— Е, поне на теб никога няма да ти се наложи да се запознаеш с нашите — пошегува се тя, когато шофьорът потегли по алеята между перфектно обработените ливади от двете страни. Връщаха се на летището след само една нощ в Ел Ей.

— Точно така. Ти си сираче. — Маркъс повдигна чашата си с вода „Евиан“ към нея. — Това е плюс.



Тя знаеше, че ще й предложи. Още преди дори да се е случило. Той бе организирал да заминат заедно на почивка за цяла седмица в луксозен курорт в Коста Рика. Беше резервирал най-скъпия хотелски апартамент и нае корпоративния самолет да ги закара дотам. Радарът на Кейт беше нащрек. Тя си взе най-хубавите рокли — дълги, прилепнали, копринени, впити, с марка „Гучи“ или „Азедин Алая“, микроскопични плажни рокли от „Гап“. И бански… цели, с подплънки, за разходки по плажа, миниатюрни прашки „Мисони“ за собствения им частен басейн. Понеже не бе сигурна къде точно ще й предложи, всеки тоалет трябваше да е перфектен. Тя запланува външния си вид до най-малката подробност. На границата на приличието, ако беше само с него в стаята, или секси, но недостижима, ако бяха на публично място.

— Той ще го направи — заяви тя на Емили по телефона.

— Не е сигурно — каза Емили. — Не възлагай прекалено големи надежди…

— Сигурно е — прекъсна я Кейт. — Никога не сме заминавали надалеч за повече от един уикенд. Пресата не е тук, не може да ни се пречка. Непрекъснато ми хвърля странни погледи. Преди две седмици ме попита какво мисля за предбрачните договори и аз отвърнах, че според мен всяка модерна двойка трябва да има такъв.

— Романтично — отбеляза сухо Емили.

— О, стига. Той струва стотици милиони и се е развеждал три пъти. Няма начин да се ожени без предбрачен договор, така че това е най-важният въпрос, нали?

— Сигурно.

— Да ме пита за това, е все едно да ми казва, че ще ми предложи. Аз се засмях и казах, че никоя жена не бива да възразява срещу такъв договор, освен ако не е златотърсачка. Той се усмихна. Мисля, че преминах теста. И след една седмица той резервира тази ваканция. — Кейт взе телефона в ръка и се приближи до огромните еркерни прозорци на оборудвания им с климатик апартамент. Някъде долу Маркъс имаше частен урок по тенис с бивш двукратен шампион от „Уимбълдън“. — Той пръсна луди пари по тази почивка, Ем.

— Това едва ли е толкова необичайно.

— Да, но този път направо се е побъркал. Дойдохме с корпоративния самолет. И всичко е за сметка на корпорация „Броудър“. — Кейт поклати глава. — Видях го как размята наляво-надясно черната фирмена кредитна карта „Американ Експрес“. Направо я прави луда.

— Сигурна съм, че финансовият му директор ще е във възторг.

Кейт се изкикоти.

— Не ставай критична, Ем. Компанията си е негова.

— Но има и акционери — отбеляза меко Емили.

— Е, Маркъс прави каквото си иска. Третира този самолет като лична лимузина. Гледам го как пише корпоративните чекове. Хей, всички го обичат, нали?

— Със сигурност така изглежда.

Кейт насочи поглед надолу към гледката пред себе си. Беше запленена от начина, по който Маркъс разполагаше с парите на компанията, сякаш бяха негови; отнасяше се с целия свят, сякаш беше негова собственост, сякаш всичко му принадлежеше. Дори понякога реалните приходи на корпорация „Броудър“ да изглеждаха доста тънки — за което съдеше от вестниците, които Маркъс разхвърляше из стаята, и от имейлите, които изпращаше от леглото им, докато лежеше до нея нощем, след като бе свършил да я чука. Все едно нищо нямаше значение. Тя отбелязваше фактите наум; животът беше като едно гигантско прасе-касичка за този тип и в края на краищата той я канеше да сподели част от плячката.

Коста Рика се простираше пред нея, зелена и тучна, огряна от слънчева светлина, надолу до лазурното море, проблясващо брилянтно в нажежената до бяло горещина. Бяха много далеч от Флатбуш авеню22, това беше сигурно.

— Наистина ли го искаш? — попита Емили. — Честно?

Кейт се огледа около себе си. Мекият снежнобял килим, дебел и приятно топъл под голите й ходила. Леглото, покрито с китайска коприна и бледозлатиста сатенена покривка. Ореховата тоалетна маса, телевизорът с плосък екран, закачен на стената, аквариумът, който се простираше по цялата дължина на всекидневната. Всеки възможен лукс и всичко това — само на една ръка разстояние.

— О, да — каза тя твърдо. — Искам го.

Седма глава

Не й се наложи да чака дълго. След като бяха вечеряли в специалната частна оранжерия на курорта, Маркъс предложи да се разходят по брега. Трябваше само да слязат по четири малки дървени стъпала и вече бяха на пясъка. Беше топла тропическа вечер с хладен ветрец, който подухваше откъм водата.

