Ейми Плъм - Саможертвата

Тръгнахме към музея, до който се стигаше пеша за двайсет минути, и в продължение на две пресечки вървяхме тримата заедно, колкото и да беше странно, докато Венсан не спря рязко.

— Какво има? — попитах и наблюдавах лицето му, докато той се вслушваше в думите, които не чувах.

— Гаспар вижда нещо. Имаме две минути. Хайде — подкани ме, стисна ръката ми и затича по тясна уличка към оживения булевард.

— Къде отиваме? — попитах, докато тичахме, но Венсан слушаше какво му казва Гаспар и изстрелваше въпросите един след друг:

— Колко човека? Къде е шофьорът?

Паниката ми растеше, когато стигнахме булевард „Распай“ и Венсан се разпореди:

— Кейт, остани тук и наблюдавай… един камион…

Тогава го видяхме на върха на хълма: огромен камион за доставки, който летеше по средата на четирите платна. Клатушкаше се опасно и бе очевидно, че водачът е изгубил контрол. Ахнах, когато разбрах, че зад волана няма шофьор.

Обърнах се към пешеходната пътека и забелязах неколцина пешеходци, които не забелязваха опасността, която летеше към тях. Въпреки че камионът беше на две пресечки, той не забавяше. При скоростта, с която се движеше, хората по средата на пешеходната пътека нямаше как да му избягат.

— Господи. Направи нещо! — побутнах аз Венсан и ужасът плъзна като ледена вода през вените ми.

Той вече поглеждаше от пешеходците към камиона и пак обратно, за да прецени ситуацията. Поколеба се за частица от секундата, погледна бързо към мен и свъси вежди, сякаш преценяваше нещо, свързано с мен.

— Какво? — попитах уплашено.

Нещо проблесна в очите му. Вече взел решение, той свали балтона си, пусна го на земята и хукна към камиона.

Сърцето ми биеше лудо, изкрещях на френски към пешеходците:

— Attention!11

Жена на средна възраст ме погледна, след това проследи накъде сочи ръката ми.

— Oh, mon Dieu!12 — писна тя и се обърна, разпери ръце, за да изтласка мъж и дете обратно към тротоара. Нямаше да успеят да стигнат навреме. Нямаше да успее и колежанката със слушалки, която дори не беше чула вика ми.

Венсан тичаше на предела на силите си, добра се до камиона, скочи и се озова на външното стъпало. От удара се отплесна назад и едва не падна на пътя. Опита се да се задържи за дръжката на вратата, стисна я здраво след това отвори, хвана волана и го изви рязко надясно. Чу се свирене на гуми, камионът отскочи от пътя и се преобърна на пътническата страна. Провлачи се няколко метра по тротоара, преди да се забие с оглушителен трясък в каменна стена, само на няколко метра от пешеходната пътека.

Последваха секунди мълчание, преди да се разнесат викове и писъци. Двойка и детето им бяха на земята, съвсем до пешеходната пътека, след като се бяха хвърлили настрани от пътя на камиона. Минувачите се завтекоха към тях и им помогнаха да се изправят. Друг хукна към момичето със слушалките, останало по средата на пътя, объркано от преживяния шок, зяпнало с отворена уста, съдържанието на чантата му се беше разпръснало на земята.

Воят на полицейска сирена разцепи въздуха и две патрулки спряха веднага след булевард „Сен Жермен“ и средата на кръстовището и блокираха притока на автомобили и от двете посоки. Един от полицаите изскочи, за да отклони движението, докато останалите се втурнаха към местопроизшествието.

Венсан се оттласна от вратата на шофьора, която сега се намираше от горната страна на камиона и оттам скочи на земята. Отпусна се по гръб на тротоара и опипа внимателно ребрата си, след това пусна ключовете, които бе изтеглил от стартера.

Когато посегнах към него, той стисна очи от болка и тънка струйка кръв се стече от челото му. Коленичих до него и се почувствах така, сякаш аз бях захвърлена на тротоара, останала без дъх.

