Ейми Плъм - Саможертвата

Преди да се запозная с Венсан, дните ми минаваха като визуалната метафора от някой филм, който показва как страниците падат от календара. Напоследък обаче всеки ден ми се струваше значим — когато Венсан се запозна с баба и дядо, първата ни среща, когато отидохме на кино („Светият Граал“. Венсан спечели червена точка, като цитираше най-хубавите моменти на английски заедно с мен). Първата ни Нова година заедно.

Днес беше последният ми ден на свобода, преди училището да започне след празниците, и оставаше точно година и един срок, преди гимназиалното ми образование да приключи. Значи и този ден ставаше важен. Затова имах намерение да го посветя на онова, което обичах най-много.

Заслизах по скърцащото дървено стълбище, завладяна от възторг. Целият ден се беше ширнал през мен като нова страна, която очакваше да бъде изследвана, при това с любимия човек.

Видях го веднага щом излязох. Поклатих глава, неспособна да повярвам. Затичах към парка през улицата и отворих металната порта.

— Какво правиш? Мислех, че ще ходим на закуска — засмях се аз и посочих одеялото за пикник, върху което той се беше изтегнал, поставил ракитова кошница и термос отстрани.

— На това му се казва „излизане“ — отвърна Венсан, очите му бяха скрити зад огледални очила.

Ленивата му усмивка оказа обичайното си въздействие върху мен. Сякаш невидима ръка стисна вътрешностите ми. Стисна ги с всички сили. Всеки път ставаше така и ми се приискваше моментът да застине и да остане непроменен до края на живота ми.

„Дишаш, после издишаш“ — напомних си аз. Откъснах поглед от лицето му и забелязах, че той е с топло палто, топъл шал и си е сложил плетена шапка, а тъмната му коса се подава отдолу. Отпусна се назад на лакти върху одеялото, проснато на замръзналата трева.

— Дай да се разберем. Ще си направим пикник през януари в този кучешки студ, така ли? — Дъхът ми излезе на топъл облак, докато стоях изправена над него, сложила ръце на кръста.

Той свали очилата и закачливите искрици в очите му ме предупредиха, че замисля нещо.

— Мислех си да посветим деня на неща, които не сме правили никога досега. Никога не съм ходил на пикник през януари. Ами ти?

Поклатих глава и малко учудено седнах на одеялото до него.

— Супер — реши той. — Тъй като трябва да е нещо, което никой от нас не е правил досега, това се брои.

Погледнах хората, които минаваха покрай нас — главно бизнесмени с куфарчета и туристи с раници, решили да излязат рано. Всички ни наблюдаваха, сякаш бяхме част от подвижен цирк, а ние бяхме гвоздеят на програмата. Неколцина дори се изсмяха на глас.

— Дано нямаш нищо против зрителите — рече Венсан, след това се наведе напред, пое лицето ми в ръце и ме целуна.

— Ще го преживея — ухилих се и потръпнах, когато той ме пусна.

— Пикникът обаче ще бъде бърз — обеща той, развърза шала си и го уви върху моя.

Ядохме кроасани, опечени точно както ги обичах: хрупкави отвън, въздушни отвътре, в средата съвсем мекичка. Кафето с мляко ме стопли, а след това отпих от прясно изцедения портокалов сок, докато Венсан ми разказваше как Шарл и Шарлот се настанявали на юг.

— Смятахме да отидем, за да им занесем още багаж, но Жан-Батист твърди, че имал нужда от мен тук — оплака се Венсан.

— Кофти е да си заместникът на Жан-Батист.

— А, значи си научила? — попита развеселено той. — Да не би братята да са ме обсъждали зад гърба ми?

— Ами да. Жул каза нещо онзи ден. Спомена още, че си герой. Това ми е много интересно. — Приведох се любопитно напред, облегнах се на лакти и забелязах как изражението на Венсан издаде ужаса му.

Той закри очите си с ръка и изпъшка:

— Пак се започва.

— Това пък какво означава? — попитах аз, заинтригувана от реакцията му.

Той полегна назад на одеялото и впи поглед в сивото зимно небе над нас.

— Има едно древно пророчество, написано от ревенант по римско време. Според него един от нас ще ни поведе срещу нума и ще ги победим.

— Това какво общо има с теб?

Венсан погледа небето още секунда, след това се обърна на една страна, за да ме погледне.

— Жан-Батист си е наумил, че аз съм героят на братството.

— Защо?

