— Какво ще правиш? Ще напуснеш града?

Емили и Пол стояха край кухненската маса с Кейт. Тя седеше с измъчена физиономия и зачервени очи. Бяха отворили бутилка евтино италианско вино и Пол бе направил спагети с бекон и шепа прясно откъснати листа босилек.

— От месеци не съм яла нещо по-вкусно — призна Кейт.

— Какво? При всички тези суперелитни готвачи край теб? — попита Емили.

— Това е по-вкусно. — Кейт ядеше, но бавно. Отпи малко от чашата си с вино. Сякаш апетитът й се бе изпарил, макар храната да й харесваше. Емили се тревожеше за нея. Приятелката й — волната като пеперуда, сияйната, смееща се Кейт Фокс, очевидно бе изчезнала. И най-скъпата прическа в света, най-добрият маникюр, лъскавите наситено златни кичури… нищо не можеше да помогне.

Маркъс Броудър бе изсмукал живеца от нея. Емили го мразеше.

— Можеш да се научиш да го приготвяш. Ще ти покажа — предложи Пол. — Трябват ти само свежи съставки. А хубавата храна е евтина.

— Готвенето не е за мен — отвърна Кейт с проблясък от стария си дух.

Боже, помисли си Емили. Дано да не е по моя вина. Аз поисках помощ за „Лъки“. И тя се разведе с него заради мен. Всички тези пари, цялото това състояние.

— И не — продължи Кейт, — няма да напусна Ню Йорк. Маркъс смята, че трябва, че ме е оставил да умра от глад. Предпочитам да мина на по-малък размер дрехи, отколкото да избягам. Този град е единственото място, където някога съм била щастлива. — Тя беше непреклонна и това си пролича. — Ще си намеря нещо в центъра. С краткосрочен наем. Нещо много евтино. Студио. Обзаведено.

— Но ти си свикнала…

— Няма значение на какво съм свикнала. Израснах в Бронкс, Ем. Обичам Манхатън, но разполагам само с един милион долара и ми е нужен всеки цент от тях.

Пол кимна. Беше вярно. Да притежаваш апартамент в Манхатън, не беше евтино. Дори едностайният щеше да струва на Кейт поне шестстотин хиляди, а като се вземеха предвид и данъците, и поддръжката… Може би щеше да изкара една година така без работа, може би две. След това времето й щеше да свърши.

На Кейт Фокс щеше да й се наложи да работи. Като останалите.

— Мисля, че си права. — Емили отпи голяма глътка от виното си и се усмихна окуражително на Кейт. — Няма смисъл да се връщаш към стария си живот. Вече не можеш да си го позволиш. По-добре да се приспособиш, колкото се може по-бързо.

— Ще си намеря студио. Легло, баня и всичко за дома — ухили се Кейт и Емили се зарадва да види усмивката й.

— Мога да се справя, честно. Въобще няма да е странно. Странно беше времето ми с Маркъс. Ще гледам на това като на осемнайсет месеца лудост. Това е истинският живот. — Тя хапна още малко спагети. — Сега само трябва да си намеря работа.

— Но ти имаш работа — каза Емили. — При мен.

— О, я стига. Правехме го само за майтап.

Емили примигна.

— За майтап? За теб може и да е било майтап. Но за мен ти беше от жизнена важност. Твоите материали наистина вдигаха продажбите. Ти беше страхотна. Искам те, наистина. На прилична заплата…

Пол се изкашля.

— Прилична заплата като за „Лъки“ — призна Емили, като видя предупредителния поглед на съпруга си. — Знаеш, че не плащаме много. Не е луксът, на който си свикнала. Вероятно ще мога да ти давам към четиридесет хиляди долара.

Кейт кимна, но разочарованието на лицето й си пролича. Четиридесет хиляди си беше една доста орязана заплата, дори в сравнение с това, което вземаше в „Кюти“. И то преди повече от година и половина. Това щеше да е голяма крачка назад. Тя преглътна с усилие.

— Това е чудесно, Емили, благодаря.

Но поне беше работа, помисли си тя. Поне отново се връщаше директно при работещите.

— Ако реализираш сериозен принос, може да ти дадем дял от фирмата — каза Пол.

— Не бих приела. — Кейт поклати глава. — „Лъки“ си е ваша собственост.

— Нямаше да е, ако не беше ти — отговори Емили. — А и Пол каза само ако реализираш сериозен принос.

— Добре, добре — усмихна се Кейт истински за пръв път от дни и Емили се зарадва. — Леле, ще бъда манхатънска беднячка. Трябва да приемам всичко, което ми се дава.

— Тогава е уредено. — Емили забучи още малко от спагетите си и се отпусна. Може би Кейт щеше да се оправи. Може би работата щеше да й прилегне, стига да се заловеше здраво за нея. Което досега никога не бе правила. — Само да се надяваме, че Маркъс Броудър ще ни остави на мира.

