Може би трябваше да се върне в училище. Да попита монахините дали ще се намери местенце за нея в манастира…

Тя направи гримаса при тази мисъл. Леле, щеше да изкара късмет, ако накрая се озовеше с… Кого? На кого нямаше да му пука, че е бивша госпожа Броудър? Единствената, оставена без споразумение при развода? Уволнена след осемнайсет месеца?

Може би трябваше да приеме предложението на Маркъс. Да забрави за търсенето на постоянно жилище. Да забрави да се бори за плащането на наема си. Просто да хване първия автобус „Грейхаунд“ до някое забравено от бога място, където да се разполага с милиона си и да бъде просто едно обикновено момиче; можеше да си намери работа в местната библиотека или да почне съвсем отначало, да преподава в училище и да казва на малките момичета да си вдигат чорапите и да закопчават горните копчета на блузите си…

Но въпреки това всеки път, когато погледнеше през прозореца, Кейт знаеше, че не може да го направи. Имаше нещо.

Нещо дребно дълбоко вътре в нея. Някакво зрънце съпротива, което отказваше да отстъпи. Тя беше нюйоркчанка по рождение. Защо трябваше да позволи на някакъв богат негодник да я прогони от града?

Харесваше новия си апартамент. Обичаше „Лъки“. Емили беше страхотна приятелка. Другите хлапета, които работеха в списанието, се разбираха добре с нея. В „Лъки“ тя не беше бившата госпожа Броудър, беше Кейт Фокс и всички я харесваха. Освен това обичаше и самия град. Свирещите клаксони и жълтите таксита, туристите на кръстовищата, униформените полицаи, небостъргачите, огромни и красиви, подобни на вкаменена гора, забиващи се в небето, надвиснали над нея, над Маркъс, над всички. Обичаше улиците с три платна на Вилидж, градските паркове на Трайбека, претъпканите магазини за деликатеси, ароматното кафе в картонени чаши, електронните билбордове на „Таймс Скуеър“, тихите богаташки имоти по „Сентрал Парк Уест“.

Не можеше да остави всичко това. И нямаше да го направи.

В „Лъки“ я чакаше работа. И то много. Кейт напълно потъна в нея. Вече не просто си играеше: тя се бореше за идеи, спореше с Емили, опита се да насочи списанието към по-широките маси.

— Нашият имидж не е такъв — възрази Емили. — Занимаваме се със социална дейност. Имаме съвест.

— Да, имате също и бюджет. Либералните момичета си падат по „Лубутен“ толкова, колкото и по поредния моден роман. Повярвай ми. — Кейт се ухили. — Приеми го като един вид революция. За да привлечеш повече хора към една идея, трябва да я увиеш в разкошна опаковка.

— Мамка му. — На Емили псувните не й се удаваха. — Добре, добре. Предавам се. Прави каквото искаш, но само този брой.

Кейт взе думите й на сериозно. Септемврийският брой включваше същите статии за обществените активисти, както всеки път, но Кейт прибави и доза полемика. Сенаторката от демократите, която бе склонила да даде интервю, се съгласи да говори за любимото си бельо, за да подпомогне каузата на „Викториас сикрет“ в борбата срещу рака на гърдата. Кейт разду бюджета на фотографските материали — разкошни снимки на места, които читателите никога не бяха виждали, банята на една кинозвезда, помещението за игри на един филмов режисьор, което заемаше целия му приземен етаж. Тя сама провеждаше интервютата, караше събеседниците си да се отпуснат. Сенаторката пусна няколко шеги относно лошия вкус на съпруга си към бельото. Кинозвездата разказа всичко за последния си терапевтичен сеанс. Режисьорът, след едно питие, изброи десетимата си любими актьори и разказа за някои от техните ексцентрични изисквания. Броят се получи дързък, шик, леко шокиращ.

— Имаме нужда от продажби. — Кейт нахлу в отдела по продажбите, който се състоеше от три момичета с по един телефон. — Това ще бъде нещо голямо. Дай ми един от тези.

Без дори да съзнава какво прави, тя предизвика появата на „Лъки“ по щандовете за вестници и списания на „Хъдзън Нюз“26 из целия град. Това беше големият им пробив. Въпреки протестите на Емили тя удвои таксите на рекламодателите и ги утрои за новите клиенти.

— Божичко! — Емили остана без дъх, когато Кейт й показа цифрите. — Кейт, не мога да повярвам. Просто не мога.

— Имаме нужда от повече пари — заяви Кейт.

— Скъпа, четиридесет хиляди са всичко, което мога да си позволя — имам предвид, поне докато не разпродадем този брой, а сега пък печатарите полагат извънреден труд…

— Не говоря за себе си, Ем. Говоря за списанието. „Лъки“. То може да стане много успешно, разбираш ли? Да стане сред най-четените. Но има нужда от по-добра хартия, по-висококвалифицирани фотографи, от някои звездни автори. Има нужда от производство, за да може да пакетираме вътре мостри от парфюми и червила. Без тези неща няма да спечелиш големите козметични къщи. За това е нужен капитал, приток на капитал.

