Седяхме мълчаливо, образите, провокирани от думите му, бяха твърде смущаващи, за да говоря за тях на глас.

— Добре — заявих най-сетне. — Дори да е така, Венсан, остава фактът, че ти ще прекараш остатъка от живота си в страдания. Извинявай, но това съвсем не звучи като прекрасен живот. Честно казано, имам желание да прекратя споразумението ни.

Той се ококори.

— В никакъв случай.

— Не искам да се противопоставяш на природата си заради мен. Не желая да гледам как страдаш. Ти умираш в името на хората — както ти е отредено — и това е най-лесното разрешение за цялата тази каша. Аз съм силна, Венсан. Мисля, че мога да понеса последствията. — Гласът ми потрепери и ме издаде.

Решителност замени удивлението му. Той се приближи до мен и ме прегърна.

— Кейт, знам, че само мисълта за моите смърти ще те накара да се отдръпнеш от мен. Затова, моля те, още е рано да се отказваш. Не и преди да ми дадеш шанс да премисля нещата. В момента обмислям един начин. Ще уредим всичко. Дай ми време.

Докато ме прегръщаше, последните зрънца решителност се стопиха. Свих рамене и се почувствах безпомощна.

— Венсан, ако мислиш, че можеш да измислиш нещо, което ще разреши всичките ни проблеми, тогава, за бога, действай. Аз само искам да кажа, че те освобождавам от обещанието, не че те напускам.

— Страх ме е, че ще ме напуснеш — поради напълно понятни причини, сред които е и самосъхранението — ако знаеш, че ще умра — настоя Венсан. — Затова няма. Обещанието ми остава в сила. Разбрахме се, нали?

Кимнах, усетих как ме залива облекчение и в същия момент бях готова да се ритна заради обзелото ме чувство.

— Добре.

Той се отдръпна, за да види изражението ми, усмихна се тъжно и докосна кичур коса, паднал над лицето ми.

— Кейт, признавам, че положението ни съвсем не е лесно, но я ми кажи, при теб винаги ли е така… сложно?

Понечих да отговоря, но Венсан поклати глава и се ухили.

— Всъщност не ми отговаряй. Разбира се, че е така. Нямаше да съм толкова влюбен в теб, ако не беше.

Засмях се. В следващия момент силите на страха и тревогите се стопиха и аз го целунах. Той отвърна на целувката. Докато се докосвахме, всичко ми се стори по-просто. Бяхме само двамата с Венсан, а светът и сложните му проблеми изгубиха значимостта си. Привлякох го по-близо до себе си.

— Ти… — започна той.

— Да? — подканих го и наклоних глава към него.

— Боли ме — изохка той и стисна зъби.

— Боже, какво направих? — Притиснах уста с ръце.

Той пък притисна пръсти към гърдите си и леко ги опипа.

— Съвсем забравих за реброто — призна той. Спогледахме се, след това се засмяхме. Венсан се смееше внимателно, очите му бяха присвити от болка.

— Май не си знам силата — пошегувах се аз, след това отново се наведох към него и този път го притиснах по-внимателно, преди да се целунем. Няколко секунди по-късно двамата се отпуснахме на шезлонга, Венсан отдолу, аз увиснала над него, подпряна на длани и колене, косата ми ни скриваше от света. Бяхме в нашата малка вселена. Той стисна главата ми между дланите си, докато устните ни казваха всичко, което не бяхме успели да изразим с думи.

Венсан ме целуваше така, сякаш това бе последният му шанс да ме докосне. Цялата разтреперана, отвърнах нетърпеливо на целувката му.

Той сякаш усети нетърпението ми и целувките му станаха по-нежни. Привлече ме, така че тялото ми покри неговото и всяка наша част се докосваше. Останахме да лежим така дълго, отдадени на сладостта, докато той докосваше устните ми със своите, а след това стана, облегна се на стената и ме привлече към себе си. Седнах между краката му, облегнах се предпазливо на гърдите му, докато той ме придържаше, и двамата се загледахме в нощното небе и златното було на издигащата се луна.

Отдръпнах ръцете на Венсан и се обърнах, за да го погледна в очите. Нямаше нужда да казвам каквото и да било. Беше ми достатъчно да го гледам. След малко той заговори:

— Кейт, цял живот съм те чакал. Преди това не се интересувах от никоя и беше все така почти… през цялото столетие. Струваше ми се, че не мога да изпитвам чувства. Дори престанах да търся. Не очаквах нищо, нямах никаква надежда, когато те видях.

Той вдигна ръка и прокара пръсти от слепоочията ми през косата. Заговори тихо:

— След като вече си до мен — след като вече сме заедно, не мога да си представя да се върна отново към предишния си живот. Не знам какво ще правя, ако те изгубя. Много те обичам.

Усетих как гърлото ми се свива. Беше казал вълшебните три думички. Беше ги казал без капка колебание. Щом забеляза удивлението, изписало се на лицето ми, устните му се извиха в усмивка.

