— Става въпрос за либерални възгледи и висша мода — продължи. Или поне в случаите, когато се намесеше Кейт. — Продава се добре в своята си ниша на пазара, но Емили има нужда от по-добро разпространение. Може би ще успеете да се договорите с нея. Различно е — но пък вие притежавате местни вестници, които поглъщат голям дял от малкия пазар, така че сте свикнали.

— „Лъки“ значи?

— Как да устоите на такова име? — рече игриво.

— Имаш визитката ми — каза Маркъс Броудър. — Изпрати ми координатите й по електронната поща.

Погледът му отново обгърна Кейт, все едно можеше да я изяде на две хапки.

— Маркъс!

Флор д’Амато, оградена от асистентите си, се зададе откъм коридора. Тя се усмихна бързо на Кейт и оттегли вниманието си от нея.

— Виждам, че малката ни журналистка те е развела наоколо? Хареса ли ти как се справят по-нискостоящите ни служители?

— Да. Удивителни служители. Кейт е много добре запозната с работата си.

— Радвам се да го чуя — отбеляза любезно Флор. — Кейт, можеш вече да тръгваш. Връщай се на работа. — Тя се засмя, издавайки отвратителен звънтящ звук. — Отивай да довършиш онази статия за „достъпния лукс“. Каква е темата тази седмица, шапки?

— Палта — отговори Кейт, опитвайки се да внесе малко топлина в собствената си усмивка. Отровата на Флор сякаш се оттичаше от гърба й.

— Е, тръгвай тогава. С господин Броудър сега трябва да си поговорим за бизнес.

Кейт се подсмихна. Флор й беше толкова ясна. Както и Маркъс Броудър, но на него се възхищаваше. Той беше толкова безмилостен, толкова аморален. Просто не му пукаше. Фокусираше се върху това, което искаше, когато го поискаше.

Пари. Власт. Жени.

Нея.

Тя подаде ръката си с добре поддържан маникюр на Маркъс.

— Приятно ми беше, господин Броудър.

— Маркъс, ако обичаш — рече той. Ръкостискането им беше здраво.

— Ще се видим пак, Кейт Фокс. По-скоро, отколкото си мислиш. А междувременно смятам да се обадя на приятелката ти Емили. Тази вечер.

Този разговор се състоя преди четири месеца.

Маркъс Броудър действаше бързо. И държеше на думата си. Към края на седмицата Емили й се обади, кипяща от ентусиазъм, за да й каже, че той се е свързал с нея, посетил я е в редакцията, поискал е да предложи оферта. Както бе предположила Кейт, приятелката й още беше далеч от идеята да продава в действителност, но се вълнуваше от предложението на Маркъс. То означаваше, че „Лъки“ има стойност.

— Поласкана съм — каза простичко Емили. — И това са много пари. Благодаря за помощта, Кейт.

— Няма проблем — отговори Кейт, опитвайки се да не се чувства виновна. Нямало да навреди значи?

След няколко седмици клюкарските рубрики гръмнаха с новината за предстоящия развод на семейство Броудър. До края на пролетта и началото на лятото всичко беше свършено и приключено.

Броудър купи „Кюти“. Кейт напразно чакаше телефонът й да звънне или секретарката да й предаде съобщение. Нещо, каквото и да е. Като например повикване в разкошния кабинет на новия изпълнителен директор в другия край на града.

Телефонът й остана непоколебимо безмълвен. Електронната й поща беше празна. Тя се принуди да се заеме усилено с работа — да пише статии и да прави репортажи. Раздразнена, потъна в задълженията си. Пишеше повече материали, оформяше повече снимки, издаде някои нови тенденции на страниците на „Кюти“. А когато излизаше, го правеше с Емили. Никакви мъже. Никакви богаташки синчета, нито банкови инвеститори. Мълчанието на Маркъс Броудър я дразнеше. Никой досега не бе пренебрегвал Кейт Фокс.

И тогава, най-накрая, след развода и поглъщането, след като компанията на Маркъс приключи преговорите си с „Лъки“, точно когато животът й бе започнал да уляга…

В пощенската й кутия пристигна поканата за партито.

Шеста глава

Кейт безстрашно си проби път през тълпата от жени, които се бутаха да заемат по-близка позиция до Маркъс Броудър. Те всички отпиваха от шампанското си „Пол Роже“ и го гледаха пламенно над ръбовете на чашите си, преструвайки се, че си говорят една с друга, изпращайки димни сигнали. Никоя не искаше да бие на очи прекалено; само някои леко подпийнали, вече омъжени представителки на хайлайфа, в действителност разговаряха с домакина.

Кейт се промъкна по-близо. Това беше Ню Йорк, а тя беше от Бронкс. В този град нямаше да стигнеш доникъде, ако си от срамежливите.

