— Да, Мери! Ти обожаваш болката, нали? Удоволствието идва след болката, нали?

Тревор извади ръката си, отметна всичките й поли надолу и сложи ръце на гърдите й. Докато ги стискаше с все сила, той й говореше колко много я харесва, нищо че е мръсница. После се усмихна. Мери утихна. Той се наведе и я ухапа. Сигурно я беше заболяло, но него не го интересуваше. Мери плачеше от болка и удоволствие. Мразеше се, но й харесваше. Тя съвсем ясно осъзнаваше, че едва ли някой друг би разпознал в нея блудницата, би открил слабостите й, нейното желание за греховност и перверзни, но той го беше разбрал. Всеки път, когато я повикаше, тя отиваше при него, както кученцето отива послушно при господаря си.

Тревор се отпусна и се остави на удоволствието да го обземе. След миг извика от възбуда. Нарече я още веднъж „жалка курва“, но тя го прие, защото знаеше, че това е самата истина. Когато свърши, Тревор легна до нея и се обърна настрани. Изведнъж стана от леглото, изправи се и остана така — халатът му беше отворен, мускулите на гърдите му играеха нервно и той изпсува. Проклета да е тази Сабрина. И тя беше блудница като всички останали, но го отблъсна. Защо?! Сега сигурно лежеше някъде мъртва и той никога повече нямаше да я види. Погледна Мери. Дрехите й бяха събрани на куп около нея. Тя винаги идваше при него, без да се съпротивлява. С нея беше прекалено лесно. Дори не се страхуваше от господарката си, само хвърляше един поглед и веднага идваше. Помисли си за Елизабет. И тя не беше като Сабрина. Тревор много искаше да я нарани само защото сестра й я нямаше и кой знае дали някога щеше отново да я види. Е, разбира се, че не беше честно от негова страна. Поне засега. Когато старецът умре, тогава ще може да прави каквото си иска, но докато не дойде този благословен ден, ще трябва да се сдържа и да обуздава нравите си.

Някой почука на вратата. Мери ококори очи от изненада. Беше много изплашена.

— Покрий се бързо!

Мери скочи от леглото и нервно започна да си оправя дрехите. Тревор изпъна завивките и загърна халата си. После посочи ъгъла на стаята и Мери се пъхна зад гардероба.

— Кой е? — попита Тревор, но като че ли гласът не беше неговият.

— Джесперсън, сър. Негово благородие желае да говори с вас в библиотеката.

— Един момент, трябва да се облека. Сигурен ли си, че е нещо важно? Какво желае господарят ти?

— Има един господин, който желае да ви види.

— Много добре. Изпрати ми слугата — обърна се той към Мери и посочи към гърнето, — а ти свърши нещо полезно, докато си тук — когато ми потрябваш, ще те извикам.

Мери изстена, като че ли нямаше да го вижда цяла вечност, но после се успокои, защото знаеше, че господарят й едва ли ще издържи дълго без нея. Тя остави гърнето и напусна. Разбира се, в момента, в който излезе от стаята му, той вече бе забравил за нея. Но Мери знаеше, че когато старият граф умре, имението Монмаут ще стане съвсем различно. Помисли си за лейди Елизабет. Не харесваше тази жалка жена, но подозираше, че животът й ще бъде истински ад, когато Тревор стане пълноправен господар тук. Щом стигна вратата, Мери се обърна и погледна към него. Той беше свалил халата си и стоеше гол-голеничък до камината. Тялото му не беше толкова красиво, колкото лицето. Кожата му беше бяла и нежна като на жена, но характерът му не беше мек. Когато причиняваше болка, тя оставаше за дълго. Мери мина покрай слугата — той я погледна изненадан. Беше разбрал, че е била с неговия господар.

Малко по-късно Тревор влезе в библиотеката. Тъкмо навреме, помисли си графът, погледна племенника си и се опита да придаде по-приветлив вид на изражението си.

— А, ето те най-после, Тревор. Това е маркиз Арисдейл. Ричард, моят племенник Тревор Евърслей.

Тревор протегна ръка и трепна, когато тъмнокосият, силен и мускулест мъж здраво го разтърси.

— Ваше благородие, за мен е чест да се запознаем — гласът на Тревор бе мек и угоднически. Той обърна пръстена със смарагда, който неприятно се впи в пръста му при здрависването с Ричард.

Маркизът забеляза това и се вгледа в младежа — копчетата на ризата му бяха закопчани догоре, от него лъхаше на лавандула. Ричард инстинктивно се дръпна назад.

Господи, помисли си маркизът, отвратително! Този човек е голям глупак, дано поне не е педераст! Така с нищо няма да помогне на рода Евърслей…

— Тревор, маркизът е дошъл тук заради Сабрина. Той също е много загрижен за нея.

Тревор извади носна кърпичка и попи потта по челото си.

— Истинска трагедия, Ваше благородие. Бедната Елизабет, цялата е обляна в сълзи от непоносима мъка. Няма никаква вест от Сабрина, нищо не може да ни помогне да я открием.

Маркизът се чудеше дали Елизабет бе все още девствена. Дано не е. Този човек все повече го отвращаваше. Беше му много трудно да сдържи неприязънта си, но се опита гласът му да бъде спокоен:

— Сабрина ще са омъжва за мен, сър, опитвам се да открия някакво логично обяснение за поведението й.

