Луиз Бегшоу - Съдба

Ейбрамс изпита безпокойство. Още щом се качеше в апартамента си, щеше да се обади на една от обещаващите кандидатки от миналата седмица. Може би на червенокосата от Мъри Хил. Тя притежаваше собствена жилищна сграда, така че си заслужаваше парите; нямаше защо да се чувства виновен за това. А и той щеше да се погрижи момичето да си изкара добре. Както правеше винаги.

Но точно сега Кейт Фокс вървеше напред и задникът й вървеше с нея. Той се изкашля, за да разсее вниманието си.

— С какво се занимавате? — попита. Преструвайки се, че е забравил всичко за нея.

Те стигнаха асансьорите. Слава богу, че апартаментът й беше твърде високо, за да използват стълбите. Нямаше си доверие какво може да стори, ако трябваше да върви след нея.

— Със същото като вас. — Тя натисна копчето. — Със списания. Говорихме за това, не помните ли?

— Да, наистина. Но едва ли се занимаваме с едно и също. — Не можа да устои да не подметне леко ироничната забележка; тя беше и самонадеяна, освен че беше красива. — Аз притежавам списанията.

Кейт наклони глава.

— Напълно съм наясно кой сте, господин Ейбрамс. Няма нужда да се биете в гърдите.

Вратите на асансьора се отвориха със свистене. Той влезе и застана до нея.

— Поведението ви е рисковано, като се има предвид, че желаете да одобря малкия ви проект. Да си спестите наема за половин година.

— Ще го одобрите — рече самоуверено тя. — Няма да ми откажете само защото не съм успяла да погъделичкам егото ви. Не сте от този тип.

Той я погледна. Тя се взираше в пространството пред себе си. Боже, колко беше красива. И не му се подмазваше, както бе очаквал. Лоти би се изненадала да види това.

Те слязоха на деветия етаж. Кейт закрачи по коридора до вратата с номер 96, завъртя ключа и я отвори.

— Заповядайте — покани го тя.

Дейвид тихичко подсвирна.

Тя напълно бе преобразила пространството. Имаше стълба, представляваща дървени дъски, поддържани от метални болтове, така че светлината струеше през нея, и повдигната платформа горе, заобиколена от здрава ограда. Върху платформата тя бе поставила голямо двойно легло, бюро и стол. Имаше включен тънък лаптоп, вероятно „Макбук Еър“. Беше уютно, функционално. Двойната височина на тавана сега се отразяваше в гладкия под, който беше изсветлен и полиран. Мебелите бяха в нюанси на перлено и кремаво, тук-там нарушени от червени марокански акценти, и целият апартамент изглеждаше открит и дори просторен. Като се огледа, той забеляза, че тя си е поиграла и със светлината; имаше големи огледала на стената, лачени и лъскави повърхности навсякъде, акценти и лампи от релефно стъкло. Слънчевата светлина, която нахлуваше през огромните прозорци, бе улавяна и отразявана по милион различни начина. Кейт бе застлала участъци от пода с килими, евтини, но пищни като материя, кремав рошав килим и овча кожа до дизайнерското дървено кресло за четене, което тя бе поставила под прозореца, където преди беше леглото.

Той се разходи из апартамента. Отразяващите повърхности вършеха страхотна работа. Щом пристъпи в кухненския кът, той нямаше усещане за тясно пространство. Единствената й намеса тук беше, че бе заменила евтиния ламинат на пода с хубави светлосиви плочки, а кухненския плот от изкуствен акрилен камък — със снежнобял гранит. Което можеше да си позволи, предположи той, защото кухненското ъгълче бе съвсем миниатюрно. Само че сега то беше модно, първокласно.

Ейбрамс надникна в банята. Кейт я бе обзавела с прозрачна пластмасова завеса, нашарена със звезди и луни, за да пропуска светлината, беше постлала сребристи килимчета по пода и бе окачила допълнителни огледала на едната стена. Те бяха подсилени от блестящите огледални плочки, които придаваха светлина и илюзия за пространство на мъничката стая. Промените бяха козметични, но ефектни.

— Мислех си да сложа ъглова вана — обади се Кейт, очевидно наслаждавайки се на реакцията му. — Но ми свършиха парите. Надявам се да разберете.

Ейбрамс вдигна рамене. Трябваше да се признае за победен. И можеше да го направи елегантно.

— Фантастична работа — отбеляза.

