Най-сетне посегнах към старинен бестиарий — старомоден наръчник за чудовищата. В полетата имаше илюстрации на митичните създания, описани на страницата. Поне така реших, защото не разбрах нищичко от латинския текст.

Не обърнах особено внимание на грифони, еднорози и русалки, но накрая попаднах на страница с илюстрация на двама мъже. Единият имаше зло лице, а от главата на другия излизаха лъчи, сякаш грееше. Статията бе озаглавена „Ревенант: Бардиа/Нума“.

Тръснах изумено глава. Знаех си, че мога да разчитам на дядо да разполага с книга, в която има илюстрации на немъртви създания, които толкова внимателно крият съществуването си, че съвременният свят дори не е чувал за тях.

Тръпка на вълнение плъзна по гърба ми, докато се опитвах да разчета краткия параграф под заглавието. Само че освен първите три думи не разбрах нищичко. Съжалих, че не записах латински след първата година. Извадих лист от принтера на дядо и внимателно преписах текста. Когато приключих, върнах книгата на мястото й, грабнах латинския речник на дядо от рафта със справочници и се затворих в стаята си.

Заради шантавите глаголни времена на латински и факта, че словоред липсваше, ми отне много време, докато работех над краткия текст. Най-сетне успях да преведа достатъчно, за да разбера, че ревенантите са безсмъртни и са разделени на две групи: пазителите на живота — бардиа — и противниците на живота — нума. И двата подвида бяха ограничени от „големия сън“ и „полета на духа“, и двата подвида черпеха сили съответно от спасените и погубените хора. Бе почти невъзможно да бъдат унищожени.

„Нищо ново“ — помислих си, обзета от разочарование. Единственото неизвестно беше името „бардиа“. Запитах се защо ревенантите не се наричат по този начин, още повече че думата „нума“ се използваше непрекъснато.

Отново се наведох над бележките си, за да преведа параграф, написан с дребен шрифт на дъното на страницата. Състоеше се от нищо и никакви две изречения и тях преведох дума по дума с по-голяма лекота. Докато пишех, усетих как се смразявам, а когато приключих, пръстите ми бяха вдървени.

„Горко на човека, който се натъкне на ревенант. Той е танцувал със смъртта и е изтръгнат или предаден на студената й прегръдка.“

Потръпнах и погледнах часовника, когато чух, че баба и дядо се връщат. Беше полунощ. Щях да продължа проучването някой друг път. След като открих нещо още при първия си опит, бях твърдо решена да открия още.

9.

Ваканцията свърши и аз отново бях на училище. Засега първата ми година тук се оказа лесна, а Джорджия, която учеше последен срок в гимназията, не ме оставяше самотна между часовете. Само че преживяното с Венсан и ревенантите правеше тази страна от „истинския живот“ скучна. Училището бе просто нещо, което трябваше задължително да изкарам. Дори не мислех за времето, след като се дипломирам.

Затова пък Джорджия вече бе начертала бъдещето си. През есента щеше да запише комуникации в „Сорбоната“. Освен това си имаше ново гадже, Себастиен, който не само че не беше ненормален убиец като последния, ами нямаше и криминално досие, и се оказа много приятен човек. Той, разбира се, свиреше в група. Естествено, не можеш да си никой, ако искаш да излизаш с Джорджия. Блясъкът и славата бяха най-незначителните изисквания за гаджетата й.

Двете с Джорджия се прибирахме след двудневната учебна седмица и минахме покрай кафене „Сен Луси“, когато чух, че някой ме вика. Обърнах се и забелязах Венсан на вратата на кафенето. Махаше ни.

— Надявах се да минеш оттук — рече той. Стисна ръцете ми в своите и ни поведе през препълнения салон към масата, на която се беше настанил с други ревенанти.

— Здравейте — започнах аз и се наведох, за да целуна Амброуз и Жул, докато Венсан придърпваше два стола от съседна маса и ги подреждаше между неговия и този на Виолет.

— Джорджия, запознай се с Виолет и Артур — посочих новото попълнение. — Това е Джорджия, сестра ми.

Артур кимна и се изправи официално, след което изчака Джорджия да се настани, и отново седна.

— Я чакайте да позная — рече Джорджия и го погледна изпитателно. — Ако не беше тази божествено красива маска, сигурно щеше да приличаш на пазител на някоя крипта. Ти откога си… от ерата преди Наполеон ли? Да не би да си приятел на Луи XIV?

Виолет ахна и отпусна ръка на рамото на Артур, готова да го защити. Тя може и да бе шокирана, но той се забавляваше.

Амброуз се ухили:

— Дай още назад, Джорджия. Ще стигнеш до истината, като върнеш още двеста години.

Сестра ми подсвирна, беше силно впечатлена.

— Май в днешно време трябва да се движиш сред гериатрици, ако искаш да откриеш истински джентълмен. Много ми е приятно да се запознаем, Артур.

