Какво правеше в „Лъки“? При целия си успех все още печелеше мизерна заплата. Точно както изтъкна Дейвид Ейбрамс. Все още тъпчеше на едно място. Все още работеше за Емили, получаваше, колкото да покрие наема си, и бе направила всичко това само за да задели настрана малко средства.

Имаше ужасното усещане, че привлекателният кучи син вероятно е прав. Кейт наближаваше трийсетте. Дали не пропиляваше най-хубавите години от кариерата си? Дали не пропиляваше живота си?

Тя крачеше нагоре-надолу като тигър и само мислеше и мислеше. За Маркъс. За Емили. За този град…

Телефонът звънна. Тя го вдигна с раздразнение. Не можеха ли поне една вечер да я оставят на мира? Опитваше се да си проясни главата.

— Кейт?

Беше Силвия от главния офис. Асистентката на Емили. Тя плачеше почти истерично. Кейт забрави за Дейвид Ейбрамс. Забрави за всичко.

— Какво има? Силвия, какво се е случило?

Плачът й се усили и тя едва успя да произнесе думите:

— Гледа ли новините?

— Не. — Почувства как я обзема страх. Ръцете й се изпотиха от прилива на адреналин. — Силвия, какво е станало, за бога?

— Станала е влакова катастрофа — изплака жената. — С влака за Скарсдейл…

Сърцето на Кейт задумка. Родителите на Емили живееха в Скарсдейл.

— Случило ли се е нещо? Емили пострадала ли е?

Още плач.

— Емили и Пол са били в първия вагон, Кейт. Той е дерайлирал… Те са мъртви.

Обзеха я внезапни пристъпи на паника и мъка. Кейт затвори очи, замаяна от болка.

— Това не може да е вярно. — Не беше способна да го приеме. — Не може.

Пръстите й потърсиха дистанционното на масата; тя включи малкия телевизор, който държеше в единия ъгъл на стаята, и превключи на „Си Ен Ен“.

Стаята се изпълни с мрачни, кървави картини. Образите следваха един след друг. Показаха снимка от въздуха на влака, обърнат на едната си страна върху релсите. Гореше. Пожарни коли и екипи обсипваха всичко с вода. Последваха кадри на плачещи хора и ранени на носилки. Районът гъмжеше от линейки, любопитни местни жители, новинарски екипи, истерични роднини…

— Как разбра?

— Родителите й ми се обадиха преди двайсет минути. — Когато Кейт беше заета да кръстосва шпага с Ейбрамс. — Полицаите им се обадили; намерили портфейлите им сред телата. Господин Джоунс замина на мястото да ги идентифицира.

Кейт вече плачеше, сълзите се стичаха по бузите й.

— Боже, Силвия, о, боже. Тя е най-добрата ми приятелка. Винаги е била. Обичам я…

— Знам. Всички го знаем. Много съжалявам, Кейт.

— Ами… семейството на Пол?

— Родителите на Емили ще им се обадят… Кейт. Какво ще стане с това място? С работата… с всички…

— Затвори редакцията за утре. Изпрати на всички имейл. — Защо я занимаваше с това? Тя хлипаше, обляна в сълзи.

— А след това? Кейт! Кейт, моля те, не се сърди. Ти си отговорният редактор…

Така, така. Тя се опита да се стегне. В „Лъки“ работеха петдесет души, зависеха от него за наема си, за храната си. Сега тя трябваше да поеме командването. Сега всички гледаха към нея.

— Ще започнем работа вдругиден. Докато открия кой притежава списанието и какво иска да прави с него. То принадлежеше на Емили, така че може да е оставено на майка й и баща й или на близките на Пол. Не знаем, засега ще продължим да работим както обикновено. Аз… — Тя се опита да помисли. — Имам пълномощно да ползвам банковите сметки, така че ще продължим. Мога да изплатя заплатите…

Силвия се разплака още по-силно.

— Благодаря, Кейт. Знам колко е ужасно да те безпокоя сега за това. Знам, че не бива, но трябва да разбереш…

— Хей. Това е животът ви. Хората имат сметки, имат деца. — Тя се опитваше да е силна, но гласът й потрепваше. Как щеше да работи, по дяволите, след като животът й бе съсипан? — Но в дългосрочен план не мога нищо да гарантирам. Списанието не е мое. Не знам на кого е. Утре искам да се обадя на господин и госпожа Джоунс, да разбера за погребението…

Тя не можа да продължи. Разплака се. Силвия отново се извиняваше.

— Трябва да затварям — смотолеви Кейт. — Ще се обадя на госпожа Джоунс. — И тя затвори, после потъна съкрушена в дивана си, където зарови глава в ръце и плака, и плака, докато не изплака и последната си сълза.



Маркъс Броудър погледна към часовника на нощното си шкафче. Цифрите му светеха меко в мрака. Бе намалил светлината им, за да не може яркостта да обостри безсънието му.

Беше два и половина сутринта. Но той бе напълно буден.

Съобщението на телефона му го бе събудило.

