— Да, госпожо.

— Това е всичко засега, Лили. Благодаря ти — каза Кейт и й отправи кратка усмивка. За момент широката усмивка на Лили посърна и Кейт се зачуди дали не се е държала твърде предизвикателно. Но очите на консултантката трепнаха, като срещнаха погледа на Кейт, и се насочиха към пода.

— Да, госпожо Броудър. Първата ни среща е в два часа. Тук ли да дойда?

— Разбира се. Само кажи на Патрик къде искаш да отидеш и той ще приготви колата.

Патрик беше шофьорът — всъщност личният й шофьор. Кейт имаше собствена лимузина в комплект с шофьор. Маркъс имаше отделна за себе си и Рикардо и Фред го возеха на смени. Той пътуваше повече от Кейт.

— Разбрах. Ще се видим следобед.

— И моля те, наричай ме Кейт — добави Кейт. Тя съжали, че се е държала гадно. Но имаше нещо у тази жена, което я бе ядосало. Или… дали не беше заради отношението на Маркъс? Да говори така за нея с друга жена? Да заговорничи?

Не ставай глупава, каза си. Маркъс просто се грижи за теб. Което е точно каквото ти искаше.



След час телефонът й звънна.

— Може ли да разговарям с госпожа Маркъс Броудър, моля?

Гласът беше познат, но Кейт не можа да го свърже с лицето. А и това странно обръщение. Кой би я нарекъл госпожа Маркъс Броудър? Английската кралица? Но не можеше да се отрече увереността, която личеше в резкия тон.

— Аз съм — отвърна тя ведро. Без официалности.

— Госпожо Броудър, обажда се Александра Тимпсън.

— Госпожо Тимпсън — отговори Кейт. Адреналинът й неволно се вдигна. През годините бе работила по достатъчно мини статии за пчелите майки на американското общество и бе поставяла достатъчно снимки на Алекс Тимпсън, облечена по последна мода и обсипана с достатъчно диаманти да засрами и руска императрица, за да не се впечатли от обаждането.

— Приятелка съм на съпруга ви — каза Александра. — Поздравления за сватбата. Маркъс ми се обади тази сутрин и предложи да обядваме двете. Удобно ли ще ви е в един часа?

— Разбира се — отвърна Кейт. Все едно имаше избор.

— В „Джийн Джорджис“ добре ли е? В „Тръмп Тауър“?

Това беше един от най-хубавите и най-скъпите ресторанти в града. Идеалното място да бъде забелязан човек. Кейт разбра точно какво прави Маркъс. Малък интимен обяд с господарката на манхатънския елит, с който щеше да бъде въведена в обществото.

— Чудесно. Ще се видим там.

— Да, скъпа. Най-добре бъдете точна. Маркъс ми каза, че ще ходите на покупки следобед.

— Ще бъда — обеща Кейт благо, въпреки че страните й леко пламнаха от срам. Проклятие, помисли си тя, докато затваряше. Онази кучка Лили се бе обадила на съпруга й. И очевидно Маркъс веднага бе извикал кавалерията.

Изпращаше тежката артилерия. Алекс Тимпсън, кралицата сред кралиците, която правеше услуга на Маркъс Броудър, като показваше на наивната му съпруга как се очаква от нея да се държи в този град.

Кейт облиза устни. Малко неща можеха да я смутят. Но Александра Тимпсън я бе обезпокоила.



Срещнаха се на обяд в ресторанта. Алекс вече бе настанена на най-добрата маса, точно до прозореца. Щом влезе, Кейт забеляза няколко души, по-възрастни мъже и стилни жени, които на минаване покрай другата жена стискаха ръката й и я целуваха по бузата. Отдаваха й почит, но като че ли излъчваха враждебност.

Тя изглеждаше великолепно. Пълно отрицание на минимализма. Беше облечена с класически, ушит по поръчка костюм на „Шанел“ в пясъчен цвят с кремави кантове и отличителните малки златни копчета. Чантата й беше модел на „Ерме“, а елегантните й обувки на „Диор“ бяха с цвета на лъскав кестен. Косата й беше безупречно фризирана, както винаги, и носеше дискретна огърлица от дебело злато с наситения оранжев нюанс на 24-те си карата.

Годежният й пръстен блестеше на слънчевата светлина. Беше огромен, по-голям даже от този на Кейт.

— Госпожо Броудър — каза тя и се усмихна, но не направи опит да се изправи. Това беше Алекс Тимпсън — всяко нейно движение бе пресметнато според социалните й позиции.

— Госпожо Тимпсън — отговори Кейт и седна, щом сервитьорът дръпна стола й. Помисли си, че е направила добър избор с облеклото си; обикновена рокля без ръкави на „Джил Сандър“ в гълъбовосиво с тъмносива кашмирена жилетка от „Тори Бърч“ и тъмносиви обувки на платформа от „Лубутен“, малка чантичка тип портмоне на „Аня Хиндмарч“ и никакви бижута. Не можеше да се конкурира с Алекс. Защо да се опитва? — Но след като с Маркъс сте приятели, може ли да си говорим на ти?

— Разбира се, Кейт. — По-възрастната жена наклони глава. — Да поръчаме ли?

Тя си избра гъши дроб брюле с вишни и супа от тиква; Кейт, чийто апетит я бе напуснал, си поръча яйце с хайвер и патешки гърди с натрошени захаросани бадеми.

