Тя никога не го бе виждала в нощните клубове, никога не го бе срещала в модните барове. Той не се мотаеше с богатото мързеливо съсловие на Ню Йорк. Кейт бе чела списанията му с дистанцирано възхищение, след което забрави за него. Тогава тя беше на лов, а той не беше сред плячката.

И ето че сега, когато го бе срещнала, той дори не знаеше за съществуването й. Кейт не бе свикнала да я отхвърлят така.

Не й хареса.

През деня тя се бъхтеше в „Лъки“. С помощта на силни идеи и добър малък екип изграждаше списанието и повишаваше продажбите. Емили ожесточено закриляше изданието; то беше нейната рожба и на Кейт не й бе разрешено да става прекалено популярна, все още не. Но те наеха още служители и имаха планове за по-голям офис.

Вечер тя ремонтираше апартамента си. Майсторите дойдоха и направиха стълба и платформа. Кейт им нареди да обработят паркета и да го полират, така че той придоби прекрасен светъл цвят. Сама намери всички огледала, мебелите в бяло и кремаво, малките марокански акценти от стъклени мъниста, монети и сребро. Всички бяха отразяващи светлината и й бяха излезли евтино. Нещата постепенно си идваха на мястото, бавно, но уверено.

И тогава една вечер най-после беше готово.

Кейт се връщаше с метрото след дълъг ден в офиса. Току-що бяха сключили рекламна сделка с голяма козметична фирма. Вече всички влиятелни фирми искаха да рекламират в „Лъки“. При всяка следваща спирка вълнението й нарастваше. Отиваше си вкъщи. В разкошния си нов дом. Днес работниците щяха да са напуснали окончателно; щяха да са поставили последните от огледалните, устойчиви на изпотяване плочки в банята. Беше време да види резултатите от усилената си работа. За всичко — с труда и обзавеждането — бе похарчила само шест хиляди долара. А мебелите щеше да вземе със себе си, когато си купеше собствено жилище. Не че напоследък бе имала възможност да си търси такова. Всяка будна секунда от живота й бе изпълнена с работа; работа в „Лъки“, работа по апартамента. Точно сега не й се искаше да има много време за мислене.

Самочувствието на Кейт се връщаше бавно, постепенно. Тя не се събуждаше с мисли за Маркъс, за това как се бе продала, за неприветливото си бъдеще. Поне не всеки ден. Отново се бе отдала на журналистиката. Беше просто Кейт Фокс. На никого в редакцията не му пукаше за миналото й. В началото, когато започна работа, изтърпя няколко странни погледа и шушукалия около автомата за вода, но те бързо заглъхнаха. Под насоките на Кейт списанието се продаваше, растеше, носеше пари. Служителите получиха повишение на заплатите. Имаше повече работа. Оказа се, че тези неща са по-важни за тях от нейната личност.

Влакчето спря и тя слезе на Блийкър стрийт, като зави на юг към „Долен Бродуей“. Вървеше бързо, крачейки по улицата във високите си до глезена ботуши „Прада“ и тесните си дънки. Беше ги съчетала с много фин пуловер „Армани“ на тъмносини и черни райета, който падаше красиво на дипли над повдигнатия й бюст. Косата й, потъмнена с тъмни кичури, които контрастираха на русата лъскава основа, проблясваше около лицето й, подстригана на дълго каре, което подчертаваше острите й скули. Тя тренираше, като всеки ден бягаше, правеше коремни преси и вдигаше гири; беше полезно за облекчаване на сексуалното напрежение, след като сега нямаше мъж в живота й, а тялото й беше стройно, гъвкаво под прилепналите дрехи; силно, а не кльощаво като на модел. Дупето й беше заоблено и изпъкнало, повдигнато и стегнато, създадено за мъжка ръка. Ръцете й бяха оформени и красиви и тя се носеше с красива походка, при която бедрата й се поклащаха, а гърдите леко отскачаха нагоре.

Мъжете обръщаха погледи, докато Кейт Фокс вървеше по улицата. Но тя не ги забелязваше. Беше съсредоточена. Беше погълната от проекта на малкия си апартамент. И тази вечер той беше готов.

Сградата се издигаше пред нея в здрача, красивата й предвоенна фасада пронизваше небето. Топлото съчетание от жълти тухли и бели камъни, големите извити прозорци, които някога бяха осветявали фабриката, сега изглеждаха изтънчено, като реликви от по-елегантна епоха. Тя се опита да прецени къде се намира апартаментът й, но той се губеше някъде сред горните етажи. Опита се да си представи какво е чувството да притежаваш всичко това. Дейвид Ейбрамс предизвикваше интереса й.

Което не беше редно. Не биваше да й пука за него. Той беше студен, арогантен кучи син.

Тя изправи рамене и влезе вътре. Портиерът и се усмихна. Асансьорът измърка, готов да я откара на деветия етаж. Той беше индустриален, функционален, като повечето асансьори в преобразените на жилища складове. Кейт си помисли, че ако сградата бе нейна, щеше да го обнови и модернизира. В края на краищата всички ползваха асансьора. Искаше се да се похарчат малко пари и да се създаде страхотно впечатление — така се постигаха по-високи цени на наемите. Но хазяинът й нямаше този тип отношение към детайлите.