Кейт въздъхна от удоволствие.

— Боже, прекрасно е — каза тя и стисна ръката на Маркъс. — Благодаря, че ме доведе тук. Мога да остана завинаги.

— Не можеш да останеш завинаги. Трябва да работим. — Той се ухили. — Е, аз поне трябва да работя.

— Моето списание е много важно за мен — нацупи се Кейт.

— Сигурно. Хубаво е да пишеш статии. Но талантите ти са много по-подходящи за други неща.

Тя го удари лекичко в гърдите.

— Шшт, някой може да те чуе.

— И какво от това? Ти си моя. — Той направи пауза. — И мисля, че трябва да останеш завинаги. Не точно тук. Но с мен.

Кейт забави крачка. Сърцето й се разтупка. Случваше ли се? Наистина ли се случваше?

Маркъс Броудър бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади малка черна кутийка.

— О, боже! — въздъхна Кейт и това беше почти истинска молитва.

Той внимателно коленичи, като гледаше плата на много скъпия му костюм да не докосва пясъка.

— Кейт Фокс — каза той. — Ти си идеална за мен. Ще се омъжиш ли за мен?

С тренирано движение палецът му повдигна капака на кутийката. Вътре стоеше огромен безупречен диамант, който според Кейт бе три и половина карата и беше обграден от два прозрачни триъгълни кървавочервени рубина, които вероятно струваха повече от диаманта. Тя ахна. Пръстенът си го биваше.

— О, Маркъс! — възкликна. — О, да, да, моля те! О, скъпи…!

Той се усмихна широко и се изправи, като издърпа пръстена от кадифената подплата, след което взе ръката й и го плъзна на пръста й. Прилегна й идеално. Кейт потрепери и го прегърна, после вдигна устни към неговите, целуна го, като пъхна езика си и го прокара под горната му устна, и притисна ръката си, скрита до тялото й, към слабините му.

— Да си ходим — прошепна тя.

— Звучи ми добре — засмя се той. — Резервирал съм самолета за утре. Щом се върнем в Манхатън, ще се погрижим за юридическите подробности и после ще уредя церемония някъде. Не мисля, че има смисъл да се размотаваме, а ти?

— Аз също — отвърна Кейт пламенно. Така си беше. Кейт Броудър, това й звучеше прекалено добре. Защо й беше да чака? Тя искаше пръстена, името, положението. Леле! Искаше й се вече да е сутрин. Изгледа пръстена си с възторжена любов. Нямаше търпение да го види на дневна светлина. — Не бива да чакаме. И ще подпиша всичко, което адвокатите ти сложат пред мен, скъпи. — Тя го целуна по устните. — Ще бъдем толкова щастливи!



Сватбеният ден беше всичко, за което някога бе мечтала. Тя убеди Маркъс да избягат и да се оженят тайно, защото искаше да получи втория — по-важен — пръстен и не й се щеше да отлага момента, докато избира между ванилов пандишпан с плодово пюре и торта с германски шоколад и джинджифилов сос. Освен това в църквата щеше да липсва равновесие между гостите. Емили беше единствената й истинска приятелка. Тя нямаше семейство, нямаше родители, всъщност нямаше никого, който да е от значение. Каза си, че е готова да се потопи в света на Маркъс. Но когато се срещнеше с приятелите му и ги направеше свои, тя искаше да бъде госпожа Броудър, за да може да изисква уважение за позицията си.

— Съгласен съм. — Маркъс я обгърна в обятията си и тя уви покорно краката си около него. — И бездруго ми е втръснало от светски сватби. Да опитаме нещо ново.

Те наеха частен самолет и отлетяха за Рино, щата Невада. Маркъс бе избрал най-луксозния хотел в града — „Виктрикс“ — за церемонията и един свещеник дойде да ги венчае в стая, пълна с рози във всички възможни цветове… от кремаво до тъмно сапфирено, от светлозелено до кървавочервено. Ефектът беше зашеметяващ. Кейт бе облечена с рокля на „Вера Уанг“, създадена от дизайнерката лично за нея; Маркъс тържествено й бе заявил, че я е поръчал преди няколко месеца. Той самият избра костюм „Савил Роу“ и обувки „Армани“. Сватбеният му подарък за Кейт беше сериозно бижу — антична огърлица от Париж, прелестен наниз от перли и топаз, съдържащи нишки от оливин и жълт кварц, които искряха и блещукаха в оранжево, бяло и зелено върху кремавия цвят на роклята й. Тя му подари антична карта на Римската империя; изискан подарък, но не скъп. Точно какъвто той очакваше от нея.

Когато свещеникът произнесе думите и прекрасната незабавност на невадските брачни закони влезе в сила, Кейт си отдъхна с облекчение — едно дълго издишане, което сякаш изпълни цялото й тяло. Тя целуна младоженеца дълго и силно. Тялото й беше отворено, възприемчиво. Тя изпитваше благодарност.

Не беше ли това връхната точка на целия й живот?