— Но това вече го знаеш, нали?

Сърцето ми се размекна от радост, а след това той повтори думите.

8.

Доста по-късно същата вечер ми хрумна идея. Прибрах се в апартамента на мами и деди, след като те бяха излезли на вечеря. Мами ми беше оставила бележка на хладилника с инструкции за вечеря. Извадих чинията с хапки, които ми беше приготвила, и седнах на масата за няколко минути, хапвах разсеяно, а в главата ми се оформи план.

Венсан беше казал, че се опитва да намери разрешение на проблема ни. Защо да стоя и да чакам той да измисли всички отговори? Можех сама да направя малко проучване. Живеех в апартамент с великолепна библиотека. Нищо не пречеше да разгледам книгите в богатата колекция на деди и да се опитам да открия нещо.

Миналата година видях гръцка амфора в галерията му, изрисувана с голи воини, които той нарече „нумина“. Стресна се, когато се отплеснах и като пълна глупачка отбелязах, че думата прилича на „нума“. Тогава заподозрях, че той е срещал термина преди. Ако бе открил нещо за ревенантите в хода на проучването си, значи все още пазеше книгата.

От онова, което бях чула в „Ла Мезон“, ревенантите имаха дълга и колоритна история. Гаспар непрекъснато проверяваше документите и търсеше примери за изключения в миналото. Може би дядо имаше книга, която Гаспар нямаше. Както и да е, след като Венсан търсеше изход, значи бе възможно той да съществува. Може би аз щях да открия информация, която той нямаше.

Все още не знаех много неща. Венсан ми беше разказал основното за ревенантите, а пък аз бях научила още повече, докато бях с него и останалите от братството. Потърсих, разбира се, информация за ревенантите в интернет веднага щом разбрах какъв е Венсан. Намерих само откъслечни данни за старата френска традиция, според която ревенантът бил „дух, върнал се от мъртвите“, и разни съвременни засукани приказки като зомбита и други немъртви чудовища. Не се споменаваше нищо за „истинските“ ревенанти, онези, които познавах.

Веднъж попитах Венсан дали думата „ревенант“ се използва единствено във Франция. Той отвърна, че в повечето езици думата е същата, с малки разлики в произношението, защото идвала от латинското venio — „идвам“. Значи ето откъде трябваше да започна, от думата ревенант; да придобия знания какво представлява видът, да тръгна от факта, че враговете им са били изобразени на гръцка ваза от древността, и… и нищо друго. Не беше много, но аз бях решена да открия всичко запазено във връзка с ревенантите в библиотеката на дядо.

Оставих недоядената вечеря и бързо се отправих към кабинета му. И четирите стени бяха покрити с полици. А пък полиците бяха отрупани с книги. Нямах представа откъде да започна. Въпреки че някои от заглавията бяха на френски и английски, те се оказаха по-малко от половината. Имаше на италиански и немски, а буквите на кирилица издадоха, че някои от томчетата са на руски. Още от пръв поглед се почувствах напълно объркана.

„Действай“ — казах си. Започнах от онази част, която беше най-близо до вратата, и придърпах стълба, за да стигна най-високия рафт. „Църквата «Св. София». Архитектура на древния свят. Римска архитектура и градско планиране.“ Очевидно дядо бе подредил книгите по теми. Полицата отдолу беше същата. Както и следващата.

Под тях бяха подредени книги, посветени на китайските погребални статуи. Най-долу пък имаше проучвания за древните азиатски печати и табакери за енфие. Можех да изключа тази част от библиотеката, след като й бях отделила само пет минути. Май щеше да се окаже по-лесно, отколкото предполагах.

Час по-късно бях прегледала всичко и останаха едва четири полици, които можеха да се окажат интересни. Макар да имаше десетки книги за гръцката керамика, нямах намерение да ги изчитам само за да открия друг пример за амфора като дядовата с нумина. Дори да попаднех на нещо, нямаше да е задълбочената информация, която ми трябваше. Трябваше да се съсредоточа над книгите, посветени на митологията.

Започнах да преравям томчетата с гръцка, римска и норвежка митология. Само че всичките бяха публикувани през двайсети век и такива като тях ги имаше във всяка библиотека. Освен че споменаваха основните богове, митологичните създания бяха типичните фигури, на които всеки би се натъкнал в „Книга за Нарния“: сатири, горски нимфи и разни подобни. Ревенанти нямаше. Как иначе.

Те бяха успели да останат инкогнито толкова дълго, че едва ли щяха да бъдат споменати в книга за широката публика. Започнах да прескачам подобни издания, публикувани през последните сто години, и обърнах повече внимание на онези, печатани в по-стари времена. Дядо пазеше повечето такива книги в специални кашони. Взех ги един по един, поставих ги на бюрото му и много внимателно извадих съдържанието им. Някои представляваха страници от ръкописи и аз ги прегледах внимателно с надеждата да открия думи, които приличаха на „ревенант“ или „нума“. Нямаше нищо.