— Тук са някои от най-големите разпространители в града. — Емили кимна към една костюмирана група, застанала в един ъгъл. — Мислех да ида да разговарям с тях, ако не възразяваш.

— Няма проблем. Всъщност смятам да си ходя.

— Тръгваш си? — Емили примигна. — Но партито едва сега започва. Защо?

— Маркъс Броудър ме покани да излезем утре вечер — вдигна рамене Кейт.

— И какво? Вече мисията ти е изпълнена?

Емили се шегуваше, но не и Кейт.

— Поне за тази вечер, да, изпълнена е — отвърна тя. — Ще се видим утре, става ли?

Емили поклати глава, но Кейт не отстъпи.

— Добре.

Кейт стисна рамото на приятелката си и си тръгна, обвита в коприна. Когато след няколко минути се огледаше за нея, Броудър щеше да забележи, че си е тръгнала. Както забелязваше всичко, свързано с нея. Кейт Фокс не висеше наоколо като излишен лимон. Той я бе поканил да излязат, така че вече нямаше смисъл да остава и да влиза в разговори с кльощавите представителки на социалния елит или с по-малко богати мъже.

В таксито на връщане към дома си Кейт се облегна на разкъсаната черна кожена седалка и се усмихна. Скоро този начин на придвижване щеше да стане рядкост в живота й. Тя беше момиче, което щеше да се вози в лимузина постоянно.

Беше сигурна, че Маркъс Броудър ще се погрижи за това.



Той не си падаше по деликатностите. Това забеляза тя на първата им среща. Колата дойде да я вземе навреме в комплект с униформен шофьор и изстудена бутилка първокласно шампанско „Круг“ върху лед на задната седалка. Кейт не го докосна. Кой знае какво щеше да си помисли той за жени, които пият?

Също така тя не зададе никакви въпроси, когато лимузината излезе от Манхатън и се насочи извън града, а по-скоро се зае с имейлите на телефона си. Когато Броудър поискаше доклад от шофьора си, човекът щеше да каже, че се е държала хладнокръвно. И без това след петнайсет минути разбра къде отиват.

Пътуваха към „Титърбъро“ — малкото летище за частни самолети.

По гърба й премина тръпка на удоволствие.

Тя изглеждаше страхотно. Беше се погрижила за това. Сребриста рокля на „Бърбъри Прорсъм“, която се завързваше отпред, с квадратно деколте и малки ръкави на раменете. Дрехата се спускаше скромно малко над коляното, но се впиваше във всяка извивка от разкошното й тяло.

Дългата й руса коса беше измита и фризирана. Гримът й беше гладък — днес бе използвала основа на „Лаура Мерене“, фон дьо тен на „Боби Браун“, бронзираща пудра „YSL“ на бузите, контрастираща на металически розовите сенки и розовото сребристо червило на „Шанел“. Чантата й беше „Кейт Спейд“, обсипана с мънички седефени мъниста, а чорапите й „Уолфорд“ се стесняваха надолу към обувки с висок ток на „Маноло“. На раменете си бе наметнала мек сив шал от чиста вълна и не носеше никакъв парфюм, ако се изключеше розовата вода, с която се бе напръскала.

Видът й беше трепач. Очите на шофьора едва не изскочиха от орбитите си, докато тя се вмъкваше грациозно на задната седалка на колата. Обличането на тази рокля се равняваше на слагането на военна броня. Срещата беше важна и Кейт Фокс отиваше на битка.

Маркъс Броудър я чакаше на пистата до един блестящ бизнес самолет „Гълфстрийм IV“. Тя тръгна към него със самоуверена усмивка, а чантичката й се полюшваше в ръката й. Той вдигна леко ръцете си, все едно се предава.

— Изглеждаш очарователно — рече оценяващо. — Роклята си я бива.

— И срещата си я бива. — Кейт не направи никакъв опит да скрие колко е впечатлена. Броудър не обичаше игрички, вече й го бе казал. — Харесва ми превозното средство.

Той се засмя, но му беше приятно.

— Това е самолетът на компанията.

— Това бизнес среща ли е? — пошегува се тя.

— Аз съм изпълнителният директор. Правя каквото ми харесва. Полетът е кратък; отиваме в къщата ми в Нантъкет20.

— Звучи супер — отбеляза Кейт. — Нямаше нужда да се изхвърляш заради мен, Маркъс.

— Такъв съм си — каза той и добави: — Ако наистина харесвам момичето.



Първата среща беше прекрасна. Сякаш всички мечти на Кейт се бяха сбъднали. Частният самолет ги отведе гладко до брега и след още едно кратко пътуване с лимузина пристигнаха в огромното имение на Маркъс на океанския бряг, оборудвано с частен плаж. Беше й трудно да не гледа като зашеметена, да не й потекат лигите — тя преливаше от възторг. О, боже! Това беше, това беше всичко, което бе очаквала, всичко, за което бе мечтала майка й преди всички тези години в Бронкс! И ето че сега беше близо, толкова близо до него!