— Маркъс — каза тя, като го отърва от кокалестата хватка на шейсет и няколко годишна бостънска интелектуалка от Горен Ийстсайд, отрупана с диаманти и старомодна кожа от визон. — Кейт Фокс е.

— Знам. — Той се ухили и погледът му се прикова към прилепналата й рокля „Багдли Мишка“ в бледорозово и сребристо. — Значи вече съм „Маркъс“, така ли? Последния път, когато се видяхме, не спираше да повтаряш „господин Броудър“ и „сър“.

— Това беше в офиса. — Кейт отвърна на усмивката. — Където си мой шеф. Но сега сме на парти и аз съм твоя гостенка.

— Отлична забележка — призна той.

С крайчеца на окото си тя забеляза намръщените физиономии на другите жени наоколо. Е, ако на нея й стискаше повече, отколкото на тях, тя не беше виновна.

— Благодаря за поканата. И честит рожден ден.

— Моля. — Той наклони чашата си към нея и Кейт забеляза, че е пълна с газирана минерална вода. Маркъс Броудър предлагаше на гостите си най-отбраните вина и шампанско, но той самият се придържаше към безалкохолните. Според слуховете, мразел да е извън контрол. По това си приличаха. — Очаквах да се обадиш.

— Аз очаквах ти да се обадиш — засмя се Кейт.

— Значи излиза, че съм се издънил първи. — Още по-широка усмивка. — Битка, която съм щастлив, че съм изгубил.

— Каза, че ще се видим по-скоро, отколкото си мисля — отвърна Кейт с лек намек за укор.

— Имах предвид развода си — обясни той. — Ти ми каза, че няма да ми станеш любовница. На никаква цена. Така че нямаше много смисъл да се виждаме, докато не приключех с това. — Броудър отпи от водата си. — Което и направих, и то за рекордно време.

Тя се изчерви. Той беше толкова прям, толкова настойчив.

— Не си го направил заради мен?

— Разбира се, че не — усмихна се самодоволно. — Просто исках да съм разведен. Фактът, че тогава ти ще си на разположение, беше приятен бонус.

Кейт почувства по гърба й да преминава тръпка. Арогантността му си я биваше!

— Минаха няколко месеца. Откъде знаеш, че съм на разположение? Може да излизам с някого.

— Не излизаш с никого. Свободна си. — Каза го с равна, спокойна увереност.

— Откъде знаеш? — предизвика го тя. Усети, че я залива вълна на желание. Броудър беше като природна стихия. Кейт не можеше да реши дали той е секси, или е просто кучи син. Едно беше сигурно — младите бледи богаташки хлапета можеха само да му дишат прахта.

— Първо, ти си тук. Сама ме потърси и дойде при мен. Това означава, че не излизаш с друг мъж. Второ, откакто се запознахме, си мислиш за мен. — Тя стана аленочервена, отвори уста да отвърне. — Не си прави труда да отричаш, захарче. Познавам жените. Трето, познавам много хора в този град, които те държаха под око. Клубовете, в които ходеше, с кого се срещаше. Най-вече с приятелки. Без неженени мъже на хоризонта.

— Шпионирал си ме?

Кейт не бе сигурна как да го приеме. Но Броудър я заслепяваше с чаровната си усмивка.

— Приятелите ми разговарят с мен. Това е всичко. Виждам, че не отричаш.

Тя вдигна рамене.

— Така е. Скоро не съм излизала с мъж.

— Откакто се запознахме?

— Щастливо съвпадение — отвърна Кейт, отмятайки русата си коса. — Ще ме поканиш ли да излезем?

Броудър примигна, след което се разсмя високо.

— Не мисля, че някоя жена е разговаряла с мен така преди.

— Има си първи път за всичко — рече Кейт.

— Така е. Шофьорът ми ще мине да те вземе утре вечер в осем. Не казвай, че имаш планове; не си падам по игричките.

Тя наклони глава.

— А сега трябва да се смеся с народа. — Броудър пое ръката й, целуна я. Отнякъде блесна светкавица на фотоапарат. — До утре, Кейт Фокс.

Кейт го загледа, когато той се отдалечи от нея и вече протягаше ръка, за да поздрави кмета и последната му жена. За секунда тя забеляза езика на тялото — как властният политик леко се поклони, свеждайки глава пред Броудър, как първата дама на града се усмихна превзето. Да, те му се подмазваха. Аурата му от неподправена власт беше невероятна. Половината от мъжете в стаята искаха да спечелят благоразположението на Маркъс Броудър. А всички жени искаха да бъдат с него.

С изключение може би на Емили, помисли си Кейт с усмивка.

Но той бе избрал Кейт. Тя отново го загледа в гръб, тесните рамене, обвити в тъмния плат на ушития по поръчка костюм. Той се ръкуваше, разговаряше. Вече бе оттеглил вниманието си от нея. Тя трябваше да си върви.

Върна се през навалицата при Емили и я целуна весело по бузата.

— Ще се свържеш с издателската тълпа, нали?