– Ама…

– Отиде твърде далеч. Първо трябваше да ме питаш. Как мислиш, че ще свърши това? Виждаш как живеем. Натрисаш се тук с богаташките си дрехи и нелепите си подаръци. Сигурно струват повече от храната ни за един месец. Как мислиш, че се чувстваме? Или смяташ, че нямаме капка гордост?

– Наистина не съм искал…

Чуха Амир да вика да му занесат хавлия и Питър млъкна. Почакаха, докато бащата на Джина говореше тихо зад вратата. После настъпи тишина.

Питър сниши глас.

– Не ми хрумна, че може да се ядосаш. И още не разбирам къде съм сбъркал. Исках единствено да направя нещо за някого.

– Но защо, Питър? Защо смяташ, че трябва да правиш нещо за някого от семейството ми? Защо смяташ, че имаш това право? Аз ли съм ти дала това право?

– Не.

Лицето му беше помрачняло. Толкоз по-добре – и без това тази история не можеше да доведе до нищо добро. Животът не е приказка. Бяха бягали по целия път до Швеция. Държава, за която дотогава дори не беше чувала. Бяха изоставили гроба на майка ù, всичко, което притежаваха, освен дрехите на гърба си и по една малка чанта за всеки, бяха бягали седмици наред. Беше живяла в бежански лагер. Беше видяла как семейството ù се разпада, беше слушала как баща ù плаче нощем, беше наблюдавала как брат ù се променя, губи надежда, губи интерес към околния свят. Беше вложила всичко от себе си, за да ги сплоти отново, знаеше, че се нуждаят от нейната сила и упоритост, че са зависими от нея. Нищо добро нямаше да излезе от това да се надяват, да вярват, че на някого другиго – обществото, хора от един друг свят – може да се разчита. Тежък труд, реалистични очаквания и нейната собствена интелигентност – това беше единственият път.

– Имаш лошо мнение за мен – промълви той.

Беше оставил шишето и бе пъхнал ръце в джобовете на лъскавия си анцуг.

– Така ли? Какво съм аз за теб, Питър? Всички ние? Да не мислеше, че ще бъда благодарна, задето си се изръсил за неща, каквито ние никога не бихме могли да си позволим? Че това, от което се нуждаем, са малко нови джунджурии?

По лицето му пробяга тръпка.

– Не си справедлива.

– Ами не знаеше ли? Животът е несправедлив. Май не ти е ясно.

Не беше съзнавала, че му е чак толкова ядосана. Всичко се изля. Знаеше, че сега разваля всичко, че звучи нелогично, че реагира твърде остро. Но сякаш някой друг взе контрол над нея и говореше от нейно име. Болеше я да е в такова подчинено положение. Да седи в кухнята си и да ù се напомнят разликите. Да бъде повлияна до такава степен. Питър я беше накарал да загуби концентрация в последно време, беше я накарал да мисли за него, вместо за себе си и за бъдещето, което трябваше да осигури на семейството си.

– Между нас не може да има нищо повече – каза тя и чувстваше, че е взела твърдо решение.

Когато се принудеше да гледа обективно – а тя трябваше да бъде обективна, не да гледа през розови очила, – Питър де ла Грип беше просто един бял мъж сред други бели мъже. Сякаш бяха от различни планети, толкова несходни бяха животите им. Когато беше с Питър, тя се превръщаше в нещо, което не искаше да бъде. Искаше да бъде силна. Независима. Знаеше добре какво е да е зависима. Беше изпитвала такива страх и безпомощност, че ù стигаше за цял живот, че и отгоре. Не можеше да позволи това да се повтори.

– Нямах никакви задни мисли – смотолеви той.

Тя се усмихна подигравателно.

– Сериозно? Никакви задни мисли? Знаеш ли, малко ми е трудно да го повярвам. Искаш да кажеш, че нямаш желание да спиш с мен? Че не търсиш секс, когато идваш тук да носиш радост? Малко се съмнявам, че съм се объркала.

Беше отишла твърде далеч. Джина сама го чу и го прочете в очите му.

Питър разпери ръце. На лицето му не беше останала и следа от смеха.

– Какво искаш да кажа? Че не съм разбрал правилно отношенията ни? Явно е така.

– Черно момиче… Какво си въобразяваше? Да си поиграеш малко вълнуващи игрички с боклуците от предградията, преди да минеш на някоя руса мацка?

Питър доби вид сякаш го е ударила. Джина почти се надяваше сега той да направи нещо прибързано, нещо, с което да докаже, че е права, че той е лош човек.

Видя го как се мъчи да преглътне тези думи. Не, определено не беше човек, който може да ги спечели на своя страна.

– Не мога да моля за извинение за това, което съм – рече той накрая. – Дойдох, за да дам на брат ти нещо, което не е получавал отдавна, и го направих, защото мислех, че ще се зарадваш. Това беше единствената ми задна мисъл. Амир се смя през цялото време, освен това се запознахме с едно момче на неговата възраст. Уговориха се утре пак да се видят. Това е всичко.

– Но ти не разбираш нашия свят! Как може да не виждаш огромните разлики?

– Виждам ги, разбира се.

– Как може да не разбираш трудностите?

– Само че сега ти правиш разделение между хората. Не аз.