— Венсан, добре ли си? — попитах аз, пъхнах ръка в чантата си и извадих кърпичка. Попих кръвта, преди да покапе в очите му.

— Имам пострадало ребро, иначе съм добре — рече той и си пое дъх с усилие. — За разлика от шофьора на камиона.

Поех лицето му в ръце и въздъхнах облекчено.

— Слава богу, Венсан. — Обърнах се към приближаващите полицаи: — Шофьорът е все още вътре — извиках, закашлях се и замигах, когато вдъхнах острия мирис на изгоряла гума.

Един полицай се качи на камиона и след като погледна вътре, извади уоки-токи и повика помощ. Друг коленичи до нас и започна да задава въпроси на Венсан. Добре ли е, може ли да си мърда пръстите, ами пръстите на краката? Има ли трудности при дишането? Едва след като Венсан седна (макар полицаят да настояваше да не мърда) и го увери, че само му е излязъл дъхът и си е порязал главата по време на удара, полицаят се обърна към мен и ме попита какво точно се е случило.

Около нас се беше събрала тълпа и възрастен мъж заговори:

— Видях всичко, господин полицай. Камионът беше неуправляем, зад волана нямаше шофьор и той летеше по булеварда. Това момче — посочи той Венсан — го овладя и го отклони от пътя. Ако не беше, щеше да помете хората на пешеходната пътека. — Посочи момичето със слушалките, което вече бе на тротоара и седеше отпуснало ръце между коленете, докато някой разтриваше гърба му.

Насъбралите се зашумяха развълнувано, когато чуха всичко това — думата „герой“ се понесе сред тях — хората наизвадиха мобилните телефони, започнаха да пишат есемеси и да звънят. Венсан затвори уморено очи, след това, когато някой се опита да го снима, дръпна качулката, за да се скрие, и ме помоли да му помогна. Намръщи се и стана с усилие.

— Ще имате ли нужда от мен, господин полицай? — попита той полицая, който маркираше пътя на камиона с друг свидетел.

Той видя Венсан и се обърна към него.

— Не трябва да се движите, господине, докато не пристигнат парамедиците.

— Нали ви казах, че съм добре — настоя любезно Венсан. Начинът, по който придържаше ръката си, издаваше, че съвсем не е добре.

Полицаят го погледна колебливо.

— Трябват ни показанията ви — рече най-сетне.

— Може ли да почакаме в патрулката?

— Да, разбира се — отвърна човекът и даде знак на партньора си да ни придружи. Отдалечихме се от развълнуваната тълпа към единия автомобил. По пътя метнах балтона на Венсан на раменете му.

Настанихме се на задната седалка и ченгето затвори вратата. Най-сетне останахме сами и аз се обърнах към Венсан, който притискаше кърпичката ми към челото.

— Наистина ли си добре? — попитах го и вдигнах ръка, за да преместя неговата от раната. — Може да се наложи да те шият.

— Имаш ли огледало?

Подадох му пудриерата от чантата си и той я вдигна към светлината, за да огледа раната.

— Стягаща лепенка ще бъде предостатъчна.

— Нещо друго?

— Май съм си натъртил ребрата. Жан-Батист ще повика лекар веднага щом се приберем. След две седмици ще заспя и тогава тялото ми ще се излекува. Наистина Кейт, честна дума, добре съм.

Той отпусна глава назад и затвори очи.

Аз сложих глава на рамото му, прехвърлих ръка през гърдите му и се запитах какво ли щеше да бъде, ако нещо се беше объркало.

Ами ако Венсан не беше успял да се справи достатъчно бързо и някой от хората на пешеходната пътека загинеше? Ами ако в опита си да се качи на камиона бе прегазен? Вместо да седя на задната седалка в патрулката, сега щях да съм коленичила над размазаното му тяло. Той бе на крачка от смъртта. Беше наистина близо.

Затворих очи и се опитах да се съсредоточа над онова, което се случваше наистина, вместо над онова, което можеше да се случи.