И списанията му бих променила, помисли си тя, след което се спря. Там със сигурност имаше трески за дялане. Но тя не искаше да мисли за Дейвид Ейбрамс. Той беше опасна територия.

Асансьорът спря и Кейт, поемайки си дълбоко въздух, тръгна по коридора и извади ключа от чантата си.

Отвори вратата.

И се усмихна.



— Има още едно последно нещо, ако искате да го направите. — Лоти Френд, изпълнителната петдесет и няколко годишна секретарка на Дейвид Ейбрамс беше на телефона, разглеждайки тефтера с графика му.

Дейвид не обичаше да прекарва дълго време в кабинета си. Вдъхновението можеше да го сполети навсякъде. Освен това какъв бе смисълът от успеха, ако ти се налага само да седиш и да се чувстваш като в капан? Той редовно излизаше на свобода, за да отиде на театър или на кино, или просто на разходка из Сентрал Парк. Много от най-хубавите идеи му бяха хрумнали по този начин. Тази вечер той седеше в апартамента си, отпуснал се на дивана си „Лин Роз“, загледан навън към централните улици през трите високи от пода до тавана прозореца. Апартаментът му беше огромен и просторен и той умишлено го бе направил да изглежда още по-голям, като го бе обзавел с минимално количество мебели. Две големи картини с модерно изкуство покриваха едната стена. Елегантни италиански дивани; тънък плазмен телевизор с големината на киноекран на една тухлена стена; а спалнята му и спалнята за гости бяха обзаведени с много скъпи ниски легла с табли, внос от Швеция. Имаше две бани; неговата беше ултрафункционално мокро помещение с душ-кабина със седалка и масажни дюзи, които изригваха отвсякъде, облицовано с малки сиви плочки. Банята за гости бе покрита с тоскански камък в цвят охра с вградена в пода каменна вана, отделна душ-кабина в топли нюанси от оранжев мрамор и закрепващи елементи в бакърен цвят. Там той бе запазил осветлението меко и прислужниците слагаха свежи орхидеи във вазите през ден.

Беше проектирана за жени.

Не за някоя определена, разбира се. Само за тази, която се случеше да пренощува при него. Дейвид Ейбрамс бе далеч от идеята за семейно гнездо и не обичаше жените да нарушават пространството му. Водеше вкъщи момичета, правеше любов с тях, отнасяше се добре. На сутринта той тръгваше за офиса си, оставяйки им сърдечна бележка на благодарност, покана да се самообслужат и кола с шофьор, която ги чакаше пред сградата, за да ги отведе у тях.

Най-често не им се обаждаше повторно.

Ейбрамс се бе женил веднъж преди много време. Бракът му беше катастрофа. Тогава беше в началото на успеха си, току-що бе продал първото си списание, но всички пари бе инвестирал в компанията. Въпреки това беше изгряваща звезда и бе ясно, че разполага със средства. Тя беше секретарка и работеше за първото издание, което той бе купил. Беше руса — това му хареса. С английски акцент; бе дошла от Ийстенд. И беше гръмогласна, непочтителна и забавна.

И беше неподходяща за него. „Забавна“ не означаваше непременно „умна“. Разбра го по трудния начин. След секса той започна да се отегчава и скоро откри, че тя по цял ден купонясва. Обичаше да пие и флиртуваше с приятелите му. Веднъж в къщата му гостуваше за месец един известен актьор. Макар да не бе абсолютно сигурен, Дейвид предположи, че тя му е изневерила, насочвайки се към по-голяма и по-добра сделка.

На него не му беше забавно. Той поиска развод. Тя позволи да му се размине без много шум. Предложи й споразумение за половин милион долара и следващата година си скъса задника от работа, за да възстанови състоянието си. Бракът им издържа само няколко месеца, но му остави траен отпечатък. Той разбра, че не понася някой да ограничава свободата му.

Дейвид Ейбрамс обичаше жените, но мразеше да го използват. Красивите нюйоркчанки от социалния елит, с които се срещаше, винаги надничаха през рамото му, за да видят дали някой по-богат не е влязъл в клуба. Той бе излизал с няколко жени, винаги с образовани интелектуалки, наследнички на собствени богатства. Но и с тях не се получи. Те бяха скучни, ласкаеха го, опитваха се да го завлекат до олтара. Той искаше някоя да го предизвика, да го възбуди, да разговаря с него. Искаше равностойна партньорка. Но такава не се появяваше.

На човек можеше наистина да му писне да е богат ерген в Ню Йорк. Докато списанията му се изкачваха нагоре към върха, същото се случваше и с банковата му сметка. И жените направо му се хвърляха на врата. Представителки на хайлайфа. Модели. Момичета с пластмасова перфектна външност, с цици, които показваха изкусните умения на някой хирург, момичета с чанти, които струваха колкото тримесечния наем в един от апартаментите му.