Прислужници подредиха масата за вечеря върху голяма тераса с изглед към океана: местен омар, малко шампанско, зрели ягоди, шоколадови бонбони от „Дебов и Гале“, ямайско кафе „Блу Маунтин“. Кейт се наслаждаваше на блясъка на изключителното представление. Фокусира вниманието си най-вече върху Маркъс, като го разпитваше за хобитата му, за образованието му, за историята на живота му, и успя да изслуша отговорите му, сякаш те бяха най-увлекателното нещо, което някога бе чувала. Смееше се на шегите му, държеше се жизнерадостно и свежо. Ако Маркъс я попиташе нещо, тя отвръщаше кратко. И като край на перфектната вечер той дори не се опита да я вкара в леглото си.

Кейт слезе от самолета, изпълнена с триумфално чувство, и се качи в лимузината, която я отведе обратно вкъщи. Маркъс бе харесал каквото бе видял. И не беше избързал, което означаваше, че гледа на нея в перспектива, като на същинска приятелка, а не само на лесна свалка. Първото препятствие беше преодоляно. И макар тя да не бе кой знае колко въодушевена от разговорите им, какво от това? Постепенно щеше да се приспособи към него. Щеше да се приспособи към живота му наистина много лесно. Удоволствието за нея се състоеше във факта, че бе оценена от Маркъс Броудър.

Великият познавач я бе одобрил. И вече я бе поканил на втора среща…



Кейт планираше всичко до най-малките подробности, макар понякога да й се струваше, че той я повлича след себе си. Срещаше се с него винаги, когато той поискаше, когато й се обадеше, придружаваше го на изложби в частни галерии, на благотворителни балове, политически вечери. И в същото време тя продължаваше с работата си. Мърморенето и шушуканията в офиса достигнаха трескави величини за около седмица — Флор и всички останали й хвърляха най-отровни погледи — но след това нещата се уталожиха. Кейт се усмихна вътрешно. Точно така, всички започнаха да се безпокоят, нали? Ами ако Маркъс Броудър наистина я харесваше? Ами ако решеше да се ожени за нея? Тогава никой от тях нямаше да може да си позволи да я обиди.

Идеята хрумна на целия офис горе-долу по едно и също време. Гадните погледи бяха заменени с топли усмивки. Кейт беше канена на повече съвещания и й бе позволено да избира задачите си за всеки брой. Колегите й започнаха да й правят кафе. Статиите й получаваха видно място в новия брой на списанието. Флор й възложи два значими материала, истински статии, а не просто поредното сравняване на цени.

Кейт само се усмихваше невъзмутимо и не казваше нищо.

Също така се държеше перфектно с пресата. Те се тълпяха край апартамента й, чакаха я пред нощните клубове, звъняха на мобилния й телефон, докато не й се наложи да си смени номера. Но тя не удостои папараците дори и с бегъл поглед, не каза на светските хроникьори нищо, дори и „без коментар“. Вместо това тя просто не коментираше. Чакаше.

И резултатите не закъсняха. След един месец Маркъс премина към следващата стъпка — секса. След удовлетворително порядъчен период.

Когато на Маркъс Броудър му омръзна да чака, той го показа ясно. Бяха излизали заедно много пъти, той я показа пред обществото, представяше я на вечери и обеди. Имаше частни самолети, изключителни островни курорти, най-добрите маси в най-изисканите нюйоркски частни клубове. Но Кейт отказваше всякакви подаръци, които той се опитваше да й направи, дори когато бяха опаковани в малки светлосини кутийки, вързани с бяла панделка с логото на „Тифани“. Инстинктите й настръхваха, предупреждаващи за опасност; можеше да приеме гостоприемството му, й казваха те, но не и подарък, нищо, което да задържи, нищо със стойност. Опитваше се да не мисли за диамантените обеци и перлените гривни, от които се отказваше. Една истинска ловджийка щеше да се цели в крайната награда.

Броудър беше тази награда. Кейт Фокс се целеше в големия дивеч.

Но той се отнасяше към нея с уважение. А тя се държеше на ниво, като не му даваше повод да си мисли, че я е купил. На Кейт й беше ясно, че Маркъс не е привърженик на идеята „без секс преди брака“. По-скоро беше от типа „опитай, преди да купиш“. Тя трябваше да приеме това и след като минаха две седмици от първия му намек за секс, засили флиртовете си. И когато той показа признаци на нетърпение, тя си позволи да бъде прелъстена и му предложи да вечерят в дома му.

— Къде по-точно? — попита той с широка усмивка. — Нантъкет? Хемптън?

— Нямаш ли нещо в града? — попита невинно Кейт. Сякаш не знаеше.

Маркъс се изсмя гръмогласно, продължавайки играта.

— Разбира се. Повече от едно нещо. Главната ми квартира е апартаментът ми на „Сентрал Парк Уест“. Устройва ли те?

— Устройва ме чудесно — каза весело Кейт. — Навсякъде, където можем да се усамотим. Сега трябва да тръгвам. Имам да предам една статия. Обади се по-късно.