Алекс започна разговора с няколко общи приказки, като за пореден път поздрави Кейт за брака й. Маркъс бил мъж с изискан вкус, отбеляза тя. Много взискателен.

— Той сметна, че ще е добра идея да поговорим — продължи. — Знаеш ли, скъпа, този свят е много специален. — Въздъхна деликатно. — Може направо да е безжалостен.

Кейт се усмихна. Храната беше невероятно вкусна, но тя не можеше да се концентрира върху нея. Алекс Тимпсън беше просто природна стихия.

— Ще откриеш хора, които могат да те изядат жива — каза тя.

— Алекс, всъщност не могат. Могат само да клюкарстват за теб — вдигна рамене Кейт. — Това е Манхатън. Защо да ме е грижа какво говорят хората? Толкова е жалко. Имам предвид — в определени граници, разбира се. — Тя си помисли за Маркъс. — Никога не бих поискала да предизвикам скандал.

— А, виждаш ли. Това — ако мога да съм съвсем искрена, скъпа…

— Моля те, бъди.

— Това е отношението на новодошлата. Виждаш ли, да вършиш нещата по неправилен начин, е скандал. Да караш хората от собственото ти обществено положение — тези, които виждаш по партитата, на които ходи Маркъс — да клюкарстват и шушукат и да не одобряват… това е скандал; това фокусира вниманието не върху жената…

— … а върху мъжа, който я притежава? — попита студено Кейт.

Алекс вдигна рамене, при което перфектната й кремава блуза се помръдна деликатно под костюма на „Шанел“.

— Ето, Кейт, подобен разговор е много откровен. Съветвам те да бъдеш малко по-премерена. Когато не си с приятелка като мен, разбира се. Да кажем просто… върху мъжа, с когото е тя. А и нашите съпрузи не проявяват кой знае какъв интерес към женските неща… гардероба, бижутата, косата, приятелките и така нататък. Но не се заблуждавай. Женейки се за теб, той ти възлага работата на своя съпруга. Бизнес титанът… и неговата социално перфектна жена. Жените на приятелите му трябва да ти завиждат. А приятелите му да завиждат на самия него. Ти се биеш в неговите битки, но на друг фронт. — Тя се усмихна и затвори очи, оттегляйки се в далечните си спомени. — Когато съпругът ми беше още жив, аз реших, че ще спечеля всяка една от тези битки. С дрехите, партитата…

— И си успяла.

Алекс не си направи труда да го отрече.

— Нямаше причина да променя нещата, след като той умря. Остави ми всичките си пари, между другото. На другите си роднини даде съвсем малка част. Той бе благодарен, че съм била толкова добър лейтенант. — Тя повдигна към устните си чашата си с газирана вода. — Това е нещо, над което да се замислиш, скъпа. Да си го кажем направо. Още си съвсем в началото на пътя си. А Маркъс разполага със сериозно досие. За да разчупиш калъпа, ще трябва да се справиш много по-добре от последните няколко жени преди теб.

— Признателна съм за намесата — успя да каже Кейт. Боже, това бе унизително. Но госпожа Тимпсън не си поплюваше. Изложи ясно становището си. На Кейт щеше да й се наложи да прави нещата по начина на Маркъс.

— Получаването на пръстена е едно нещо, скъпа — рече Алекс. — Но съвсем друго е да го задържиш.

— Разбирам. Благодаря, Алекс. — Кейт се замисли с трепет за Емили и за дните, когато се разкарваше по дънки. Но нямаше да се откаже от това. Можеха да я заплашват, колкото си искат.

И все пак предположи, че може би трябваше да се яви на тази среща с личната си консултантка по пазаруване.

Следващите месеци минаха шеметно. Кейт почти нямаше свободна минута. Трябваше да се вършат толкова много неща. Пазаруване на дрехи висша мода, работа с личен треньор, ходене на фризьор всеки ден. Маникюр и педикюр — всичко отнемаше време. Ходеше на обяд и на кафе с всичките си колеги, а момичетата от списанието си примираха от завист. Емили беше специален случай, разбира се. Кейт имаше много така наречени „приятелки“ — момичета от офиса, с които й харесваше да излиза, две нейни познати от преди, с които от време на време пиеше кафе, дами от благотворителните организации, в които участваше Маркъс. Но Емили остана единствената й истинска приятелка. Кейт имаше сто познати и само един човек, който наистина беше от значение за нея.

Но и Емили нямаше много време на разположение. Тя бе затрупана с работа в „Лъки“ и едва смогваше да се измъкне от редакцията. Кейт обичаше да ходи там. Беше странно: въпреки всички тези пари, всички партита, всичко, което й носеше положението й на госпожа Броудър, тя най-много се забавляваше, когато навлечеше дънките, маратонките и една тениска — дори напоследък всичките й тениски да бяха „Армани“ — и се метнеше на някое такси до Вилидж, за да се отправи към тясната редакция на Емили. Там не се отдаваха почести. Емили и шепата й служители — графичният дизайнер Джейк, шейсетгодишен брадат гениален хипар, и Люси и Кийт, които пишеха повечето от материалите, и понякога Франческа и Диди, двете фотографки — всички те пребиваваха в офиса, разменяха идеите си, измисляха планове и се псуваха един друг. Кейт се включваше с ентусиазъм. Беше добра в тази работа и я обичаше. А дори не беше точно работа; не й плащаха. Просто помагаше на приятелка. Той не можеше да я вини, нали?