Тя грейна.

— Значи имаме сделка?

— Имаме — съгласи се той. — Освобождавам ви от наема. Сега е едностаен апартамент. Мога да му взема двойна цена. — Изгледа я от горе до долу — с дънките, равните обувки и красивото й лице със сияеща усмивка. Може и да беше златотърсачка, но определено я биваше в тази работа. Той си помисли за новата си сграда в Горен Уестсайд — изоставена бивша синагога — която имаше нужда от цялостен ремонт. — Добра сте в интериорния дизайн.

Тя отметна арогантно глава.

— Блестяща съм — заяви.

Леле, как я искаше в леглото си. Не можеше да се отърве от тази мисъл. Той си представи неодобрителната физиономия на Лоти Френд и пропъди мисълта от съзнанието си.

— Може би имам работа за вас. За ремонт на една друга сграда, която купих наскоро.

— Не проявявам интерес — отвърна веднага Кейт.

Той се подразни от отказа й.

— Още не сте чули предложението ми.

— Няма значение. Както ви казах, занимавам се със списания. И работата ми е постоянна.

— Виж, скъпа. — Време беше да й каже някои истини. — Пишеш статии в малко независимо издание. Хубаво е, но едва ли спасяваш света. Изкарваш ужасно малко пари и винаги е било така. Поне в тази област.

Лицето й стана аленочервено.

— Какво казахте?

— О, чу ме, Кейт Фокс, недей да скромничиш.

— Майната ти — тросна се тя.

Дейвид Ейбрамс я погледна учудено. Никой не му бе говорил по този начин в последните десет години.

— Работиш за Емили Джоунс. Това е. Вероятно можеш да си позволиш да се мотаеш без заплата, защото Маркъс Броудър ти е оставил достатъчно.

— Моля? — рече разярено Кейт.

— Мислех да ти предложа истинска позиция. В голяма корпорация. С прилична заплата. Шестцифрена. Което е повече, отколкото изкарваш сега.

— И откъде, по дяволите, знаеш колко изкарвам?

Той вдигна рамене, наслаждавайки се на гнева й и на собственото си надмощие. Тя го бе предизвикала. И Дейвид Ейбрамс щеше да я постави на мястото й.

— Защото, за разлика от теб, госпожице, аз се занимавам със списания. И когато искам да разбера нещо, хората обикновено ми го казват.

— Проверил си ме? Това не означава ли, че хазяинът ми е маниак, който преследва жени?

— Естествено любопитство — рече той невъзмутимо. — Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че ти също не си ме проверила?

Тя отстъпи крачка назад.

— Това е моят апартамент. Махай се.

Ейбрамс кимна.

— Да, госпожо, така е. И сте го преобразили, така че сега няма да плащате наем. Предишните вноски ще ви бъдат върнати по сметката. — Тя отвори уста и той вдигна ръце. — Тръгвам си, тръгвам си.

Дейвид се обърна и излезе. След като вратата й се затвори, той извади телефона си „Блекбъри“. Изпрати имейл на агенцията за недвижими имоти, за да потвърди новите условия: сделката си беше сделка.

Ама че нахална кучка, помисли си той. И беше бесен на себе си, задето й бе разрешил да го раздразни.

Беше време за прочистване на вкуса. Той потупа иконата на телефона си, изкара номера на Кимбърли Делоа, една от любимите му елитни проститутки. Много скъпа, много изключителна и си струваше всеки цент. Слаба, с изкуствени гърди и напомпани устни, тя имаше най-умелата уста в цял Горен Ийстсайд. А сега той искаше само да се погрижат за него. Един от шофьорите му щеше да отиде с лимузината да я вземе и да я докара в центъра.

Тя се изкикоти и обеща да бъде при него след четвърт час. Кимбърли никога не му създаваше проблеми. Използваше банята за гости, обличаше се и си тръгваше двайсет минути след като приключеха. Беше страхотна, помисли си той — приятелка с предимства, без обвързване. Ейбрамс държеше резервен запас бижута, сложени в една кутия в нощното му шкафче. Щеше да й избере нещо хубаво от вътре, освен парите, които вече бе превел по сметката й. Той я харесваше. Една масивна златна гривна беше сред по-скъпите бижута. Кимбърли щеше да го забавлява, а после да си отиде с това на китката.

Без шум. Без стрес. Малката трофейна съпруга от долния етаж можеше да върви по дяволите.

Нали?