— Кой знае? Сигурно, защото издържах толкова дълго, без да умра. По този начин, изглежда, доказвам, че съм по-силен от останалите на моята „възраст“. Цялата тази работа обаче е прекалено неясна. Въпреки че всички са чували за пророчеството, никой не знае какво точно означава.

— Говориш така, сякаш не си ти — рекох и изпитах облекчение. Да излизам с ревенант бе огромна стъпка и без да се налага да се питам дали той не е главнокомандващият на ревенантите.

— Според мен всичко това са пълни дивотии, а и няма значение. Онова, което е писано, ще стане, независимо дали някой знае за него предварително или не. Притеснява ме обаче, че Жан-Батист говори на хората. А няма нищо по-стряскащо от това всички да те наблюдават и да чакат мига, в който ще се превърнеш в немъртвия месия.

Разсмях се, Венсан ме прегърна и отново ми отправи онази усмивка, с която ме покоряваше. Целунах го — дълга, топла целувка, която прогони студа — след това се отпуснах назад и го попитах сериозно:

— Значи ти си героят на ревенантите, а след като аз те спасих от Люсиен, това означава ли, че съм герой на героите?

Венсан поклати отчаяно глава.

— Не точно — продължих аз, тъй като не можах да потисна усмивката си. — И аз искам готино име. Защо не ме наричаш Заличителя? Може обаче да ми трябва специална маска към името.

Венсан изръмжа отчаяно, притегли ме на одеялото, притисна раменете ми на земята и ме насили да го целуна отново. Притисна топла ръка към бузата ми и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици, когато се усмихна.

— В момента е най-подходящо да те нарека Ледената кралица. — Стана, пое ръката ми и ме изправи на крака.

Потрих облечените си в ръкавици ръце, за да раздвижа кръвта си.

— Добре! Пикник през януари… готово! — рекох с тракащи зъби.

Венсан прибра термоса и одеялото в кошницата.

— Как се чувстваш, след като направи нещо, което не беше правила досега?

— Като със замръзнал задник — отвърнах, когато той пусна кошницата и ме пое на ръце.

— Добре, така е малко по-топло — примирих се аз, а той ме прегърна.

— Да оставим кошницата у нас, след това отиваме на второто място — предложи той, пусна ме отново на земята и взе кошницата.

— И кое е това място? — попитах, стиснах свободната му ръка и се притиснах до него, докато излизахме от парка и се отправяхме към „Ла Мезон“.

— Зависи. Била ли си в „Дома на инвалидите“?

Сбърчих недоволно нос.

— Знам къде се намира. Тъй като там няма много картини, не съм ходила. Да не би да искаш да гледаме танкове, пушки и… разни военни неща?

Венсан ме погледна и се засмя.

— Да, има танкове и пушки и забележителна колекция от Втората световна война, но честно да ти кажа, е малко скучно. Особено за онези, които са живели през онзи период. Не, възнамерявах да прескочим тази част и да те заведа направо в отдела за старо оръжие. Експонатите са произведения на изкуството също като картина на Джон Сингър Сарджънт10.

— Хмм. Имам чувството, че това е въпрос на мнение.

— Сериозно, има кама от тринайсети век, инкрустирана със сребро, която заслужава отделна зала в Лувъра.

— Има ли лъкове?

— Дали имат лъкове! Цяла стая, включително инкрустирания със злато лък на Катерина Медичи. Защо питаш?

— Много харесвам лъковете. Толкова са… не знам… опасни.

Изненаданият смях на Венсан бе нещо средно между кашлица и задавяне.

— Обърни внимание. Добави уроци по стрелба с лък към редовните тренировки на Кейт! — Той отвори портата, постави кошницата върху пощенската кутия и затвори портата. — Как мислиш, дали ще стане, Гаспар? — попита.

— Здравей, Гаспар — казах аз на въздуха.

— Гаспар държи да те уверя, че не се натрапва на срещата ни — обясни Венсан.

— Нямам нищо против, ако искаш да дойдеш — рекох.

— Като те знам, едва ли за пръв път отиваш във военния музей.

Венсан протегна ръка и ме поведе в посоката, от която бяхме дошли.

— Гаспар всъщност има принос за проучването, направено на най-старите оръжия в колекцията. Той познава всичко там дори по-добре от уредниците. — Замълча за момент. — Казва, че не му се ходи в музея, но ще ни придружи няколко пресечки, защото сме в неговата посока.