Филип наистина се беше променил, дори гласът му сега звучеше по съвсем друг начин — напълно сериозно. Сабрина го оправдаваше, но все още не можеше да се реши да проговори. Чудеше се какво да каже. Изведнъж измисли — протегна се, прозина се и каза:

— Твоята вкусна вечеря ме успокои. Мисля, че ми се спи.

Филип погледна нагоре, после се наведе към нея — очите му бяха мрачни и пусти.

— Благодаря на Господ, че ме е избавил от тежката участ да имам сестра! Светът не е само в тази стая, Сабрина, той е извън нея и все още съществува. Помисли върху това. Лека нощ. Спи спокойно.

Тя искаше да му благодари, но не можеше. Не сега.

— Лека нощ, Филип.

Филип угаси свещта, излезе от спалнята и слезе в гостната. Тя вече нямаше нужда от грижи през нощта и още предишната вечер Филип реши да спи в друга стая. Там поне имаше легло, което беше много по-удобно от креслото при Сабрина.

Тя лежеше тихо в леглото и обмисляше плана си. След като снегът се беше стопил, дядо й, без значение какво си мислеше за нея, щеше да изпрати цяла армия мъже да я търсят. Как щеше да преживее кървавите разправии в имението Монмаут, ако случайно я открият и я върнат обратно? Дядо й беше вече прекалено стар за такива премеждия. Знаеше, че няма да може да скрие истината от него — ще трябва да му каже и за предателството на Елизабет, и за опита на Тревор да я изнасили. Всичко щеше да излезе на бял свят. Можеше ли да поднесе такова голямо разочарование на дядо си? Можеше ли да провали всичките му планове? Дали Тревор наистина щеше да се опита да го убие? Как да разбере? Не можеше да си отговори на всичките тези въпроси, но знаеше, че не бива да се връща вкъщи. Не, нима да плаче. Това няма да й помогне. Трябваше да вземе някакво решение. Беше скроила план — много обикновен, но навременен. Какво значение имаше дали е все още слаба физически? Е, не беше чак толкова слаба.

Сабрина тихо се измъкна от леглото, запали свещта на нощното шкафче и отиде боса до бюрото. Намери писалка и няколко листа. Написа думите, които се въртяха от няколко часа в главата й, но когато стигна до последното изречение, почувства тъга, а пръстите й се разтрепериха…

Моля те, прости ми, Филип. Не мога да остана повече тук. Благодаря ти, че спаси живота ми. Сега трябва сама да се погрижа за себе си. Никога няма да те забравя.

Сабрина

Реши, че веднага, щом стигне в Лондон, ще напише писмо и на дядо си. След това намери дрехите си и наметалото. Бяха намачкани, но сухи, закачени в гардероба. Сложи на закачалката халата, с който беше облечена, и издърпа своите дрехи. Засега се чувстваше добре — имаше достатъчно сили. Този път ще успее. Взе трите лири, които Филип беше оставил на шкафчето, и ги пъхна в джоба на наметалото си. Издърпа и одеялата, за да може да се загърне в тях, ако й стане студено по пътя, и тръгна.

Ботушите й не издаваха никакъв звук. Сабрина тихо слезе по стълбите, придържайки се с двете ръце за перилата. Все още се чувстваше достатъчно силна, за да може да продължи. Беше уверена в себе си. Когато стигна вратата на кухнята имаше чувството, че може да тича през цялата гора, за да стигне до Борамууд. Колко странно, че отново се чувстваше силна!

Вратата се отвори и леко изскърца. Сабрина се изплаши и веднага се обърна назад, за да огледа къщата. Не, не беше чак толкова силно, че да събуди Филип. Тя смело пристъпи навън и дръпна вратата, за да я затвори след себе си.

Спря се и почака. Беше студена нощ. Нямаше луна. Сабрина политна към бряста. Кората му беше грапава, сладка и студена. Помисли си за Филип, за нежността, с която я обграждаше, за уважението и грижите му. Познаваше го от толкова малко време, а той вече бе станал част от живота й. Не, не част от живота й, а център на живота й. Сабрина тръсна глава. Не трябваше да мисли за него сега.

Тя се отдръпна от дървото и удивено забеляза, че силата й не е чак толкова голяма, колкото си е мислела. Но това беше абсурд! Не, силите й ще се върнат. Трябва да спре да мисли! Трябва да спре да хленчи!

Тръгна към конюшнята.

Глава 16

Отключи вратата и влезе вътре. Беше мрачно. Красив дорест кон изпръхтя във врата й и леко изцвили.

— Тихо, Таша!

Сабрина бързо отиде до яслата, напипа ушите й и започна да и шепне:

— Така. Бъди тиха. Ела да ме подушиш. Каква красавица си ми ти! Сега разбирам защо те обожава Филип!

Таша се успокои, като че ли я опозна и прие. Сабрина реши, че е време да й сложи седлото, но ръката й се разтрепери. Тя изруга. Разбира се, ругатните, които знаеше Сабрина не бяха такива, каквито използваха кочияшите, но така поне й ставаше по-леко на душата. Само че явно нямаше достатъчно сили да сложи седлото на гърба на Таша.

До кобилата имаше един празен сандък. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Отвратително безсилие! По челото и се стичаше пот. Трябваше да се опита да приближи проклетия дървен сандък до Таша, за да може да се качи на него и да си помогне да яхне кобилата.

Странно, колко висока изглеждаше Таша! Само преди миг тя си беше напълно нормална. Кобилата наостри уши.

