Но Маркъс Броудър не правеше грешки. Нито пък Емили.

— Прочети сама. — Най-добрата й приятелка бутна няколко листа хартия към нея. Разпечатани имейли. Кейт ги изчете невярващо. Ем не преувеличаваше. Маркъс искаше „Лъки“; твърдеше, че предлага добра цена. Нямаше място за Емили или сегашния редакторски екип. Всички щяха да бъдат уволнени. Тонът на имейлите беше благовъзпитан, но рязък, заплашителен. Тя почти можеше да го чуе как произнася думите, да види презрителната усмивка на лицето му. — Не си е позволил явни заплахи в писмен вид, но се е изразил достатъчно ясно. Ако не се съглася с условията му, ще притисне снабдителите ми, както и дистрибуторите, и рекламодателите…

„Надявам се, че ще възникне възможност «Лъки» да бъде купено на пазарна цена. Но корпорация «Броудър» възнамерява да се сдобие с издание, насочено към този читателски кръг, и във всеки случай ще се старае да привлече подобни рекламодатели и снабдители към нашето издание, в случай че не постигнем споразумение. Тъй като «Лъки» е частно списание, считаме, че можем да предложим значителни конкурентни предимства, основаващи се на марката «Броудър» и дистрибуторската ни мрежа.“

Да, помисли си Кейт. Това си беше заплаха, и още как. Ако Емили не се съгласеше да продава, той щеше да започне конкурентно списание, да го продава на безценица, практически да го подари на рекламодателите. Можеше да открадне всичките й печалби и търговци и щом „Лъки“ се провалеше, да поиска пълната цена. Класически подход в стил Маркъс Броудър.

— Но ти си нищо — поклати глава тя, опитвайки се да отрече доказателството пред очите й. — Ти си едно нищо и никакво изданийце. Защо е този негов интерес? Той знае, че сме приятелки… — Гласът й заглъхна.

Емили само я погледна.

— Именно. И може би не му харесва този факт. Затова е решил да ме смачка. — Тя хвана ръцете на Кейт. — Извън връзката ми с Пол това списание е най-важното нещо в живота ми. Ти ми даде това, Кейт.

— Аз нямах нищо общо — каза Кейт.

— Как пък не. Ти ме насърчи, накара ме да мисля, че е възможно, че всичко е възможно. — Кафявите очи на Емили се насълзиха. — Обичам тази работа. Малка е, но си е наша и е нещо хубаво в света, и…

— Не е нужно да продаваш, Ем. — У нея се надигна гняв, нетипична чиста ярост. Маркъс си играеше с живота на Емили само за да й покаже колко е велик. В този момент тя го намрази заради това. — Знам. Повярвай ми, ще го вразумя.



Вечерта Маркъс бе предложил да се хранят в апартамента, което обикновено означаваше, че иска секс и няма да чака да свърши някаква скучна опера или благотворително представление, за да накара Кейт да се съблече.

Тя остави прислужницата им да нареди чиниите и да сервира първото ястие, след което я освободи.

— Благодаря, Карън. Това е всичко за тази вечер.

Маркъс повдигна вежди.

— Може да поискаме десерт.

Кейт преглътна яростта си за момент; не искаше да прави сцена. Не и в присъствието на персонала.

— Това е всичко, Карън. Би ли казала и на всички останали, че могат да се прибират вече, моля те.

— Да, госпожо Броудър — отвърна Карън, доволна, че ще се измъкне преди десет вечерта.

Кейт достави удоволствие на Маркъс, като го разпитваше за деня му и задаваше обичайните си, изпълнени с преданост въпроси, докато не чу затварянето на входната врата, щом икономите и прислужниците си тръгнаха. Най-накрая бяха съвсем сами.

— Права си, не искам десерт. — Маркъс я погледна и прокара език над устните си. Боже, тя все още беше секси, а обикновено му омръзваха след година. Но това момиче… перфектно поддържано, както всичките му жени, но у нея имаше нещо повече, за разлика от останалите… Тези изпъкнали гърди, тези страстни, пълни устни, молещи да бъдат мачкани. Тя беше повече от красива, тя беше изключително изкусителна. След като поизгладеше малките й своеволия, от нея щеше да излезе идеалната съпруга. Маркъс искаше неговата държанка да се харесва на мъжете и те винаги да могат да различат кои момичета са просто закачалки за дрехи и кои са наистина секси. Кейт може и да го вбесяваше, но също го и възбуждаше. Той се усмихна. — Искам само да си легнем.

— Не, не точно сега. — Кейт изненада и себе си. Гласът й беше твърд, спокоен, не изпитваше притеснение. — Трябва да поговорим.

— Трябва да се чукаме — каза грубо Маркъс. — Разговорите могат да почакат.

— Изпратил си имейл на Емили, в който твърдиш, че искаш да й вземеш „Лъки“.

Маркъс избута стола си назад. Членът му се размърда, обичаше да вижда тези огнени искри в очите й. Обичаше да се кара с жените си преди лягане. Тя щеше да се предаде; винаги се предаваха.