Емили пребледня.

— Да не ме караш да го продам на Маркъс Броудър?

— Не, не на Маркъс Броудър. Не. Разбира се, че не. Казвам ти да го продадеш на инвеститор. И то не цялата компания, само част от нея. Колкото да получиш малко работещ капитал. Ще си запазиш контрола, Ем. Можеш да запазиш колкото от акциите си поискаш.

— Ще си помисля — излъга Емили. — Виж, Кейт, не разбирам от тази работа с капиталите като теб. — Тя прегърна най-добрата си приятелка. — Последният брой обаче беше удивителен. Никога не сме отчитали толкова желаещи да рекламират.

— Почакай и ще видиш — списанието направо ще се разграби от рафтовете — предположи Кейт и разбира се, се оказа права.



След седмица тя получи бележка в кутията си за писма.

„Хазяинът би искал да се срещне с вас. Бихте ли дошли в кабинета на домоуправителя в понеделник сутрин в 9:30 ч.“

Кейт се обади на Емили, за да я пита дали може да закъснее за работа. Наистина искаше да приключи с този въпрос. В съзнанието й апартаментът беше като брой от списанието; виждаше само идеалния му облик след реализирането на идеите си. Настоящото състояние на мястото беше само началната точка, празното платно. Но сега, след като бе оформила идеята в главата си, видът на апартамента всъщност направо я изкарваше извън нерви. Можеше да стане много по-хубаво, а и тъкмо това искаше тя.

— Нямаш проблеми. С Пол в понеделник ще ходим с влака до Скарсдейл при семейството му. Силвия ще поеме редакцията.

Силвия Котило беше дясната ръка на Емили, производственият дизайнер. Тя пишеше статии, оформяше снимки, правеше фотографии — каквото бе нужно. Беше свирепа грозна жена с поразително чувство за стил и притежаваше някаква сурова сексуалност — това, което французите биха нарекли jolie laide27. Кейт я обожаваше. Силвия имаше съпруг в Куинс, който работеше в пожарната и беше сляпо влюбен в нея.

— Добре тогава. Ще се обадя на Силвия веднага щом успея да се измъкна.

— Звучи ми като план. — Кейт се ободри, като чу смеха на Емили. Приятелката й сякаш бе извлякла цялата сладост от живота. Септемврийският брой се разпродаваше във всеки магазин, в който го изпратеха. Вече работеха по коледния брой и рекламодателите направо ги замерваха с пари.

Възникваха и трудности. Като например слабото производство при това качество на продажбите. Но като цяло животът беше хубав както никога досега. Емили направо сияеше от радост и това караше Кейт да се чувства добре. Заслугата беше и нейна.

Кабинетът на домоуправителя се намираше на приземния етаж. Той беше луксозен, със светъл дървен паркет и бюро с форма на бъбрек, покрито с опушено стъкло. Кейт вече бе идвала веднъж, когато имаше проблем с водопроводната система през първата седмица. Домоуправителката беше много дейна латиноамериканка над петдесетте и тогава разреши проблема още преди Кейт да се върне от работа.

— Здравей! — Кейт й се усмихна от другата страна на бюрото. — Получих съобщение за среща със собственика. Има ли някой представител от компанията му?

— О, собственикът няма представители, госпожице Кейт. Само той е.

Кейт се засмя.

— Колко старомодно. Само той значи? Тогава ще говоря с него, ако е тук.

— Чака ви в задния кабинет. Минете оттук, моля.

Тя преведе Кейт зад бюрото и почука на малка дървена врата.

— Наемателката за девет и трийсет е тук, сър.

Кейт се ухили. Беше странно да чуе как Химена се обръща към някого със „сър“.

— Благодаря, Химена. — Вратата се отвори и там застана мъж с тъмен костюм, който огледа Кейт от глава до пети.

За миг дъхът й секна.

Сигурно е от изненадата, каза си тя.

Хазяинът не беше дебел, оплешивяващ шейсет и пет годишен руснак, какъвто очакваше да види. Вместо това той беше, според преценката й, на четиридесет и пет или малко повече. По-възрастен от нея, в отлична форма, мускулест… Боже, гръдният му кош беше огромен и костюмът не го скриваше. Той имаше силна челюст и кафяви очи с невероятно дебели черни мигли, все едно бяха боядисани със спирала. Тя преглътна, щом срещна погледа му — бърз и нехаен, след като първо бе обходил тялото й.

— Здравейте. Значи сте от наемателите ми?

— Ако вие притежавате сградата, да. Аз съм Кейт Фокс.

— Приятно ми е. — Той стисна ръката й здраво, силно. — Госпожице Фокс, разбирам, че сте на шестмесечен договор за наем.

— Ами да. Наемът за една година тук е трийсет хиляди долара. Това е значителна част от заплатата ми. — На практика беше цялата й заплата, но това му го спести.