Филип стоеше до вратата и не помръдваше. Лицето й беше бледо.

— Толкова ли не те е грижа за самата себе си, че да се решиш да тръгнеш, без да има някой, който да те защити? Навън вият вълци, Сабрина, аз самият ги чух. Какво си решила да правиш?

— Има много добре маркирана пътека. Ще вървя само по нея. Няма да настина, защото взех със себе си одеяла.

Лицето й още повече пребледня.

— Никъде няма да ходиш! Идвай с мен, Сабрина — каза настойчиво Филип и я хвана за ръката.

Но тя само разтърси глава. Той знаеше, че на нея също й е толкова студено, колкото и на него — чак зъбите му тракаха. Нямаше време да си вземе палтото, толкова бързо беше излязъл от стаята, а така му се искаше сега да може да си го облече. Щеше да я загърне и нея.

— Аз вече взех решение, Филип.

— Би ли махнала юздите на Таша, моля те!

Без да продума, Сабрина се обърна, отвърза юздите, свали ги от главата на кобилата, потупа я и се върна обратно.

— Знаеш ли — говореше Филип, докато приближаваше, — трябваше да скрия дрехите ти. Никога не ми е идвало наум, че можеш да извършиш такава глупост!

Тя не обърна внимание на думите му, а само загърна наметалото си и каза:

— Тръгвам. Отмести се, Филип! Пак ли трябва да те моля?

Сабрина усети силните пръсти върху ръката си. Филип бавно я привлече към себе си, докато тя съвсем се облегна на него. Дори и в студената конюшня той излъчваше топлина. Ако не беше непреодолимото й желание да го убие, щеше да зарови лице в него, за да се сгрее.

— Каквото и да кажеш за моите действия, ще го приема, но няма да се отрека от решението си. Пусни ме да вървя.

— Студено ми е и вече започвам да се ядосвам, Сабрина. Поне това трябва да имаш предвид.

Тя се наведе и го захапа по ръката. Филип изтръпна и н пусна. Сабрина се стрелна към вратата, но Филип я изпревари.

— Сега вече ще ме изслушаш, малка вещице! Що за дявол си ти? Престани с капризите си!

Сграбчи я за кръста, обви около нея трите одеяла и я прехвърли през рамото си.

— Стой мирна, по дяволите! Студено ми е и съм ужасно разгневен! Не мърдай! — извика той и я плесна отзад.

Сабрина продължаваше да го удря по гърба, въпреки че знаеше, че не може да го нарани, просто искаше да го дразни. Почти не й останаха никакви сили и тя се отпусна на раменете му. Лицето й се опря в гърба му. Сълзите запариха в очите й.

Когато стигнаха до спалнята й, Филип я свали от раменете си и я остави да стъпи на пода. Задържа я известно време.

— Моля те, Филип — гласът й едва се чуваше, — пусни ме! Ти нищо не разбираш… Трябваше да ме пуснеш. Ще ти причиня само страдания, ако остана тук…

— И как ще го направиш?

Сабрина мълчеше.

— Нямаш отговор на този въпрос, така ли?

Сабрина усещаше дъха му върху челото си. Филип я хвана за раменете и я раздруса, за да го погледне.

— Няма да ти позволя да се самоубиеш. Знаеш много добре какви са шансовете ти да стигнеш здрава до Борамууд — почти никакви. Не мога да те отведа в Лондон, дори и да знаех къде точно живееш, дори и ти да ми се беше доверила и да ми беше казала името на леля си. Не, това би било безсмислено геройство. Но няма да ти причиня болка и няма да позволя на някой да те нарани — аз съм на твоя страна. Повярвай ми! Просто ми кажи истината. Коя си ти?

Сабрина стоеше стиснала здраво устни. Изведнъж Филип осъзна, че тя трепери.

— Можеш ли да се съблечеш?

— Да.

Гласът й едва се чуваше. Явно вече се беше предала. Стана му мъчно. Не знаеше какво да направи. Почака още малко, но тя не се отдели от него. Просто се беше облегнала на тялото му, а ръцете й висяха безжизнени и безпомощни.

— Ще бъде много дълга нощ, но аз ще ти помогна. Не мърдай, стой така!

Сабрина искаше сама да се справи с всичко, но не можеше. Опита се още веднъж, но нищо не се получи, само усети, че ако се отдели от него, ще се просне на пода.

Какво унижение трябваше да изтърпи! Вече усещаше пръстите му върху копчетата на наметалото.

Филип издърпа роклята през главата й, измъкна ръцете й и я остави да седне на ръба на леглото. После взе плата, който тя беше захвърлила, преди да избяга, и го сложи до нея. Тогава видя кръвта. Филип изпадна в ужас.

— Господи, какво си направила със себе си?

Наведе се към нея. Сабрина гледаше втренчено.

— Легни тук. Дай да видя. Как си се наранила така ужасно?

— Не!

Сабрина взе едно от одеялата и се покри с него. Филип продължаваше да я гледа с недоумение.

Беше ужасен. Гледаше я, без да пуска халата. Не можеше да разбере какво точно бе станало.

— Но ти кървиш! Къде си се ударила? Къде…

Тогава се досети. И веднага млъкна. Сабрина все още стискаше одеялото. Гневът изведнъж изчезна от лицето му.

— Господи, какъв глупак съм! Благодаря ти, господи, че не е това, което си помислих в началото. А е нещо съвсем естествено. Какво толкова има…

На Сабрина й се искаше да потъне в земята. Погледна го — на лицето му беше изписано облекчение. Може би затова изкрещя:

— Вън!

