Веждите му леко се повдигнаха.

— Не че нямам спестявания. — Защо му се обясняваше? Тя се изчерви. — Просто не искам да ги изразходвам всичките. Понеже смятам да си купя собствено жилище.

Мъжът наклони глава съвсем лекичко.

— Добре. Но въпросът е, че наистина не можем да позволим постоянни изменения в интериора. След като вие си тръгнете, трябва да дадем мястото под наем на други. Знаете как е. Ако е твърде лично и екстравагантно, не се търси.

— Мога да си представя. Няма да го правя лично и екстравагантно. — Кейт се наведе напред, скъсявайки дистанцията. Изведнъж въпросът наистина имаше значение за нея. Тя искаше да го убеди. — Вижте, господине, работя в издателската индустрия.

— О, така ли? — рече той меко. В гласа му се долови развеселена нотка, която подразни Кейт. — Наистина ли?

— Да, наистина. Аз съм младши съдружник в едно списание, което се казва „Лъки“. Може да сте го чували. Или да сте си взели едно копие от последния брой, ако изобщо сте успели, преди да го разграбят. — Тя отметна русата си коса, при което лъскавите копринени изсветлени кичури се развяха около скулите й. — Току-що удвоихме тиража.

— Мислех, че друг притежава „Лъки“. Не си спомням името, но не беше Кейт Фокс.

Думите бяха изречени достатъчно любезно, но Кейт усети предизвикателството в тях.

— Емили е старшият съдружник. Заедно със съпруга си Пол. Както ви казах, моята роля е второстепенна. Но се получава. Списанието е във възход, откакто работя там…

Тя млъкна.

— Какви ги говоря? Едва ли ви интересува.

— Имате право — усмихна й се той. — Но нека това не ви спира. Забавно е да ви слуша човек.

— Значи исках да кажа, че имам стил. Стилът е моята професия, един вид. А това местенце има изключителна нужда от него. Всичко, за което ви моля, е да ми разрешите да доведа дърводелец — на мои разноски — да боядисам и полирам подовете. Мястото е тясно, но високо — обясни тя, гледайки го в тъмните му очи. Трудно й беше да отклони погледа си от тях. Бяха хипнотични. — Бих могла да изградя стълбище и платформа, за да направя кабинет, което би освободило част от помещението долу. И като сложа плъзгащи прегради от бамбук — готово, получава се едностаен апартамент. Това означава, че ще можете да вдигнете наема поне с още седемстотин долара. Също така мястото изобилства от естествена светлина. Ще стане още по-светло, ако се изсветлят и полират подовете. Само това. Ще добавя и една огледална стена и ето че изведнъж ще разполагате с този страхотен едностаен апартамент на две нива, боядисан в бяло и кремаво, с много успокояваща атмосфера, който ще ви осигури висок наем. — Тя се усмихна. — Буквално.

Той отвърна на усмивката й, но с лека хладина.

— Много сте убедителна, госпожице Фокс. Щом желаете да покриете разноските, можете да действате.

— Чудесно. — Кейт се учуди от резервираността му. Искаше да го провокира, да го предизвика. — Но при едно условие. Ако ви хареса това, което ще направя с имота ви, и ако сметнете, че то е повишило стойността му за вас, да речем, двойно от наема, който плащам сега, ще ми възстановите сумата, която предплатих, и ще ме освободите от наема за шестте месеца.

Той се засмя изненадан.

— Какво?

— Мисля, че ме чухте, сър. Хайде де, напълно е справедливо. Освен това всичко ще зависи от вашата преценка. Какво може да загубите?

Очите му се задържаха върху нейните за секунда. Фиксираха я. И Кейт се изчерви, чувствайки моментна топлина, която започна да я изгаря между бедрата. Съвсем неочаквано.

— Нищо — съгласи се той. — Предполагам, че имаме сделка.

Кейт протегна ръка и стисна неговата.

— Но не хранете големи надежди. Много се съмнявам, че ще дам чак такава висока оценка на ремонта ви. Трябва да сте подготвена да платите пълния размер на наема си. Като всички останали.

Тя повдигна вежди.

— Но, разбира се, господин…?

— Ейбрамс — каза той тихо.

— Господин Ейбрамс, точно така. — Кейт изведнъж вдигна поглед. — Чакайте малко, да не би да сте… не, разбира се, че не.

— Какво не? — попита той.

— Не сте Дейвид Ейбрамс… нали? Чух слух, че живеел в сградата.

Той освободи ръката си и погледна надолу към нея.

— Слухът е истина, госпожице Фокс. Аз живея в сградата. А така също и я притежавам.

Тя примигна. Чакай малко, този тип беше Дейвид Ейбрамс? Магнатът на списанията? Този, който отбягваше светлината на прожекторите и…

— Мислех, че сте нещо като отшелник — изтърси тя.

