— Моят дом е в Лондон. Там трябва да се върна, когато се възстановя напълно.

— Досещам се какво ще ми кажеш — че си излязла на малка разходка в студената зимна утрин и изведнъж си попаднала в гората Епингъм?

Сабрина се разтрепери. Той сигурно се беше ядосал.

— Бях на гости на мои близки. Живея с леля си в Лондон. Моля те, Филип, помогни ми да се върна при нея!

— Кои са тези твои близки, които си посетила?

Сабрина го погледна — брадичката й трепереше.

— Как се казва леля ти?

Брадичката й още повече се разтрепери. Погледна някъде над рамото му и отговори:

— Тя е омъжена в Лондон за един търговец. Нейното име едва ли ти е познато.

— Разбирам — ти си сираче.

Тя се облегна назад. Смирението й означаваше „да“ за Филип. Всъщност тя никога не се е смятала за сираче, дори когато двамата й родители починаха. Спомни си лицето на майка си в деня, когато получиха съобщението, че съпругът й е убит край Сюдад Родриго. Много кратко време, след това почина и майка й. Да, Сабрина наистина беше сираче. Тя кимна мълчаливо.

— Господи, колко си упорита! Как ще те върна при леля ти, като не зная името й, не зная коя е?!

— Нали ти казах, че се връщах в Лондон, исках да взема дилижанса, който минава през Борамууд. Отивах натам, но конят ми си навехна крака. Не знаех, че ще вали сняг, всъщност знаех, но мислех, че ще престане.

Виконтът стана. По всичко личеше, че не харесва начина, по който се държи с него.

— Достатъчно, Сабрина! Ако продължиш да ми разказваш тези небивалици, когато се възстановиш, мисля, че ще те набия!

— Мъжете винаги заплашват, — каза тя, гледайки го с презрение. — Нито един мъж не мисли за нищо друго, освен за заплахи!

Филип само се усмихна.

— Спести ми твоето възмущение! Много добре знаеш, че всичките думи, които ми наговори, са лъжа. Единствената истина е свързана с този Тревор, когото, когато открия, ще убия без никакво колебание. Сега се успокой, мила лейди! Ще отида да ти донеса супа.

— Не смей да ме наричаш така!

Прекалено бързо реагира Сабрина, това бе достатъчно доказателство за него — беше познал. Тя сама се издаде. Лицето й бе застинало. Филип се почувства спокоен да отговори:

— Въпреки липсата на пръстен с печат, не е трудно да се досети човек. Това няма никакво значение. Не съм свикнал дамите от обществото да се отнасят с пренебрежение към мен. Въпреки твоя изблик на безочие и нахалство, ти принадлежиш към същото общество.

Сабрина клатеше глава, за да отрече думите му, но изведнъж се закашля. Филип се наведе към нея и силно и дръпна към себе си, за да може да се изправи, и внимателно започна да разтрива гърба й, за да може спазъмът да премине.

— Толкова съм объркана…

Топлият й дъх докосваше рамото му.

— Знам. Не се измъчвай повече.

Филип й помогна да легне отново на възглавницата и придърпа завивките. После стана и тръгна към вратата, но се спря и се обърна към нея. Сабрина лежеше тихо и спокойно, но ръцете й бяха свити в юмруци. Какво, по, дяволите, се беше случило? Какво ще стане, ако тя не му каже истината? А ако му каже, какво би означавало това за него?

Глава 13

— Идваш тъкмо навреме, Ричард, но може би щеше да бъде по-добре, ако беше дошъл преди една седмица.

Маркизът нервно крачеше напред-назад. Графът разбра колко много му костваше новината — беше направо съсипан.

— Не можах да разбера нищо от думите на Елизабет, Ваше благородие — спря се изведнъж Ричард и заговори бързо, — може би вие ще ми кажете къде е отишла Сабрина, за да мога да я открия и да я върна обратно.

— Недей да ме гледаш така, като че ли съм самият сатана! Седни, момчето ми! Достатъчно идиоти имам в собствения си дом, никак не бих искал да се причисляваш към тях.

Ричард се опита да се овладее. Отиде до кожения стол и се отпусна в него. Взря се в измъченото лице на стария граф и за първи път усети, че той също е силно разтревожен. Очите му бяха изгубили блясъка си, бяха хлътнали, а раменете му висяха безпомощно. По всичко личеше, че се беше случило нещо ужасно.

— Добре, седнах вече. Кажете ми какво е станало със Сабрина?

— Тя си отиде, Ричард, но ми остави някаква бележка. Хората ми я търсиха навсякъде, обикаляха в разстояние от двадесет и пет мили около имението, но от нея няма никаква следа.

Маркизът махна небрежно с ръка и каза вяло:

— Да, това вече го научих. Елизабет ми каза и за писмото, което ви е оставила. В него е пишело, че е отишла при леля си Баресфорд в Лондон.

Графът заговори тихо. Гласът му бе изпълнен с мъка:

— Да, проклетото писмо. Нито един от хората, които разпитахме в Борамууд, не потвърди, че е видял жена, която да отговаря на описанието на Сабрина. В селото я познават, но никой не я е виждал.

— Значи са я приютили нейни приятели наблизо?

— За съжаление, Ричард, това е невъзможно.

Маркизът отново скочи от стола и започна да крачи нервно напред-назад.

