я скриеш от мен засега — добре. Имаме достатъчно време. Малките тайни винаги са ме привличали. Да, имам и търпение, и време.

Филип й помогна да се настани удобно на възглавницата, но Сабрина веднага се подпря на лакти и попита:

— Парите ми! Къде са ми парите? Какво си направил с моите пари?

— Предполагам, че говориш за трите лири и няколкото шилинга, които намерих в блузата ти.

— Знаеш много добре за какво говоря. Къде са?

Филип първо реши да я притесни. После се отказа.

Колко странно! Как изведнъж всичко се промени! Той стана от леглото и се обърна към нея:

— Разбира се, наблизо няма игрален дом. Твоите три лири са на сигурно място, уверявам те. Трябва да хапнеш още малко супа. Настоявам! Нали не искаш да се върнеш вкъщи като бедно сираче, умряло от глад!

Сабрина отново усети сълзите в очите си.