Тя излизаше с Емили, която й предлагаше същото саркастично и добродушно приятелство, както винаги досега. Нямаше критики и почести и „госпожо“ или „госпожо Броудър“. Един от върховните моменти за Кейт беше сватбата на Емили и Пол, когато Емили й се обади в последната минута и я хвърли в шок.

— Заета ли си сега?

Кейт погледна към часовника си „Картие“.

— За съжаление, да. След двайсет минути трябва да бъда на благотворителен концерт с Маркъс.

Емили въздъхна.

— Жалко, защото ми трябваш в кметството.

— В кметството? — Кейт повдигна вежди. — Да не си направила пътно нарушение или нещо такова?

— Не. — Пауза. — С Пол ще се женим и ни трябват двама свидетели. Мислех си…

— Чакай малко. — Сърцето на Кейт се разтуптя по-силно. — Идвам веднага. Дай ми десет минути.

За нея беше истинска радост да види събитието: Емили — в ушита по поръчка бяла рокля, Пол — изглеждащ леко притеснен в костюма си; единият свидетел беше Том, приятелят на Пол, а тя беше другият. Те чакаха в едно служебно помещение с няколко други двойки, някои от които бяха по дънки и тениски, а други носеха официални рокли и костюми, и вратите постоянно се отваряха и затваряха. Те си пробиха път през тях, все едно се намираха на пиаца за таксита, и когато Кейт последва Емили в приличащата на цех стая с флуоресцентни лампи и застанала зад един подиум служителка с отегчена физиономия, тя беше завладяна от вълнение. Това беше най-романтичното нещо, което някога бе виждала. На Емили и Пол не им правеше впечатление нито яркото осветление, нито монотонният глас на чиновничката и стандартната й инструкция към младоженеца да целуне булката. Двамата казаха своето „да“, размениха пръстените си и когато Пол обхвана главата на Емили с ръце и я целуна, светът около тях сякаш се бе размил и се бе разтворил в нищото. Очите на Кейт се насълзиха, когато служителката подаде на сияещата Емили брачното й свидетелство.

Церемонията не се доближаваше и на косъм до лукса на собствената й сватба. Беше ли по-хубава?

Кейт бе погълната от усилената работа в редакцията на „Лъки“, от щастливата, изтощена атмосфера в апартамента на Емили и Пол. Тя прекарваше там колкото се може повече време, като се измъкваше от официални вечери, тръгваше си по-рано от партита, отменяше часовете си за маникюр или пазаруване — всички дребни неща, с които Маркъс искаше тя да запълва дните си.

Но винаги се стараеше да се оправи към къщи навреме, за да бъде готова, облечена в някоя малка официална рокля и дизайнерски обувки, когато съпругът й се върне.

Защото Емили беше права. Сега Маркъс беше нейната работа.

Тя го утешаваше и го ласкаеше. Разпитваше го как е минал денят му. Това беше лесно, тъй като той не се интересуваше от нейния. Правеше й комплименти за тоалета, косата, тялото. Кейт откри, че той често е изпълнен с напрежение, навито вътре в него като пружина. Тя се стараеше да го успокои — като го водеше горе, любеше го, опитваше се да го изненадва, гледаше да поддържа разнообразие. Маркъс поне оценяваше усърдието й. Кейт се опита да отхвърли тревожното си усещане, че той я харесва повече, след като бяха свършили и тя се обличаше внимателно с някой от новите си важни тоалети, с ослепителните бижута и с косата си като от реклама на шампоан и се подготвяше да се отправят към някоя светска вечеря или благотворителен бал, където да бъде най-сексапилната съпруга сред всички.

За Маркъс беше жизненоважно да поддържа правилния имидж. Кейт знаеше, че никога не бива да пие повече от една-единствена чаша вино; че трябва да заслепи всички мъже, без да флиртува с никого от тях; че задачата й е да очарова съпругите, но само малко, защото съпругата на Маркъс Броудър всъщност не беше предопределена да върши тежката работа. От хората се очакваше да идват при нея. Така виждаше Маркъс себе си. И Кейт отразяваше това. Тя се приспособяваше. Беше умна, дръзка, секси по един изтънчен начин. Клюкарските рубрики ги споменаваха само с положителни отзиви. Най-сексапилната двойка в града. Прелестната Кейт Броудър, Кралица на „Форбс 400“. Любимката на светското общество. Писаха за тях във „Венити Феър“, „Вог“ и дори в „Ню Йоркър“. И Маркъс Броудър беше щастлив.

И го показваше. Кейт започна да получава подаръци. Един ден, когато беше в СПА центъра, докато й правеха масаж с горещи камъни и тя се унасяше отпуснато от удоволствие, служителят прие в помещението една жена — куриер от „Тифани“ която носеше огромна кутия, съдържаща удивителна диамантена огърлица. Друг подарък беше мистериозният уикенд, когато Маркъс й каза да си приготви багаж за горещо време, след което отлетяха за частния остров Некър24 само за вечеря. Или картината на майстор от школата на Тициан, която й купи за рождения ден за нейно най-голямо удоволствие. Когато градът бе скован от първия зимен студ, той й подари кожено палто от сребърна лисица. Ако се наложеше да си мръдне пръста, то беше само за да й направят маникюра.