— Тя има избор. Може да ми продаде списанието или да бъде смачкана. Искам да имам такова издание. Така правим бизнес ние.

— Не ние. А ти. Тя е най-добрата ми приятелка, за бога. Ти си толкова богат, Маркъс. — Той забеляза — не скъпи, нито мили. Маркъс. — Зарежи това, моля те.

Клепачите му се притвориха. Ето че си дойдоха на думата.

— Тогава ще предложа сделка на теб. Ще го зарежа, ако ти зарежеш нея.

Кейт примигна.

— Сигурно се шегуваш. Току-що ти казах, че тя е най-добрата ми приятелка. Познаваме се от училище.

— Не я харесвам. — Очите на Маркъс не трепваха. — Тя ти влияе зле, Кейт. Ти си моя жена. А благодарение на тази дебела повлекана не си щастлива в тази си роля. Достатъчно проблеми си имам на работа, не ми трябват и вкъщи. Ти можеш да си намериш други приятелки, тя може да си задържи списанието. Всички печелят.

Кейт прихна.

— Моля те, кажи ми, че си правиш майтап.

— Без майтап.

— Няма да зарежа Емили. — Тонът й стана леден. — Нито сега, нито някога. Нямаш право да искаш това от мен.

Маркъс вдигна рамене.

— Добре. Тогава тя може да се сбогува с издателската си кариера. Както вече казах, трябва ни издание като „Лъки“. Сега вече може ли да си легнем?

Кейт го изгледа изумено.

— Мислиш си, че сега ще спя с теб?

Той се усмихна надменно, очите му искряха похотливо. Кейт се сви леко на стола си. Никога не бе виждала Маркъс в това състояние.

— Скъпа, разбира се, че ще спиш с мен. Получи каквото искаше, когато се омъжи за мен. — Ръката му направи жест към луксозната обстановка на апартамента им, античните мебели от Европа, кадифените завеси, безценните персийски килими. — Обичаш всичко това. За това се бореше. — Той повдигна чашата си с „Шато Лафит“, все едно вдигаше тост. — И си толкова добра в това. Това е твоята работа, твоята кариера. Не да пишеш статии и да уреждаш фотосесии за жълти стотинки. Работата ти, Кейт Броудър, е само да ме поддържаш щастлив. — Той погълна виното на една глътка. — И точно затова ще си замъкнеш красивото дупе в спалнята и ще ми изпълниш представлението на живота си. А още на сутринта ще се обадиш на госпожица Емили и ще прекратиш отношенията си с нея. Или аз ще прекратя тези с теб.

Кейт отметна назад глава и издиша продължително и бавно. Беше странно онова, което изпитваше, помисли си тя с една много малка частица от мозъка си, сякаш се наблюдаваше отстрани. Тя беше облекчена. Това бе основната емоция. Имаше и страх, нервност, вълнение, омраза. Но най-вече изпитваше облекчение. С тази част от живота й беше свършено.

— Маркъс, беше забавно — заяви тя. — Но всичко свърши.

Той се вторачи в нея. За миг Кейт се наслади на изписалия се по лицето му шок. Нищо не можеше да изненада Маркъс Броудър. Но тя току-що бе успяла да направи точно това.

— Махай се — каза той тихо.

Кейт изправи рамене.

— Това е брачният ни дом. Не можеш да ме изхвърлиш.

— Ще се изумиш какво мога да направя — отговори Маркъс и гласът му беше леден.

— Отивам отсреща — съобщи Кейт. — В апартамента за гости. — Имаха друго жилище в сградата на отсрещната страна на улицата, с две спални, само за гости. Маркъс ненавиждаше мисълта някой да безпокои съня му или да чува виковете и пъшканията му с Кейт. Апартаментът беше на достатъчно разстояние и си имаше собствен портиер; така тя щеше да е защитена от гнева му поне за през нощта. — Можем да поговорим сутринта.

— О, да. Ще поговорим.

Кейт го огледа от горе до долу. Той бе твърде дребен, реши тя, слаб и кльощав. Без властните си костюми и скъпи обувки, гол в спалнята им, Маркъс Броудър наистина беше само едно малко човече.

— Искам развод — обяви тя.



На следващата сутрин Кейт се събуди и за момент се обърка. Не беше свикнала със скъпата стерилна тъмносива обстановка на апартамента за гости. Тогава се сети какво бе станало и я обзе прилив на адреналин. Изскочи от леглото и влезе под душа. Маркъс беше прав, тя въобще не чувстваше мястото като тяхно. То беше негово, каквото винаги си е било.

И целият й живот досега бе основан върху една огромна грешка.

Докато водата се стичаше по гърдите й, по стегнатите й бедра, по плоския й корем, Кейт се зачуди дали е достатъчно млада, достатъчно красива, достатъчно силна, за да преживее това. Защото грозната истина беше, че Маркъс Броудър — негодникът от класа — е прав. Сто процента прав. Тя абсолютно му се бе продала. И победата й се състоеше във факта, че е хванала етикета с най-голямата цена. Щеше ли да се омъжи за Маркъс, ако той беше стар и грозен?