Катрин Каултър - Сабрина

— Какво си направил? Филип! Значи си го видял? Да не би да си го прострелял? Моля те, кажи ми, че раната не е опасна! Нали не си го убил?

Филип се смееше от душа и сърце.

— Всъщност през изминалите шест месеца живях с мисълта, че ще се върна в имението Монмаут и ще го пребия — отговори Филип, но нищо не спомена за Ричард Кларъндън, който беше готов веднага да отиде при Тревор и да му потърси сметка за деянията. Образът на онзи негодник отново изплува пред него и ръцете го засърбяха. — Чуй ме, Сабрина, изслушай ме, моля те! Аз наистина отидох в имението и притиснах до стената и онзи нещастник Тревор, твоя братовчед, и неговата невеста. Знаеш ли, те много си подхождат.

Сабрина го погледна — в очите й се четеше безпомощност.

— Но защо?

— Защото нищо не би им попречило да те унищожат.

— Как ли би реагирала леля Баресфорд, ако знаеше?

— Какво значение има как би реагирала, след като те са от хората, които винаги се радват на чуждото нещастие?

— Защо отиде, Филип?

— Защото ти го дължах.

— Не, не ми дължиш нищо. Нищо не ми дължиш, Филип! Ти вече спаси живота ми. Смятам, че това е повече от достатъчно.

— Добре, отидох, защото исках да видя как изглежда онова малко надуто конте, което си позволи да се надсмива над Ричард Кларъндън. Исках да видя копелето, което се опита да изнасили сестрата на съпругата си, вместо да се грижи за нея.

— Красив е, нали? Каза ли му да се грижи за дядо?

— Да. Мисля, че единственото качество, което Тревор Евърслей притежава, това е инстинктът за самосъхранение. Казах на него, а и на Елизабет, много ясно и кратко, че ще изпратя куршум точно в сърцето на бъдещия граф в мига, в който старият умре. И двамата ме засипаха със жлъч. Това мен не ме засягало, не съм им никакъв, за да се меся в семейните им планове. Сигурен съм обаче, че думите ми им направиха голямо впечатление. Признавам, че ми се наложи да прибягна до някои драстични мерки. Трябваше да покажа, че не се шегувам и ударих Тревор. Той падна на пода, а аз го натиснах с крак. Елизабет стоеше отстрани и трепереше от страх. Сега като се замисля, тя като че ли беше доволна, че онова копеле изпитва болка и унижение. Кой знае… Въпреки че е много странно… Тревор се опита да извика иконома…

— Рибъл.

— Да, Рибъл. Той дойде и застана до вратата. Известно време наблюдава, а след това се обърна и излезе.

— Значи ти предизвикваш Тревор на дуел, ако дядо умре, така ли, Филип? Не мога да се съглася с това твое решение. Ами ако той те рани? Защо трябва да рискуваш живота си заради един стар човек, когото ти дори не познаваш?

— Той е твой дядо, Сабрина.

— Аз те освободих от всички задължения, които Чарлз се опита да ти възложи. Не мога да си позволя да те забърквам повече в моите проблеми.

— Както изглежда, ще трябва да се примириш, защото времето не може да се върне назад.

— Благодаря ти, Филип — каза Сабрина и протегна ръце. Филип осъзна, че това, което я измъчваше, е само гняв от безсилието. Не му харесваше обаче положението, в което бе попаднала. А като че ли и тя не можеше да се примири с това да бъде вечната изкупителна жертва.

— Не искам да ми благодариш никога повече, Сабрина. Става доста отегчително. Не ти подхожда да хленчиш.

Думите му имаха моментален ефект. Сабрина цялата поруменя. Червенината достигна чак до гърдите й. Да, до гърдите й. Филип наведе глава. После я погледна право в очите.

— Значи хленча, така ли? Какво означава това? Какво бих могла да направя, освен да ти благодаря? Защо по-добре не направиш нещо за собствения си характер? Чарли ми каза, че си много невъзпитан, безразсъден и егоистичен. Знам и за всичките онези жени, с които имаш или си имал връзки… Чарли ми каза, че си искал да си построиш друга къща само за твоите срещи, въпреки че и ти сам не знаеш колко къщи имаш!

— Значи според теб аз съм егоист, така ли? Що се отнася до безразсъдството и възпитанието, приемам го. Но никога повече не ме наричай „егоист“. Толкова ли бързо забрави всичките ми грижи за теб, Сабрина? Ако наистина бях егоист, какво мислиш, щях да направя, докато те къпех, Сабрина? Докато ти давах хавлията? Докато ти стоеше гола пред мен? Това не е ли достатъчно доказателство, че не съм егоист? Всичко направих единствено и само заради теб! Не можа ли да го разбереш?

— Бях безсилна и болна. Бях дори в безсъзнание. Само един подлец би се възползвал от състоянието ми.

Думите й бяха безсмислени и объркани, но въпреки това той я харесваше такава, каквато беше. Просто искаше да види докъде ще стигне, затова каза абсолютно безразлично:

— Ти направо трепереше от удоволствие, когато ти предложих да те изкъпя, Сабрина, а твърдиш, че си била в безсъзнание.

— Един джентълмен не би припомнял такива подробности на една дама.

Страните й отново се покриха с руменина, но очите й искряха от гняв и ярост, а това означаваше живот. Сигурно ако имаше малко повече сили, щеше да се нахвърли срещу него — какво по-голямо доказателство, че възстановяването й върви успешно.