Сърцето на Тревор заби толкова силно, че чак го задушаваше, но той не беше глупак, който да се издаде лесно.

— Опасявам се, Ваше благородие — започна той, но гласът му трепереше и почти фъфлеше, — че няма да мога да ви бъда от помощ. Разбира се, заминаването на сестрата на моята съпруга беше голям шок за всички ни. Никой от нас няма представа защо ни напусна Сабрина.

Маркизът рязко се обърна, защото не успя да скрие презрението си. Извади ръкавиците си и каза:

— Повече няма да ви безпокоя.

— Какво възнамеряваш да правиш, Ричард?

— Ще обиколя графството, за да открия Сабрина, Ваше благородие. Приятен ден, сър — обърна се той към Тревор и закрачи бързо към вратата.

Тревор продължаваше да гледа маркиза.

— Вие не ми казахте, че Сабрина ще се омъжва за този мъж.

— Тя все още не е приела.

— Разбирам. — Тревор започна нервно да закопчава златната игла на пояса си. — Много груб човек. Със сигурност е прекалено възрастен и прекалено взискателен, за да се ожени за дете като Сабрина.

— Той е истински мъж, а ти върви да се лекуваш, Тревор, искам да помисля малко.

Лека насмешка озари лицето на Тревор.

— Вярвам, че състоянието ми се подобрява, сър, настинката преминава. Ще отида да поговоря с бедната Елизабет.

Гласът на графа го застигна до вратата:

— Бих ти предложил, племеннико, да запазиш в тайна предполагаемата си причина за бягството на Сабрина и да не я споменаваш пред маркиза. Той не е от разбраните хора като мен и сигурно ще те убие с голи ръце, без да му мигне окото. Ако някога през живота ти се е налагало да проявиш воля, то сега е точно такъв момент.

Тревор деликатно вдигна рамене.

— Аз имам воля и се справям отлично, откакто съм в Англия. Казахте, че ще ме убие с голи ръце? Да, ръцете му наистина са големи.

Глава 14

— Не, разкажи ми какво се случи, Филип, моля те! Не ме дразни повече! Само ми разкажи!

— Добре. Без много да му мисли, Нел му заповяда да си свали панталоните. Тогава тя излезе най-отпред, пред целия полк и се съблече както майка я е родила. Обърна се към полковника и каза: „Този дръвник се опита да ме изнасили, сър. Надявам се да го видя увиснал на въжето, ако нападението над беззащитна жена е достатъчна причина. Вярвам, че тези документи са доста важни, тъй като в тях е събрана цялата стратегия на Англия.“ После му подаде пистолета и издърпа листото, които момчето бе извадило от корсета й.

— Господи, това наистина ли си е случило?

— Наистина, разбира се. След този случай полковникът произвел Нел в чин ефрейтор. И до ден днешен тя марширува редом с мъжете и към нея се обръщат с „ефрейтор Нел“.

Изведнъж лицето й се озари и весел смях заля цялата стая, но всичко беше само за миг. След това страхът отново я обзе.

— Той се е опитал да я изнасили, но тя все пак е успяла да се спаси. Наистина се е справила, Филип. Аз не бях достатъчно силна. Опитах се, но не можах.

Филип много искаше да може да я прегърне, да я успокои, да й каже, че никога повече няма да позволи някой да я нарани, но знаеше, че сега не бе подходящ момент за това. Нямаше нужда да я разпитва повече. Филип погледна ръцете й и каза:

— Сабрина, ти никога няма да бъдеш оставена на произвола на съдбата.

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че мога да те науча да се отбраняваш. Ако някога някой мъж се опита да те нарани, ти ще знаеш как да се защитиш. Дори ще те науча как ти сама да му причиниш болка.

— Това възможно ли е? Ти не го казваш просто така, само за да ме успокоиш, нали?

— Не. Когато се възстановиш напълно, ще започна да те уча.

Очите й заискриха, лицето й грейна.

— Бих могла да го убия, ако се опита още веднъж да ме изнасили. Мога да го убия.

— Да, но ако случайно не го убиеш, а само смъртно го раниш, то всеки път, когато те погледне, ще си спомня за унизителната болка, която си му причинила. Това наказание не ти ли се струва по-добро, отколкото обикновената смърт?

— Да — отговори бавно Сабрина, но в гласа й имаше толкова много напрежение, че Филип се разтревожи. — Да, бих искала да се науча, а после ще се върна у дома.

— Чух от един мой приятел, че миналата година полковник Нел се е уволнила от армията. Сега е собственичка на един много нашумял бордей в Брюксел.

— Как е могла да направи това?

— Заради парите. Тя и всичките дами там са станали доста богати благодарение на парите на мъжете. Не ги съжалявай, Сабрина. Мислиш ли, че някой би се съгласил да попадне в ръцете на жена, която е била полковник?

— Е, може би не, но аз все пак не съм съгласна, че е постъпила добре. Не мисля, че бих направила нещо такова.

— Не.

Това беше единствената дума, която каза Филип, облегна се назад, усмихна се и потупа Сабрина. Вместо да се отдръпне назад, тя каза:

— Преживял си толкова приключения, и то все на интересни места. Разбира се, че е било опасно и са можели да те убият, но слава богу, не са. Затова сега имаш такива хубави спомени.