Снежнобялото лице на Виолет поруменя.

— Греша ли или всички хора в Париж знаят самоличността ни?

Венсан й отправи чаровна усмивка.

— Джорджия разбра за нас по трудния начин. Тя беше приятелката на Люсиен.

Виолет пое дълбоко въздух.

— Значи ти си човешкото същество, на което му е забранено да влиза в къщата.

— Самата аз — потвърди Джорджия и прие забележката й през смях. — Само че аз съм на мнение, че онези, които не ме посрещат с отворени обятия, не заслужават вниманието ми.

Виолет я наблюдаваше, сякаш не разбираше и дума от казаното.

— Веднага ще преведа… Жан-Батист не желае да се мяркам, аз също не желая той да ми се мярка. Имам си по-готини приятели от надути като пуяци бивши величия от кралско време. — Джорджия изрече думите толкова спокойно и естествено, че не прозвучаха като обида, макар да не бяха никак ласкателни. Това е тя, сестра ми, царицата на дипломацията. Боже! Започваше се. Отпуснах длан върху ръката на Джорджия, тя на свой ред покри моята и погледна дръзко и предизвикателно дребната дама-ревенант.

Когато Виолет най-сетне осмисли казаното от сестра ми, се изправи рязко. Заговори тихо, така че да я чуят единствено седналите на нашата маса.

— Имаш ли представа какво правим за вас, неблагодарно човешко същество?

Джорджия сведе поглед и заоглежда ноктите си.

— Доколкото разбрах, се юркате и спасявате живота на хората, за да не се потопите в свръхестествен делириум тременс.

Секунда по-късно всички на масата избухнаха в смях. Виолет дръпна палтото си от облегалката на стола и изфуча от кафенето. Артур, който се опитваше да потисне смеха си, стана, поклони се и последва приятелката си.

— Направо ни разби, Джорджия — прошепна доволно Жул. — Виолет може да изтърпи някоя и друга дребна забележка, но не очаквай двете с нея да станете добри приятелки.

Джорджия му се усмихна заговорнически.

— Не ми е в стила да се мотая с аристократични особи.

— Какво правите, момчета? — попитах аз с надеждата да сменя темата и да накарам сестра си да млъкне. Налагаше се следващия път, когато срещна Виолет, да се извиня.

— Изпратихме Женвиев — рече Венсан и допи колата си. — Замина на юг; ще поостане при Шарлот и Шарл. Каза, че не можела да си стои вкъщи без Филип.

Кимнах, защото знаех как се чувства. Нямах търпение да се махна от къщи в Бруклин, след като мама и татко загинаха. Накъдето и да погледнех, всичко ми напомняше за тях. Все едно живеех в мавзолей.

— Сега се връщаме отново на работа. Ще разкажем на Артур и Виолет как е в Париж… Всъщност това правехме, преди да ги прогониш. — Жул намигна на Джорджия, а тя се усмихна скромно и вдигна ръка, за да привлече вниманието на сервитьора.

Когато си тръгнахме от кафенето половин час по-късно, Венсан ме прегърна през раменете.

— Ела с нас — помоли той. — Ще имаме събрание, защото днес никой не спи. Ще бъде хубаво да дойдеш.

— Ще се видим вкъщи — рече Джорджия. Тъй като не беше добре дошла в къщата, тя нямаше намерение да го поставя в неудобно положение. След като разцелува ентусиазирано момчетата, пое към апартамента на мами и деди.

Десет минути по-късно бяхме в просторното фоайе, също както преди два месеца, когато Жан-Батист раздаваше награди и наказания след битката с нума и смъртта на Люсиен: заточение за Шарл и Шарлот и моето приемане в редиците на братството, което живееше в къщата.

Двамата нови се бяха настанили на кожено канапе пред огъня; бяха приближили глави и шушукаха оживено. Изглежда се караха. Стегнах се и пристъпих към тях.

— Виолет? — повиках я аз.

Тя ме погледна, изглеждаше крехка като порцеланова чашка.

— Да? — отвърна, след това се обърна към Артур и кимна, сякаш го отпращаше. После насочи цялото си внимание към мен. Той стана и отиде при Жан-Батист и Гаспар, които разглеждаха карта в един ъгъл.

— Исках да се извиня, че сестра ми те обиди. Понякога тя се държи така. Не че я оправдавам, просто искам да знаеш, че не изпитвам същите чувства.

Виолет се замисли, след това кимна сериозно.

— Нямам намерение да си съставя мнение за теб по казаното от сестра ти. — Тя протегна ръка и докосна моята. — Как се казваше на английски… Минало — заминало. Не съм обидена — рече на старомодния си английски.

Тайничко въздъхнах облекчено.

— Може ли да седна при теб? — попитах и посочих с брадичка фотьойла до нейния.

Тя се усмихна благосклонно.