Десета глава

Следващите няколко седмици преминаха трескаво. Кейт си намери квартира на следващата сутрин чрез простата стратегия да наеме първия, попаднал пред погледа й апартамент. Беше мъничко студио в хубава сграда в Трайбека25 — елегантно, но толкова тясно, че почти нямаше място за куфара й, пълен с дрехите, които бе взела от жилището на Маркъс. Те всички бяха скъпи рокли, затова още същия ден тя отиде в „Гал“ и „Емпорио Армани“ и си купи най-основните дрехи за един работен гардероб, като ги сгъна и складира в чекмедже, което се издърпваше изпод леглото. Леглото също не бе от големите — дори не можеше да се нарече двойно. Банята се състоеше само от тясна душ-кабина. В единия край на помещението бе обособен малък кухненски кът. Но поне имаше пералня със сушилня, така че Кейт нямаше да бере срама да бъде видяна в обществена пералня. Все пак заради малкото легло основната стая изглеждаше някак просторна.

Местенцето много й допадна още щом го видя. То имаше потенциал за промяна и дизайнерското й око веднага прецени какво може да бъде направено. Апартаментът заемаше малък ъгъл от стара индустриална сграда: на горните етажи имаше някои наистина елегантни и скъпи жилища, включително един гигантски апартамент на последния етаж, който обхващаше дължината на сградата и според слуховете беше собственост на усамотения издателски магнат Дейвид Ейбрамс. Което означаваше, че нейното жилище беше най-скапаното в една изключителна сграда. Не се продаваше и наемът бе висок за предлаганите условия. Но беше обзаведен и тя можеше да е щастлива в него за известно време. Имаше голи дървени подове и висок от пода до тавана прозорец в единия край, който приличаше повече на стъклена стена и беше една от оригиналните характеристики на мястото, останала от индустриалното му минало. Цялото студио се вместваше в около десет квадратни метра. Но беше с двойна височина и Кейт си представяше точно какво може да направи с него, за да му придаде нотка изтънченост. Тя подписа договор за шестмесечен наем.

— Искам да направя някои промени — заяви на агентката по недвижими имоти.

— Какви например? — Момичето й отправи почти усмивка, бляскавото й червило се напука едва-едва, когато ъгълчетата на устата й се повдигнаха нагоре. — Сградата е наследствена. Не е прието наемателите да се намесват.

— Говоря за малка конструкция, която ще се захване за пода. Една стълба, може би платформа за спане…

— В никакъв случай. Никакви пирони.

Кейт присви очи. След Маркъс Броудър можеше да преживее всичко и някаква глупава агентка нямаше да я разколебае.

— Госпожице, вие работите за агенцията. Не можете да ми забраните. Просто предайте молбата ми на хазяина. Това ви е работата. И помнете, че съм журналистка.

Това беше преувеличено, но свърши работа. Съпротивата на момичето рухна.

— Много добре, госпожице Фокс. — Кейт се бе върнала към моминското си име, още преди да е приключил разводът й. Никой нямаше нужда от етикета „госпожа Броудър“ около врата си. — Ще ви се обадя. Междувременно, докато не получите разрешение, моля, спазвайте условията на договора — никакви пирони, окачване на картини, никакво полиране на подовете…

— Да, разбира се. Непременно — прекъсна я Кейт. — Благодаря ви много за помощта!

Жената излезе.



„Лъки“ беше страхотно място за работа. А работа Кейт имаше. Наемът й беше две хиляди и сто долара месечно, което се равняваше на почти цялата й заплата. Но си заслужаваше да има хубаво място за живеене, докато търси да си купи подходящ апартамент. Сега не беше времето да прави скъпи грешки.

Наранена и съкрушена, тя се впусна в работата. Не беше заради Маркъс; той не й липсваше дори за миг. Но тя бе изгубила любовта към себе си, към мечтата си и към всичко, към което се бе стремила през целия си живот. Сега то й бе опротивяло. Кейт ненавиждаше Маркъс Броудър и покрай него не харесваше и себе си.

Защото той беше прав.

Тя постоянно се връщаше към тази мисъл.

Беше се продала. Като проститутка. Може би и по-лошо. Цялото това контене и стил, с цел да впечатли някой богаташ. Социално беше приемливо; някои списания предлагаха подобни идеи на момичетата, представяйки ги за печеливша стратегия. И майка й смяташе, че ако имаш пари, нищо никога не може да се обърка.

Но Кейт бе получила тези пари. И изгуби себе си.

В ушите й още звучаха противните думи на Маркъс Броудър и тя виждаше презрението, изписано на лицето му.

„Ти си употребена стока, скъпа“.

„Никой друг богаташ няма да се занимава с това, което съм изхвърлил“.

На Кейт й прилоша, когато си помисли за това. Всички клубове, в които ходеше преди, всички ресторанти, в които се хранеше. Върволицата от мъже, с които бе излизала. Всеки от тях с дебел портфейл. О, да, сега всички щяха да говорят за нея.