Изпратил му го беше Джак Джоунс, един от раболепните му вицепрезиденти, който обикновено никога не би занимавал шефа директно. Но Джак следеше отблизо няколко цели, които Маркъс му бе възложил. Една от тях беше „Лъки“. Джоунс имаше своите шпиони и контакти в отдела за отчетите на списанията. Всеки месец Маркъс получаваше имейл от него. Това беше един от начините да следи онази дебела кучка Емили Джоунс, която бе съсипала идеалния му брак.

Но после дойде съобщението. През нощта. И то на един от най-личните му номера.

„Катастрофа на влак на «Метро-Норт», се казваше в него. Служителите твърдят, че Емили Джоунс и съпругът й са загинали. Не е ясно кой притежава списанието и кой се разпорежда с изплащането на заплатите. Персоналът е в паника.“

Маркъс препрочете съобщението няколко пъти. Но то изглеждаше достатъчно ясно. Остана доволен, че малкият глупак се е осмелил да го изпрати. Нямаше смисъл да чака до сутринта. Включи телевизора да види новините, като спря звука, за да не събуди партньорката си в леглото и тя да го раздразни с въпросите си.

Момичето спеше до него, дългите й слаби крака се простираха по протежение на леглото. Би я избутал обратно към нейната половина, но не искаше да я разбуди. Щеше да я остави да спи и да похърква леко по този дразнещ начин. Щеше да се отърве от нея сутринта.

Излизаха от три седмици. Беше много подходяща, дъщеря на дипломат във френското консулство. С родословие, което беше точно това, което му трябваше след катастрофата с Кейт Фокс. Той се бе съгласил да озапти пресата, защото нуждите на Кейт съвпадаха с неговите.

Маркъс Броудър мразеше да му се подиграват.

От Кейт се искаше да се свие на топка и да се махне. Което щеше да му помогне да забрави, че в действителност тя бе поискала развод. Дори светът да си мислеше, че е обратното.

Вместо това тя бе избрала път, чрез който имаше най-голяма вероятност да го разгневи. Остана в града. Взе парите му. Започна работа в списанието, заради което се бе провалил бракът им. Започна да работи за Емили Джоунс.

Постъпката й изглеждаше като умишлена обида.

Шпионите му редовно му докладваха, докато накрая не им нареди да зарежат проучванията си. Кейт се бе вкопчила като удавник за сламка в мизерната си малка работа. Бе наела модерен апартамент, тесен, но елегантен, в изискана сграда в долната част на Манхатън, търсеше да си купи жилище. И изглеждаше сериозна. Ходеше на работното си място всеки ден без изключение. И спомагаше за повишените продажби на списанието. Не беше кой знае какъв скок, но вървеше добре. Сигурно беше ценен кадър за екипа.

Той ненавиждаше тези факти. Изглеждаше, сякаш тя отново се бе върнала към стария си начин на живот. Не ходеше толкова много по купони, работеше усилено, но пак си беше Кейт Фокс, все едно Маркъс Броудър никога не й се бе случвал.

Луиз Керуал, момичето в леглото, не беше толкова добра в секса като Кейт. И никоя друга не можеше да се мери с нея. Въпреки че тя не му се бе отдавала изцяло. Той го знаеше и му беше неприятно. Имаше нещо под това слабо сексапилно тяло, големите гърди и закръгления задник — нещо, което я отличаваше. Една натрапчива сексуалност. Тя понякога го глождеше нощем, дори докато Маркъс праскаше последната едрогърда брюнетка или първокласна проститутка, с които обичаше да си доставя удоволствие. Нито техните одобрителни пъшкания, нито екстравагантните им комплименти означаваха за него толкова, колкото миговете, в които Кейт се протягаше и простенваше насън.

Той подозираше, че никога не я бе задоволявал.

И я мразеше заради това.

Погледна към Луиз. Тя беше нищо, беше заместител. Дали тайно мечтаеше, че той ще се ожени за нея? Не, никога повече нямаше да е такъв глупак, никога.

Най-лошото от всичко беше, че той искаше да си върне Кейт Фокс. Имаше недовършена работа с нея. Тя бе едно от притежанията му, купено и платено, но го бе напуснала и измамила, след което само се бе поизтупала и беше продължила напред. Сякаш нищо не й се бе случило…

От седмици кроеше отмъщение.

Разполагаше с много възможности. Да я унищожи в пресата. Това беше добра първа стъпка. След като вече бе подписала споразумението и той бе уредил развода, тя с нищо не го държеше, за нищо не можеше да се пазари с него. Щом бе спрял журналистите, със сигурност можеше пак да ги насъска срещу нея.

Това беше единият начин.

Съществуваха и други. Да я съди… едва ли имаше значение за какво. Джобовете му бяха дълбоки, а тя нямаше нищо, освен един нищожен милион. Можеше да я накара да похарчи и последния си петак по адвокати. Да й отнеме работата, да затрие жалкото списание на Емили, което толкова й харесваше. Можеше да го погълне в корпорация „Броудър“ и да го превърне във всичко, което тя мразеше. Или просто да започне да издава собствено списание, с което да ги конкурира по всички параграфи.