— Тя трябва да е някъде наблизо. Сигурно хората, с които е, я крият. От кого? От какво? Разбира се, напълно възможно е Елизабет и Тревор да са направили много повече мизерии, отколкото въобще мога да си представя. Най-вероятно тя е избягала, защото не е могла да издържи.

— Защо не е дошла при мен, ако наистина не е могла да остане тук повече? Тя щеше да ми каже истината. Защо не е помислила, че аз лично ще потърся отговорност на Елизабет и Тревор за случилото се? Не, това не е истинската причина, поради която тя е избягала.

— Господи, но това е нелепо! — извика маркизът и се надвеси над графа. — Защо, сър? Защо е избягала?

— Какво ти каза Елизабет? Маркизът вдигна рамене в недоумение.

— Елизабет ли? Говореше ми някакви безсмислици, че Сабрина била избягала, защото е знаела, че аз ще дойда да я посетя.

Лека усмивка премина по лицето на стария граф, но бързо изчезна.

— Излиза, че Елизабет непрекъснато съчинява какви ли не истории за сестра си. От друга страна, млади човече, много ми се иска да повярвам на думите й, но трябва да знаеш, че едва ли Сабрина изобщо се е сетила, че ще идваш при нея. През последните няколко месеца ти не беше достатъчно настойчив, Кларъндън, а трябваше да покажеш, че наистина се интересуваш от нея, че искаш да се грижиш за нея.

Ричард се дръпна назад изненадан, очите му помръкнаха.

— Ако си спомняте, Ваше благородие, аз бях принуден да се съглася да оставя Сабрина на спокойствие, докато не навърши осемнадесет години. Нейният рожден ден беше преди две седмици. Изглежда вие не сте застанали на моя страна през това време.

За голяма изненада на маркиза старият граф се разплака — сълзите му намокриха страните, но той не ги изтри, само се хвана за креслото и стисна юмруци.

— Не разбираш ли какво ти казвам? Отишла си е. Може би вече е мъртва. Конят й се върна с навехнат крак, а ние нямаме никаква вест от нея. Виелицата бушува повече от три дни. Никой не би оцелял в такова време. Никой!

Маркизът се хвърли към него, прегърна го и каза:

— Сабрина е млада, Ваше благородие, но не е глупачка. Тя е на сигурно място, някъде съвсем наблизо. Господи, сър, имате ли някаква представа защо е решила да напусне дома си?

Графът отново се замисли за племенника си, който щеше да стане негов наследник. Тревор Евърслей може би нямаше да бъде добър господар, но поне беше от фамилията Евърслей, а така родът нямаше да изчезне. Графът знаеше, че ако разкаже на Ричард историята, която Елизабет и Тревор бяха съчинили, маркизът сигурно щеше да убие племенника му, без окото му да мигне.

— Няма нужда да се караме, Ричард, съжалявам! Повече нямам какво да ти кажа за Сабрина.

Маркизът го погледна учуден, като че ли не вярваше на ушите си. Тогава графът добави с още по-тъжен глас:

— Моята скръб е много по-голяма от твоята, момчето ми. Аз загубих внучката си…

— Не съм съгласен с този отговор, сър! Сабрина не е мъртва — отсече маркизът, но тонът му не беше уверен.

Графът само вдигна ръка, но нищо не каза.

Ричард тръгна с бързи стъпки към вратата. Вече докосваше бравата, когато изведнъж рязко се обърна и попита:

— Къде е вашият племенник, сър? Бих искал да се видя с него.

Графът не успя да скрие чувството си на презрение, докато отговаряше на маркиза:

— Тревор е в спалнята си, за да се погрижи за себе си. Той беше с хората, които изпратих да търсят Сабрина, и е настинал.

Маркизът също не се опита да скрие неодобрението си:

— Сигурен ли сте, че във вените на това копеле тече вашата кръв?

Графът само се усмихна.

— За съжаление. Мисля, че за това имам много просто обяснение — той е живял в Италия и не може да издържа на студовете през нашите зими.

Маркизът изглеждаше така, като че ли всеки момент ще избухне.

— Ще изпратите ли да го повикат или аз сам да отида при него, сър?

Графът разбра, че няма да може да скрие от него истината и бавно кимна:

— Налей по едно шери, Ричард. Аз ще проверя дали Тревор се чувства добре, за да се срещне с теб.



Тревор дръпна халата си и го свали. Мери, прислужницата, лежеше по гръб, с изпънати крака. Полите й бяха вдигнати до кръста. Не беше свалила ботушите и вълнените си чорапи, които бяха завързани над коленете е черна панделка.

— Моля ви, сър, елате при мен сега!

Тя вдигна ръце, за да го привлече към себе си, но Тревор само се засмя, плъзна ръка по бедрата й и я пъхна между краката й. Мери стенеше, докато той продължаваше да я гали, и надигна глава към него, за да го целуне.

— Голяма мръсница си, момичето ми!

Гласът му беше плътен и тих. Усети, че Мери трепва, и се хвърли върху нея. Тя се опита да го привлече към себе си, но той се изплъзна, вдигна полите й още по-високо, докато закрият лицето й, и пъхна ръка отдолу. Мери извика. Тревор пъхна още по-дълбоко ръката си и тя още по-силно изстена. Дали беше от болка, или от удоволствие? Какво ли го интересува…