— Няма нищо, Таша! Моля те, стой мирна! Едва ли тежа повече от самия Филип. Ще видиш, че ще ти бъде хубаво да излезеш навън. Дори няма да ме усещаш на гърба си.

Три пъти се опита да се качи, но не успя. Краката й трепереха, тежаха толкова много, че не можеше да ги повдигне. Дишането й отново се затрудни. Трябваше да изчака, докато се успокои. В края на краищата силите и щяха да се върнат. Най-после успя да се качи.

Сабрина се наклони напред и хвана юздите. Успя! Закопчалките щракнаха. Таша стоеше спокойно. Сабрина я побутна в ребрата и отново дръпна юздите. Таша не помръдна.

Какво й ставаше? Със сигурност не е излизала от конюшнята, откакто са пристигнали в тази вила. Какво й ставаше сега? Сабрина се наведе, помилва я и тихо каза:

— Моля те, Таша! Трябва да тръгваме. Не отиваме много далеч, само до Борамууд, но не искам да оставаме тук, моля те!

— Съжалявам, Сабрина. Таша позволява само на мен да я яздя. Ако се беше досетила да ме попиташ, щях да ти кажа, за да си спестиш излишните усилия и загубата на време.

Сабрина почти изкрещя от уплаха, когато чу глас, който сякаш идваше от тъмнината. Той стоеше до вратата, с ръце, кръстосани на гърдите. Не изглеждаше сърдит или разгневен, но тя знаеше, че е бесен. Е, ако беше на негово място, тя сигурно би полудяла от нерви.

— Постарах се да бъда тиха. Да не би да си имал кошмар! Да не си сънувал, че умирам? Ти не трябваше да си тук, Филип! Дори не си си облякъл палто. Можеш да настинеш. Защо не се върнеш обратно, а аз през това време ще тръгна, а?

Филип не помръдна, само се усмихна — това беше най-ледената усмивка, която някога бе виждала.

— Ти най-малко от всички хора трябва да се съмняваш в това колко лек е сънят ми. Аз дори се изкашлях, бях зад теб и те чувах как тежко дишаш, но ти не ме чу. На няколко пъти трябваше да си спасявам живота, докато бях в Пенсилвания. Само лекият ми сън ми помогна. Ето че сега спаси и твоя.

— Не, не е така. Чуй ме, Филип! Не мога да остана тук. Ти самият каза, че ще тръгнат да ме търсят. Не мога да им позволя да ме открият.

— Кои да те открие, Сабрина?

Тя само махна с ръка.

— Ако Таша не ми разреши да я яздя, ще тръгна пеша към Борамууд. Мога да вървя. Винаги съм била издръжлива. Мога да се справя и ти няма да ме спреш, Филип! Никой и не е в състояние да ме спре. Трябва да се махна оттук. Това е единственият ми шанс. Не мога да ти кажа коя съм — нищо няма да спечелиш, ако го знаеш. Само така мога да те предпазя — и тебе, и моето семейство. Сега наистина трябва да ме пуснеш. Благодарна съм ти за всичките грижи, но трябва да тръгвам.

След тези думи Сабрина слезе от гърба на Таша. Щом краката и докоснаха земята, тя отново усети онази същата слабост, но този път безсилието идваше откъм главата й и тя се подпря на кобилата. Молеше се Филип да я разбере. Най-сетне силите й се върнаха. Тя погледна Филип. Той все още стоеше там и я наблюдаваше, но мълчеше. Може би най-после започваше да я разбира. От друга страна, той беше мъж, а доколкото тя знаеше, мъжете и жените се различаваха в мненията си по един и същ въпрос. Дано Филип да я разбере. Все пак той бе изключителен човек, може пък и да я пусне, въпреки че само при мисълта за нощната разходка в гората Епингъм, косата и настръхваше, но тя вече беше решила. Трябваше да го направи.

Събра всичките си сили, изправи гордо глава и тръгна към Филип.

— Ето, нали виждаш, че съм добре? Сбогом, Филип.

Но той не се отмести от вратата, за да може тя да мине. Тогава изведнъж се изправи. Сабрина втренчи поглед в него. Беше много по-висок, отколкото си мислеше. Беше огромен. Странно, защо досега не го беше забелязала? Беше по-висок дори от Тревор, по-силен, по-едър. Не, тя нямаше да се изплаши.

— Моля те, отмести се! — каза Сабрина. Стигаше почти до средното копче на ризата му. Филии се изпречи на пътя й.

— Върни се в леглото, Сабрина! Не искам отново да се разболееш!

— Не — каза тя, без да отмества погледа си от това конче, няма да се върна. Моля те, Филип, чуй ме! Ти не ме познаваш. Аз не съм ти никаква — нито сестра, нито братовчедка. Никаква. Повярвай ми, не искам да се забъркваш в моите проблеми. Никак няма да ти е приятно, ако ти разкажа всичко онова, което искаш да знаеш. Просто ме остави да си тръгна. Което зависеше от теб, ти го направи. Сега вече е мой ред. Пусни ме да си вървя. На никого няма да кажа, че сме се срещали и на теб няма да ти се наложи да ме виждаш отново.

— Това е най-жалкото обяснение, което някога съм чувал. От друга страна, не мога да не кажа, че през цялото това време съм бил с жена. Така е, нали? Е, да, така е, само дето заниманията ми бяха други. Нищо не може да ме накара да променя решението си — нито безсмислените молби, нито нелепите ти обяснения. Да не мислиш, че ще те пусна съвсем сама в тъмната гора посред нощ? За какъв ме мислиш, Сабрина? Стига вече! Връщай се в леглото!