Тереза скочи от мястото си и размаха юмручето си пред лицето на Сабрина.

— Малка долна мръсница! Мислиш, че не знам ли? Ако Филип ти е просто приятел, то какъв ти е бил твоят братовчед Тревор Евърслей?

Нямаше нужда да се пита откъде Тереза е научила всичко това. Филип беше прав. Беше се показала глупава и безразсъдна. Новият й начин на живот от една седмица насам напълно рухна. Тя се провали.

Тереза забеляза, че Сабрина пребледнява и това много я зарадва. Искаше й се да крещи и да танцува от радост. Беше хванала натясно малката мръсница!

— Аз също бях в Морленд. Ти дори не се опита да отречеш! Всички джентълмени там се бяха побъркали какво да правят с теб. Е, хареса ли ти времето, прекарано с Филип? Онези пет дни? Разбрах, че той дори е пренебрегнал любовницата си заради теб. Всъщност защо му е друга, след като си има теб?

Мис Елиът просто ревнуваше. Напълно възможно беше останалите от обществото да не приемат по този начин нещата. Сабрина дочуваше думите на Тереза, но не ги разбираше. Като че ли гласът идваше накъде от далечината.

— Е, продължаваш ли своето разпуснато и безпътно съществуване и тук в Лондон? В Морленд всички бяха ужасени от факта, че едно момиче от добра фамилия може да съблазни братовчед си! Още повече той е съпруг на сестра ти! На всичко отгоре отиваш при Филип Мерсералт и прекарваш цели пет дни съвсем сама с него! Какво ще кажеш, а?

Сабрина си спомни думите, с които беше казала на Филип, че светът се е променил. Колко жалко! Сега, докато гледаше разяреното лице на Тереза Елиът, изпълнено със злоба, тя осъзна колко заблудена е била. Обществото няма да промени нормите си само заради нея. Тя вече беше отхвърлена от него. Сабрина отметна глава назад и каза смирено:

— Смешно е да се опитвам да се защитавам от вас, мис Елиът. Нямам никакво желание да ви се харесам. Вие сте злонравно и ревниво момиче. Съжалявам ви.

— Нямам нужда да ме съжалява една блудница.

Сабрина се обърна и тръгна бавно към леля си. Може би щеше да се справи с тази мис Елиът. Трябваше да обясни всичко на леля си, но това едва ли щеше да й помогне. Ако загубеше чест и достойнство, за какво й е всичко останало, мислеше си Сабрина отчаяно, без да знае какво я очаква.

Глава 26

Сабрина стоеше безмълвна до прозореца на малката приемна в апартамента си в хотел Кавендиш и гледаше червените покриви на сивите сгради по Бонд Стрийт. Въпреки че прозорецът беше плътно затворен заради студения зимен вятър, така се чувстваше по-малко самотна и изоставена. Можеше да вижда хората, които се разхождаха и разговаряха по улицата. Сигурно си бърбореха за най-обикновени неща, за всичко, което хората обсъждат, когато не са самотни. Със сигурност обаче разговорите им бяха учтиви, приятни и дружелюбни.

Сабрина се отмести от прозореца, когато дочу стъпките на новата си прислужница в съседната стая. Е, поне не беше съвсем изоставена. Разбира се, не можеше да приеме Хикълс като човек, на когото да се довери, но и това й стигаше — не беше сама. Сабрина малко се намръщи, когато мярна прислужницата. Тя беше пълничка стара мома и винаги се опитваше да изглежда невинна и непорочна дори когато се усмихваше.

Нещата щяха да стават още по-сложни, но все още не можеше да каже, че е изпаднала в бедствено положение. Когато отиде в банката на Хор, за да се увери, че наследството й е непокътнато, имаше чувството, че всеки мъж знае коя е и че мястото й е в някоя долнопробна кръчма. Все пак успя да запази самообладание и държа брадичката си изправена, докато настояваше мистър Бонифас да я приеме. Той беше лицето, което отговаряше за парите й. Най-сетне всичко беше приключено. Собствеността й беше прехвърлена на нейно име. Леля й Баресфорд не можа да направи нищо. Сабрина беше убедена, че тя вече се беше опитвала да й навреди, защото мистър Бонифас беше изпратил един от чиновниците си да й разкаже за някои машинации.

Тя седна в брокатеното кресло и втренчи поглед в отсрещната стена. Там висеше една не много добре нарисувана картина. Сабрина се усмихна на себе си. Спомни си какви надежди имаше дори след съкрушителния разговор с Тереза Елиът. А беше само преди пет дни… Леля й я беше погледнала доста странно, но тя се извини, че има главоболие и я помоли да се приберат вкъщи.



Колко сляпа е била да вярва, че може да промени света! Беше решила, че никой няма правото да й причинява болка и страдание. Още на следващата сутрин забеляза презрителните погледи на дами, които въобще не познаваше и никога дотогава не беше виждала. Трябваше да приеме и факта, че е пренебрегната от най-близките приятелки на леля си. Един джентълмен, когото беше забелязала същата онази катастрофална вечер на бала, буквално я изпи с поглед и потърка длани от удоволствие, когато я видя.

Същия следобед Сабрина разговаря с леля си. Беше решила да й каже цялата истина и да не скрива нищо, но там беше лейди Мортън. Лицето й беше застинало в презрение и отвращение. Сабрина влезе в библиотеката с вдигната глава — все пак тя беше внучка на граф, а не просто една обикновена роднина. Може би леля й щеше да се опита да изглади отношенията й с обществото.