А в леглото Маркъс беше търпелив, внимателен. Той я целуваше, ближеше и милваше. Стараеше се тя да свърши, а ако не успееше, Кейт се докосваше и се погрижваше за това. Разбира се, нямаше нужда да се споменава, че Маркъс задължително трябваше да свърши. И той искаше да прави секс с нея всеки ден. А тя не се оплакваше. Това беше негово заслужено право, след като се грижеше за нея по почти всеки възможен начин.

Имаше само един мъничък, дребен недостатък.

Кейт не беше щастлива.

Тази мисъл продължаваше да изниква в главата й и тя продължаваше да я прогонва. В края на краищата идеята беше нелепа, нали? За нея се грижеха, глезеха я, гледаха я, уважаваха я. Беше обект на завист за всяко момиче в града. Изглеждаше великолепно, имаше всичко, което можеше да пожелае, дори неща, за които не си бе и помисляла. И умен, красив, амбициозен съпруг. Майка й би се пръснала от гордост, ако можеше да види дъщеря си. Нима имаше нещо, което можеше да не харесва?

— Аз съм глупачка — заяви тя на Емили една сутрин.

Беше в края на ноември в Манхатън. Последният утешителен блясък на есента вече наистина бе изчезнал и градът се настройваше за зимата, за суровата, мразовита нюйоркска зима. Никъде нямаше такъв студ и дъжд като тукашните.

Кейт притежаваше кожено палто и дълги до бедрата кожени ботуши, но беше облечена с дънки и обикновено яке на „Норт Фейс“. Носеше и една черна вълнена шапка, нахлупена над ушите. Не беше най-бляскавият тоалет на света, но тя не искаше да я разпознаят. Папараците й бяха забавни през първите три месеца. След това й дойде до гуша от тях.

— Не съм съгласна. — Емили потрепери в собственото си вълнено палто от „Гап“. През последната година беше отслабнала и изглеждаше по-хубава. Любовта й подхождаше. Кейт много се радваше за нея. Най-добрата й приятелка цъфтеше, беше заета, хранеше се здравословно. Списанието все още беше независимо и тиражът му се покачваше по малко с всеки брой. По-хубавото беше, че получаваха одобрение от критиката. И то много. Вестниците пишеха за тях, блогърите ги цитираха. Емили беше предводителка на новата контракултура. И тя обожаваше всеки миг от работата си. И печалбите бяха добри. Не бяха чак главозамайващи — тя настояваше да влага всички приходи обратно в списанието, — но достатъчно, за да си купят апартамент с Пол, прилично място с две спални в Мъри Хил, което даже разполагаше със собствена малка градина. Те бяха скромно успешни и много доволни.

Докато Кейт беше като проклетия цар Мидас. Каквото докоснеше, то се превръщаше в злато, но също както и в историята, това не беше толкова хубаво, колкото изглеждаше, че е.

Двете вървяха по Дванадесета улица към един френски ресторант. Емили се кълнеше, че там предлагат най-хубавото кафе в града. Арктическият вятър фучеше по Шесто авеню и нищо нямаше да помогне на редакцията на „Лъки“ освен малко кафе с канела. Кейт предпочиташе френско с ванилия. Ароматът му беше мек и успокояващ и най-вече беше без калории. Тя се наслади на атмосферата, докато стоеше тук с най-добрата си приятелка и държеше кафето си в картонена чаша. Нямаше костен порцелан и сервитьори. Поне това беше нещо, което я правеше щастлива.

— Заповядайте, момичета — каза барманът и им подаде две от ценните картонени чаши. Кейт вдиша дълбоко, поемайки наситения аромат, изпитвайки удоволствие от това, че я бяха нарекли момиче. Ароматът на ванилия и кафе я блъсна мощно в ноздрите. Боже, толкова простичко нещо… а защо бе залята от такава вълна на удоволствие?

— Благодаря. — Емили му даде десетачка и зачака рестото си. — Виж, Кейт, ти си отегчена. Твърде умна си, за да седиш и по цял ден да си правиш масажи или да избираш какви свежи цветя да ти доставят. Ако Маркъс те обича, ще разбере това.

— Каза ми, че не иска да се преуморявам — поясни Кейт колебливо. Те взеха кафетата си и се запътиха към вратата. Извън топлината на заведението мразовитият въздух ги халоса в лицето. Кейт отпи от напитката си; тя беше гореща и успокояваща. — И има логика. Искам да кажа, човекът просто има толкова много пари. Какъв ще е смисълът от моята заплата? Тя би била смешна на фона на състоянието му.

— А той иска ли да си отегчена и нервна? Може би имаш нужда от работа заради самата работа, а не заради заплатата. Божичко, аз обичам „Лъки“. Бих работила там за без пари.

— Ти работиш, за да се издигнеш в живота. А аз вече съм на върха на дървото. Маркъс беше бързият асансьор, който пропусна всички останали етажи.

— Грешиш — каза равно Емили. — Помисли си. Бил Гейтс. Опра Уинфри. Стивън Спилбърг. Марк Зукърбърг…