— Просто исках да ви поздравя за проявеното днес геройство, господин Дютертр.

Стиснах устни, за да потисна поредната усмивка. Венсан изглежда се беше превърнал в професионалист при създаването и използването на фалшиви самоличности.

— Обещайте ми да го заведете на лекар — обърна се полицаят към мен. — Още днес.

Кимнах и последвахме униформения по подобните на лабиринти коридори, а когато излязохме във фоайето, отново си стиснахме ръцете.

— Да вървим — подкани ме Венсан, когато стигнахме входната врата и заслизахме по масивното стълбище пред управлението. Настанихме се веднага на задната седалка на автомобила, който ни очакваше.

— Гаспар ни разказа за акробатичните ти постижения, Венс. Съвсем ала Джеймс Бонд. Браво — рече Амброуз и потегли. Венсан отпусна с въздишка глава на рамото ми. — Как си, мой човек? В клиниката или вкъщи?

— Кофти ми е. Сигурно съм спукал някое ребро, но не ми трябва лекар. — „Браво — помислих си аз и се почувствах малко обидена. — А на мен ми каза, че реброто било натъртено.“ Нямаше ли най-сетне да престане да ме защитава от суровата действителност на живота, който водеше?

— Кога ще бъде големият сън? — попита Амброуз.

— Има още две седмици — отвърна той.

Амброуз вдигна поглед към приятеля си в огледалото за обратно виждане.

— Раната на главата ще почака ли дотогава?

— Добре съм. Честна дума.

Амброуз сви рамене.

— Жалко, че не ни остават белези. Този белег щеше да вдигне рейтинга ти по мъжество поне със сто процента. Момичетата по улиците щяха да припадат, щом го зърнат.

Наведох се напред и го пернах игриво по рамото.

— Не че Венсан ще забележи — рече Амброуз и вдигна примирено ръка. — Просто това бе първото, което ми дойде наум. Поне при мен щеше да е така, ако бях на негово място.

Поклатих глава и се разсмях.

— Непоправим си. Наистина си непоправим, Амброуз.

Той ми отправи ослепително бялата си усмивка.

— Старая се, Кейти-Лу.



В „Ла Мезон“ група ревенанти се бяха събрали, за да обменят информация за нума с Виолет, и когато пристигнахме, всички се скупчиха около нас, за да научат от първа ръка как е протекло драматичното спасяване. Заради подробния разпит, на който бяхме подложени и богатия бюфет, който Жан подготви, бе късен следобед, когато двамата с Венсан най-сетне останахме сами.

Разположихме се в неговата стая, на канапето пред пропукващия огън в камината. Венсан бе затворил очи и изглежда се беше унесъл.

Не исках да го будя, но имаше нещо, което ме измъчваше още от сутринта.

— Знам, че си изморен, но може ли да поговорим? — попитах и пригладих косата му.

Той отвори едното си око и ме погледна уморено.

— Да се плаша ли? — попита шеговито.

— Не — започнах аз, — става въпрос за днес сутринта…

Прекъсна ме дискретно почукване на вратата. Венсан изви очи и извика:

— Сега пък какво?

Вратата се отвори и Артур надникна в стаята.

— Моля те да ме извиниш. Виолет има още един въпрос за обезглавяването на Люсиен… — започна той.

— Вече разказах на Виолет дори най-малките подробности от сблъсъка с нума — изпъшка Венсан. — Искам да прекарам един час насаме с Кейт, след това ще дойда при вас и ще ви кажа всичко, което знам. Моля те, Артур.

Артур кимна, намръщи се и затвори вратата. Венсан ме погледна, понечи да заговори, след това поклати глава и стана.

— След пет минути някой друг ще пристигне и ще започне да досажда. Да отидем някъде другаде. Облечи си палтото.

— Имаш ли достатъчно сили, за да излезеш? — попитах аз, докато той си обличаше палтото и вадеше одеяла от един шкаф.

— Няма да излизаме. Ще се качим горе. — Стисна ръката ми и ме поведе към втория етаж, след това се качихме по тясно стълбище, закътано в дъното на коридора.

— Какво е това? — ахнах аз, когато излязохме през една капандура на покрива. Бели коледни светлини се включиха и осветиха градина с мебели — маси, столове и шезлонги.

— Тук прекарваме вечерите си през лятото. По-хубаво е, отколкото в градината долу. Не е толкова сенчесто. Подухва ветрец. А и гледката си я бива.

Градът се беше ширнал пред нас, зимният залез настъпваше рано. Въпреки че бе едва пет, небето вече се променяше от бонбоненорозово в яркочервено, типичния за зимен Париж ранен залез. По сградите започваха да трепкат светлини.

— Тук е истинско вълшебство — въздъхнах аз, опиянена от красотата на гледката.