— Седни, Сабрина! — Беше казала лейди Баресфорд. Сабрина се огледа безпомощно и срещна очите на леля си. Те бяха студени и безизразни.

— Значи лейди Мортън вече е говорила с вас, лельо — започна тихо и смирено Сабрина, опитвайки се запази спокойствие.

Отново се огледа с надеждата да види въпросната дама, но тя вече си беше отишла. Колко странно, че една такава стая, пълна с египетски украшения, претенциозни мебели и тежки завеси, се наричаше библиотека!

— А ти какво си помисли? — попита лейди Баресфорд.

— Лельо, мога да ви обясня всичко. Трябваше да ви кажа още миналата вечер, но реших, че едва ли някой ще обърне внимание на приказките на Тереза Елиът. Сега обаче знам, че е необходимо да ви кажа цялата истина. Щях да дойда още по-рано, но лейди Мортън се забави, а аз не исках да присъства никой друг. Съжалявам! Моля ви да ми разрешите да ви обясня.

— Добре. Съгласна съм. Трябва да ми обясниш всичко, до най-малката подробност. Сигурно затова толкова много се смееше, докато показваше на света, че си блудница? Господи, най-напред ме унизи Елизабет, а сега и ти! Сестра ти поне не посмя да се появи в дома ми, след като се показа парцал!

— Лельо, не зная какво ви е казала лейди Мортън, но вие трябва да ме оставите да ви обясня. Трябва да ми повярвате, че всичко казано от Тереза Елиът е лъжа, измислена изцяло от нея.

Лейди Баресфорд се изправи. Лицето й пламтеше от гняв, а ръцете й бяха свити в юмруци.

— Значи ти отричаш, че си избягала от имението Монмаут?

— Не, разбира се, че не отричам това, но аз трябваше да избягам. Тревор се опита да ме изнасили. Не можех да остана повече там, защото Елизабет реши да защити него, а не мен. Той ме заплаши, че ще дойде вечерта в спалнята ми. Бягството беше единственият начин да се спася.

— Значи Тревор се е опитал да те изнасили, така ли? Това ли е твоята версия? Не, момичето ми, не можеш да ме излъжеш. Та той е женен за Елизабет само от месец. А аз предположих, че ще ми кажеш, че не си прекарала цели пет дни съвсем сама с Филип Мерсералт.

— Бях болна. Тежко болна, лельо. Той ме е открил в гората Епингам. Била съм в безсъзнание. Исках да избягам в Борамууд и оттам да взема дилижанса до Лондон, за да дойда при вас. Филип спаси живота ми. Това е, лельо, повярвайте ми! Той се грижеше за мен като за по-малката си сестра. Нищо друго не е направил. Трябва да ми повярвате! Бях толкова болна, че едва можех да се храня. Чарлз Аскбридж каза, че така Филип е компрометирал името и честта ми, но нищо такова не се е случило. Не съм направила нищо лошо! Нито пък той.

Лейди Баресфорд я гледаше, но не можеше да й повярва.

— А виконтът? Съгласен ли е, че е компрометирал името ти? Да не искаш да кажеш, че ти е направил предложение за женитба? В това ли искаш да повярвам сега?

— Да, той ми направи предложение — отговори тихо Сабрина, — но аз му отказах. Той не се е възползвал от мен и от безсилието ми. Той спаси живота ми. Защо трябва да се чувства задължен да се жени за мене? Не е направил нищо лошо, с което да ми навреди. Аз също не съм направила нищо нередно. Та ние дори не се познавахме!

— Ти, малка нещастна лъжкиня! — разкрещя се лейди Баресфорд и размаха юмрука си пред лицето на Сабрина. — Нито едно момиче не е толкова глупаво, че да откаже на виконт Деренкорт, още по-малко ти, която си прекарала цели пет дни в неговата компания! Били сте съвсем сами, нали? Какво повече можеш да кажеш, а? Или той те иска за любовница? Такова ли предложение ти е направил?

— Не, той не би постъпил така с мен. Та аз съм внучка на граф. Аз съм дама. Не ви разбирам, лельо.

— Ти си го прелъстила и той ти е предложил да продължите връзката си. Така е нали? Той е много умен и красив. Всички дами го преследват, за да се омъжат за него, а ти си само едно глупаво момиче.

— Филип не заслужава такова отношение. Най-напред го унижавате и обиждате, а след това го наричате умен и красив? Освен всичко друго, той е и много грижлив и любезен. Толкова се грижи за мен!

Лейди Баресфорд поклати глава от отвращение.

— Не го обвинявам, но да го нарича „грижлив“ може само една провинциалистка като тебе. Той има много завоевания, но никога не е искал да се жени. Филип може да получи всяка жена, която пожелае, и всички го знаят, но е само на двадесет и шест години. Едва ли ще ти предложи брак. Ти ме лъжеш и аз няма да се хвана на въдицата ти. Е, всичко, което трябваше да си кажем, си казахме. Ти все още обаче си внучка на граф. Какво да правя с теб?

Още един човек, който се чуди как да разреши съдбата ми, помисли си Сабрина и се загледа в пръстите на ръцете си.

— Ще трябва да се върнеш в Йоркшир — отсече изведнъж лейди Баресфорд. — Ще се опиташ да се помириш с Тревор и Елизабет заради дядо си. Длъжна си да се погрижиш за него. Нали не искаш да се разболее още повече? Ще се отнасяш добре към всички, ще бъдеш учтива и вежлива, ще се извиниш. Надявам се, че Тревор и Елизабет ще ти простят.