— Не, госпожице. Просто ценя личното си пространство. Оставям бизнесът ми да говори от мое име.

— Но бизнесът ви е свързан със списания.

Той вдигна рамене.

— Да, в общи линии. Но когато видя възможност, се възползвам от нея. Тази сграда ми предостави такъв шанс. Купих я преди пет години.

— Преди да се разрази бумът с имотите — отбеляза Кейт.

Той вдигна рамене уверено. Тя се опита да не сметне жеста за привлекателен. Да не сметне него за толкова привлекателен. Точно сега не й беше време да се впуска в нещо такова, нали така?

— Сделката беше индустриална. Отне ми осемнайсет месеца да се преработят разрешителните. Но се оказа интересен страничен проект. Може и да не съм имал време да довърша всички апартаменти. — Той млъкна, погледна пак Кейт и студенината му се възвърна. Последва пауза. — Разбирам, че и последният ви съпруг е бил в бизнеса със списания — отбеляза той умишлено. — Както и с други неща.

Адреналинът й скочи. Сякаш някой бе взел този мъничък, необичаен пламък от интерес, който бе изпитала, и го бе полял с вода.

— Значи знаете — каза тя.

— Мисля, че повечето хора знаят. В някои отношения Ню Йорк е голям град. В други е съвсем малък.

Тя смело отметна косата си назад.

— Е, миналото ми си е моя работа. Както и споразумението ми. Живея тук под наем, защото само това мога да си позволя.

Ейбрамс вдигна нагоре ръцете си.

— Права сте. Това си е ваша работа. Благодаря за срещата, госпожице Фокс. Радвам сте, че сте сред наемателите ми.

Тя стана от стола си, чувствайки се смалена, безцеремонно отпратена.

— Благодаря, господин Ейбрамс — отвърна.

Но той бе забил поглед в книжата си и не я погледна.



Маркъс Броудър се облегна в стола си, изпитвайки забележително чувство на задоволство. Току-що бе излязъл от поредното рутинно съвещание на управителния съвет. Напоследък бяха станали толкова скучни, че вече не представляваха никакво предизвикателство за него. Той бе изпратил корпоративния самолет в Коста Рика, за да вземе оттам една мадама, и когато някакъв незначителен дребен неизпълнителен директор се осмели да го предизвика по въпроса, останалите от съвета му затвориха устата с крясъци. Маркъс си спомни как мъжът се изчерви от смущение и разхлаби вратовръзката си. Не му се искаше да загуби тлъстата си заплата и огромната пенсия.

И костариканката се бе оказала невероятна. Сексът с нея беше като истинска тренировка. Тя бе гъвкава до степен на акробатичност и нямаше никакви задръжки. Напълно бе заслужила фирмените разходи, пръснати заради нея този месец. Разбира се, тя беше прекалено лекомислена и изкуствена, за да му бъде сериозна приятелка. Но за какво му беше сериозна?

Кейт Фокс вече не го безпокоеше. В началото се оказа по-трудно да я забрави, отколкото искаше да си признае. Имаше нещо различно в това момиче. Но предпочете да не се замисля прекалено. Очевидно се бе ядосал, защото тя реши да си тръгне. Жените не напускаха Маркъс Броудър. Когато се отегчеше, ги зарязваше той.

Въпреки това бизнесът му процъфтяваше. Край него се навъртаха много момичета — като Алисия — които му помагаха да пропъжда спомените. Всяка следа от нея беше заличена от апартамента му, предбрачният договор бе непоклатим; нямаше нужда да се привързва към призрак.

С нетърпение бе очаквал тази вечер — годишния благотворителен бал с танци на Нюйоркската обществена библиотека. Беше пълно със светила от целия град и една от главните атракции беше шансът им да позяпат Маркъс Броудър. На него му харесваше да се среща със съвременните си бизнес колеги, великаните на издателската сцена в града. Там беше елегантната Ана Уинтър, както и великият спец по списанията Фред Драснър. Корпорация „Ейбрамс“ бяха заели единия ъгъл на помещението, а от лявата си страна той видя една маса, пълна с представители на „Американски списания“. Присъстваха всички големи имена и тук-там някои лица, които не познаваше, новоизгряващи издатели, които бяха поканени, и…

Ръката на Маркъс Броудър се стегна около столчето на кристалната чаша с вино. Да му се не види! Това беше тя. Точно там. Кейт, облечена с една от роклите, които имаше от времето на брака им — проклятие — и която при това беше една от любимите му. Онази изумителна жълта „Версаче“, дълга до земята, в която тя приличаше на гръцка богиня и която бе украсена по краищата с бляскава сребриста дантела и подчертаваше наситените нюанси на кожата и очите й. В нея бившата му жена приличаше на самата Венера. Очевидно тази бе сред роклите, които бе награбила на тръгване.