Най-сетне откъснах очи от гледката и се обърнах към Венсан, застанал до мен с ръце в джобовете.

— За какво искаше да говорим? — попита той и на лицето му се изписа загриженост.

— Сега пък какво има? — полюбопитствах аз. — Струваш ми се притеснен.

— Вече знам, че когато поискаш да говорим по някой въпрос, вместо да ми кажеш какво те тревожи, съм загазил.

Усмихнах се, стиснах ръката му в своята и го привлякох по-близо.

— Така е. Добре, просто се питах… днес сутринта се питах, преди да хукнеш към камиона… Стори ми се, че се поколеба. Имах чувството, че се опитваш да вземеш решение, а аз бях част от въпросното решение.

Венсан мълчеше, изчакваше сама да стигна до заключение.

— Първата ти мисъл беше да се спуснеш към пешеходците, да ги изблъскаш от пътя, нали?

— Това беше инстинктивно. — Наблюдаваше ме напълно безизразно. Не можах да разбера какво мисли.

— Защо не го направи? — попитах.

— Защото имаше голяма възможност да умра, ако го направя. А съм ти обещал да не умирам.

Въздъхнах, изненадана, че съм забелязала как чакам отговора му със затаен дъх.

— Тъкмо от това се страхувах, Венсан. Колебанието ти струва няколко секунди. Ами ако точно те бяха важните?

— Да, но не бяха, Кейт — отвърна с неудобство той.

Плъзнах ръка в неговата и двамата пристъпихме към дървените шезлонги, опрени на тухлената стена.

— Венсан, за онова, за което се бяхме разбрали — нали помниш какво ми обеща — съжалявам още от началото, защото мислех, че ще ти бъде трудно…

— Казах ти, че ще издържа — прекъсна ме той и се намръщи.

— А пък аз ти казах, че ти имам пълно доверие. Независимо дали ще успееш да издържиш или не… имам чувството, че не е редно да го искам от теб.

— Не си го искала. Аз сам предложих — настръхна той.

— Знам — натъртих аз. — Сега ме остави да говоря.

Той седна и зачака да чуе. Стори ми се много нещастен.

— През всичкото време се притеснявах какво означава за мен обещанието ти да не умираш. Мислих и какво означава за теб. Само че нито за миг не ми мина през ум какво би могло да означава за хората, чийто живот е изложен на риск. Някой може да умре заради капризите ми, Венсан, заради моята слабост.

Той се наведе напред и потри чело, стисна очи, след това ме погледна.

— Кейт, не е слабост да бъдеш травматизирана от смъртта, особено след като си преживяла смъртта на родителите си. Не е никаква слабост да искаш нормална връзка, в която не се налага да гледаш как гаджето ти го отнасят в чувал за трупове по два пъти в годината. Никой няма да умре заради теб. Аз мога да спасявам хората и без да умирам. Просто се налага да бъда по-предпазлив.

— Да, но днес трябваше да пренебрегнеш инстинктите си. Това не е ли рисковано?

— Честно казано, Кейт, рисковано е. Само че аз успях да измисля план Б. Нали сама видя… беше дори добре да спра камиона, защото в противен случай щеше или да блъсне кола, или някой друг, ако беше продължил напред. Така че в този случай следването на инстинкта се оказа нещо добро. — Погледна ме така, сякаш опитваше да убеди сам себе си.

Поколебах се.

— Може би затова Жан-Батист не поощрява връзките между хора и ревенанти. Накрая се стига до този момент, нали? Ако си загрижен за мен, тогава се разсейваш и не можеш да спасяваш хората.

Венсан се намръщи.

— За мен ти означаваш много повече от когото и да било и нямам намерение да се извинявам, че е така.

Усетих хладна тръпка.

— Да не би да искаш да кажеш, че моят живот е по-ценен, отколкото на други, че моят живот се равнява на живота на други двама, които си могъл да спасиш, ако не се притесняваше за мен, така ли? Защото ако е така, няма да го понеса.

Венсан отново стисна ръката ми.

— Кейт, колко продължава човешкият живот?

— Не знам… осемдесет, може би деветдесет години.

— Ти си на седемнайсет. Ужасно е, но трябва да го кажа…

Постепенно се сетих какво има предвид.

— Остават ми още шейсетина години живот. Не повече. Значи ти трябва да издържиш през това време.

Мълчанието му беше равносилно на потвърждение.

— През тези години шансовете човек да умре, защото аз не искам да се жертвам, са минимални, да не кажа никакви. Винаги съм със себеподобните си и ако попаднем в ситуация, в която трябва да избирам между живота и смъртта, те ще се жертват.

— От моя гледна точка времето, което имаме с теб, е кратко. След това… аз мога да прекарам края на вечността, като наваксвам изгубеното време, ако предпочиташ така да го възприемеш.