Сега той се почувства безпомощен. Не знаеше какво да направи. Тя беше толкова притеснена и объркана. Трябваше да я разбере. Продължаваше да го гледа втренчено, а вената на шията й бясно пулсираше. Прекрасната и шия. Сигурно й беше студено. Трябваше да направи нещо.

— Облечи си халата. Ще отида да ти донеса някои неща.

Най-после тя се предаде — явно нямаше повече сили да се бори. Искаше му се да й каже да не става смешна, но тя беше само на осемнадесет години. По дяволите…

Филип се върна след няколко минути и мълчаливо и подаде белите памучни ленти, които внимателно бе нарязал от една мъжка риза.

— Искаш ли топла вода да се измиеш?

Тя кимна. Главата й остана наведена — срамуваше се да го погледне.

— Сабрина…

Филип не посмя да каже нищо повече.

— Благодаря. Моля те, излез.

Гласът й беше толкова унил, колкото и тя самата. Филип й донесе кана с топла вода и сапун, ухаещ на жасмин. Остави ги на умивалника и се обърна към нея:

— Обещай ми, че ще ме извикаш, ако ти потрябва още нещо, моля те!

Сабрина отново само кимна. Филип не знаеше с какво още можеше да й помогне, затова се обърна и излезе.



Дълго след това Сабрина не можа да заспи. Лежеше на леглото и през цялата нощ я измъчваше чувството на безсилие и безпомощност. Ако Филип й беше казал, че се чувства по същия начин, тя нямаше да му повярва. Не, той не се чувстваше така, той беше достатъчно силен. И всичко, което правеше, доказваше това. Най-лошото беше, че тя самата прекрасно разбираше, че няма да може да се справи сама. Ако беше тръгнала за Борамууд, сигурно щеше да умре от студ или щяха да я изядат вълците. А сега какво? Какво ужасно чувство на неизбежност…

Сабрина обви ръце около корема си, за да облекчи малко болката и заспа, изтощена от всичко случило се през нощта.



Филип взе в ръцете си бледото й безжизнено лице и се вгледа в тъмните кръгове под очите й. Беше оставил подноса със закуската на масата до нея и сега й помагаше да седне.

— Донесох ти хубав силен чай, препечен хляб и сладко. Ще ти помогнат да се почувстваш по-добре.

Сабрина дори не го погледна, само кимна.

— Имам малко работа долу. Ще се видим по-късно.

След тези думи Филип излезе. Беше решил да се изкъпе и да се избръсне. После се върна в стаята й. Стъпките му се чуваха отдалеч.

Сабрина изглеждаше зле, уморена и готова всеки момент да се смъкне под завивките и да заспи.

— Не си спала, нали?

Глупав въпрос, но нали трябваше да каже нещо. Той заобиколи леглото й и седна на края му. Докосна бузите й, после челото и каза, без много да мисли:

— Може би една гореща вана ще ти се отрази добре.

Веднага след като изрече тези думи, Филип осъзна колко глупаво е постъпил.

— Съжалявам. Аз съм мъж. Не съм женен и такива неща не ми се бяха случвали преди. Чуй ме, Сабрина, иска да ти дам малко успокоително. Има лауданум. Трябва да си почиваш. Съгласна ли си?

— Добре — съгласи се тя, а на него така му се прииска да я вземе на ръце и да й каже… Какво щеше да й каже?

Филип изсипа последните капки лауданум в една чаша е вода и й я подаде. Сабрина я изпи на един дъх. После се облегна на възглавницата, затвори очи и зачака сънят да дойде.

Филип ходеше тихо из стаята й. Реши, че трябва да поподреди. После сложи още няколко цепеници в камината, обърна се, преди да излезе, но остана много учуден, когато видя, че Сабрина не спи — очите й бяха широко отворени.

Той придърпа креслото до камината и отиде при нея.

— Уморена си, нямаш никаква сила. Трябва да си почиваш. Довери ми се.

Тя не се съпротиви, когато Филип я взе на ръце и я отнесе до креслото. После внимателно седна и я прегърна през кръста, за да я завие с одеялата. Сабрина се вгледа в очите му, след това се отпусна, силно въздъхна и зарови лице в гърдите му.

Филип нежно я прегърна, облегна се назад и също се отпусна. След миг вече чуваше равномерното й дишане — Сабрина беше заспала.

За момент той също почувства, че заспива, но изведнъж се стресна — вратата се отваряше. Дочу стъпки. Някой вървеше е меки ботуши по стъпалата. Всеки момент щеше да остави Сабрина на пода и да се хвърли срещу нападателя, когато видя познато лице. Беше Чарлз Аскбридж.

Глава 17

Чарлз отвори уста, за да каже нещо, но после мигом я затвори. Не можеше да повярва на очите си — Филип, който бе загубен от толкова време, си седеше в едно голямо кожено кресло и някакво нежно създание лежеше в скута му и навярно спеше.

— О, господи!

Чарлз не знаеше какво да каже. Не можеше да мръдне от мястото си.

— Тихо, Чарли, да не я събудиш. Аз също не съм мигнал.

Чарлз кимна. И без това не знаеше какво да каже, беше толкова изненадан, че не намери подходящите думи. Тихо прекоси стаята и застана до Филип. Надникна през рамото му, за да види кое е създанието, спящо на рамото на приятеля му.