Тя вдигна поглед към тавана.

– Толкова наивно звучиш, че трябва да се срамуваш. Да не би ти да не правиш разделение? Между хората от твоята класа и от моята?

– Старая се – отвърна той. – Не си ли личи?

– Нищо, което правиш, не играе никаква роля. Съжалявам, че се оставих да бъда въвлечена в това.

Лицето на Питър беше празно, изглеждаше уморен.

– Какво искаш да кажа? Да направя?

– Нищо. Ще се върнеш към нормалния си живот, естествено.

– И какво, сега просто да изчезна? Играеше ли си с мен? Не разбирам.

Тя знаеше, че той си мисли за целувката. Онази проклета целувка.

– Върви си, Питър.

Той отвори уста да каже още нещо. Но после я затвори. Толкова по-добре.

– Джина… – промълви накрая умолително.

Тя поклати глава. Гордостта надделя. Така беше най-добре.

И той си отиде. Мина покрай нея. Взе си сака. Забрави бутилката. Тихо затвори входната врата зад гърба си.

Тя мигаше объркано. Беше се държала злобно. Беше изрекла непростими думи. Той не повиши глас нито веднъж. Не затръшна вратата. Отиде си тихо. Може би беше изпитал облекчение, че тя стори онова, което и двамата знаеха, че трябва да се случи.

Джина си пое дъх разтреперана. Вдигна очи. Баща ù и Амир стояха на прага и я гледаха.

– Какво стана?

– Няма да го виждам повече – обясни тя решително.

Погледът ù се спря върху Амир:

– Нито пък ти.

Брат ù само поклати глава. Завъртя се кръгом, прибра се в стаята си и затръшна вратата.

– Знаеш, че постъпих правилно.

– Той е добър човек, Джина.

– И въз основа на какво поставяш тази оценка?

– Недей да ми се тросваш така. Той се държеше учтиво и уважително. Беше мил с брат ти. Говори с мен като с равен. Наистина се старае.

– Прекали.

– Знаеш, че ти имам пълно доверие. – Баща ù поклати глава. – Но този път смятам, че сгреши. – Той бавно се отдръпна от нея. – Питър е добър човек.

 

 

49

– Bonjour maman!

Изабел целуна нежната, ухаеща на пудра буза на майка си, след което двете минаха през входа на търговския център. Проправиха си път между добре облечени младежи от Йостермалм, надути аристократи и заможни туристи до „Кафе Ентре“ на приземния етаж.

– Бланш, чакай!

Един мъж на възрастта на Бланш, когото Изабел познаваше от клюкарските вестници като граф и приятел на краля, ги спря и лицето на Бланш засия. Започнаха дълъг и оживен разговор на френски и Изабел чакаше нетърпеливо. Бланш Сьоренсен все още беше познато лице и хората често я спираха на улицата. Понякога Изабел се питаше дали по този начин майка ù се предпазва от страха от остаряването – като се оставя да ù се възхищават мъже. Бланш подаде ръка и белокосият аристократ я целуна елегантно, преди леко да се поклони на Изабел и да си отиде.

– Той се грижеше за мен, когато баща ти умря. Сега е женен за трийсет години по-млада от него. – Бланш поклати глава. – Мъже.

Изабел метна якето си на облегалката на стола.

– Ти какво ще искаш, maman?

До последния момент ù се искаше да отклони тази среща на кафе. Но не посмя. Какво говореше това за нея? Зряла жена, която не смее да каже на майка си „не“.

– Само кафе – отговори майка ù. – Не съм гладна, макар че от закуска не съм слагала залък в уста. Но аз ям съвсем малко, както знаеш.

Обикновено Изабел би напомнила на майка си, че трябва да се храни, на което майка ù би повторила колко малко и рядко яде и доколко не се вълнува от храната, след което би се предала и би си поръчала сандвич, който да омете до последната троха. Днес обаче Изабел нямаше много време, тъй че просто поръча две кафета. Хвърли поглед на часовника зад касата. Щеше да се срещне с Александър след три часа, а ù оставаше да уреди още нещо. Дали някога е била едновременно толкова нетърпелива и ужасена? Дали се е чувствала по-жива и без задръжки като вълнуваща, сексапилна и привлекателна жена? Глупави въпроси, разбира се. Добре знаеше, че отговорът е не, не и не. Постави чашите на масата. Всъщност нямаше никаква нужда от кофеин, и така беше превъзбудена.

– Най-после. С какво си толкова заета напоследък, че нямаш време за собствената си майка дори на празника ù?

– Обадих ти се – напомни ù Изабел.

– Щом смяташ, че това е достатъчно.

Изабел прехвърляше отговора наум, загледана в светлозелената рокля на Бланш. Една такава дреха би осигурила парите за много от разходите на „Медпакс“.

– Дойдох на партито ти – посочи тя. – А след това почти не съм била у дома. Не знам дали си чула за Чад, беше страшно. Озовах се насред…

– Кафето е студено – прекъсна я Бланш и остави лъжицата. – Обичам кафето да е вряло, много добре знаеш. Вече и кафе ли не могат да правят?

– Ще се погрижа.

Изабел се изправи, взе нова чаша кафе за Бланш, седна и пак хвърли поглед на часовника. Стрелката се движеше ужасно бавно.