— Не, Сабрина, един джентълмен би трябвало да помни такива неща, защото само спомените биха могли да му помогнат да предразположи дамата и следващия път. А дали трябва да говоря за тях, ще реша по-късно. Това, което няма да забравя, е, че ти не беше в безсъзнание в този паметен ден, когато ти помогнах да се изкъпеш. Колкото до останалите дни, мога да кажа със сигурност, че беше в съзнание. Само имаше треска. — Филип погледна към ухото й, заобиколено от червеникавокафяви къдрици и продължи, въпреки заплахата от избухване, която вече четеше в погледа й. — Не си ли спомняш как те затоплях, когато трепереше от студ?

Спомените нахлуха и я накараха да се изчерви цялата. Да, той беше лежал до нея, за да я топли с тялото си, разтриваше гърба й, държеше я в скута си. Спомни си омайващата топлина на тялото му и желанието й да се потопи…

— Ти не си джентълмен! — отсече Сабрина, обърна се и тръгна, стиснала ръце, като че ли това щеше да й помогне да забрави.

Тогава гласът му я достигна — тих, спокоен, но ясен:

— Права си. Извини ме! Тогава наистина беше в безсъзнание. Направих всичко, което трябваше, за да те спася. Не ми се сърди, обещавам, че никога повече няма да кажа и дума за онези дни.

— Не ти се сърдя.

Филип не можа да се сдържи и се разсмя.

— И аз те моля никога да не го правиш, Сабрина. Винаги съм се страхувал от жени, които заплашват да ми се разсърдят. Хайде, ела да танцуваме. Ако си ми много ядосана, мога просто да те заведа при леля ти, онази, която е омъжена за търговец. Не, забрави! Успокой се, Сабрина! Започваш отново да дишаш тежко! Моля те!

— Остроумието ти не ми допада — отсече тя, завъртя се, попривдигна полата си и гордо се отдалечи.

— Истината винаги боли — извика след нея Филип, смеейки се. — Или може би не е така?

Филип се сбогува с домакините, каза „Лека нощ“ и тръгна. Няколко часа по-късно, след като бе преполовил бутилка бренди в „Уайтс“, той отиде при Мартине, която живееше във Фитън Плейс.

Ани, прислужницата на Мартине, икономът и готвачът се бяха събрали до входната врата, събудени от настойчивото и силно чукане, което би могло да вдигне и мъртвец от ковчега. Ани беше толкова изненадана, че отстъпи назад, когато го видя.

— Милорд, вече е почти два сутринта…

— Но е хубава сутрин, момичето ми, нали — опита се да се засмее Филип, тъй като усещаше колко странно изглежда. После хвърли палтото си на изумената Ани, която вече държеше шапката му. — Няма нужда да съобщаваш за мен. Реших да изненадам госпожата.

Филип прескачаше стъпалата по две наведнъж, въпреки че няколко пъти му се наложи да се хване за перилата, за да запази равновесие. Когато се изкачи на горния етаж, той се втурна право в спалнята на Мартине.

Свещта гореше и разпръскваше мека светлина. Мартине седеше в леглото си, подпряна на лакти. На устните й грееше щастлива усмивка.

— Добър вечер, мадам — каза провлечено Филип и се хвърли в леглото да я целуне.

Мартине се изправи и небрежно смъкна завивките от себе си. Беше гола. Филип втренчи поглед в голотата й. После явно се събуди и бързо засваля дрехите си, разхвърляйки ги по пода.

— Quelle sottise — каза Мартине със силен акцент. — Елате, милорд, елате бързо. Имате нужда от помощта ми. Вие сте пиян, Филип, толкова пиян, че едва ли ще можете да ми доставите удоволствие — бърбореше Мартине, докато отместваше завивките. После дръпна Филип в обятията си.

— По-скоро бих умрял! Повярвай ми, Мартине, няма да те разочаровам. Ако се отклоня от обещанието си, само ми го напомни.

Мартине се разсмя и го тупна по рамото.

— Разбира се, но едва ли ще се наложи. Та това е твоята истинска същност и ти не се разделяш никога с нея.

Филип също се разсмя и зарови лице в гърдите й. Знаеше, че тя винаги има нужда от него. Едва ли имаше друг мъж, с когото би могла да си поговори на френски. Поне една жена наистина имаше нужда от него и го желаеше…

Мартине отметна глава назад и светлината се прокрадна през тъмните й коси. После се изви цялата, за да може Филип да я целуне.

— Обичам, когато целуваш гърдите ми…

— Мога да накарам всяка една жена в Лондон да ме заобича — промърмори той между целувките, — дори и онази опърничава кучка!

Ето това вече беше интересно, помисли си Мартине, докато удоволствието се разливаше по цялото й тяло. Тя се наведе към Филип и вдигна главата му, за да може да го целува дотогава, докато и двамата останат без дъх. След няколко мига на наслада и удоволствие Филип изведнъж я отблъсна от себе си, изправи се и втренчи поглед в нея.

Мартине беше забелязала странното му поведение още в началото, но сега имаше и още нещо — очите му я гледаха, но не я виждаха.

Миг след това Филип се отпусна на леглото до нея, подпря се на лакът и отново я погледна. Тогава замахна с ръка и я удари по рамото. Беше съвсем необичайно за него, никога не беше постъпвал така с нея и Мартине горчиво въздъхна.