Имаше да избира сред много начини да я сравни със земята. Можеше да опита всеки един от тях или всички заедно. Тя щеше да се досети за намеренията му, разбира се. Маркъс се отдаде на приятна фантазия — Кейт Фокс, която го молеше за среща, връщаше се при него да моли за милост, да го моли да я остави. При почти всякакви условия. Можеше и да я послуша, помисли си той, възбуждайки се при мисълта. Но първо щеше да я накара да застане на колене и буквално да го умолява. После щеше да застане над нея и да я накара да му направи най-изкусната свирка в живота си. Би могла да го задоволява всеки ден в продължение на месец, след което може би щеше да я остави да отиде в Ню Джърси и да потъне в неизвестност. Освен ако не я затвореше в някой апартамент и не я държеше само за забавление…

Каква приятна мисъл. Кейт Фокс — съкрушена, унижена и в краката му. Точно така трябваше да бъде.

Броудър се пресегна и се погали. Той наблюдаваше сцената на тънкия, окачен над леглото телевизор с изключен звук, а светлината от монитора осветяваше стаята, шарейки по голото тяло на хубавата скучна жена, която спеше в леглото му.

Това беше съдба. И всичко се нареждаше. Както ставаше винаги. Наричаха мъжете като него „господари на Вселената“. Тази вечер определението му се стори абсолютно вярно. Влаковата катастрофа се въртеше безспир по новинарските канали. Над двеста жертви. Съпругата на един сенатор, една актриса, католически архиепископ и няколко изявени нюйоркски бизнесмени, всичките изличени от лицето на земята. И между тях Емили Джоунс и мекушавият й съпруг.

Кейт Фокс вече нямаше работа. Не му се налагаше да прави нищо.

Той се зачуди кой притежава списанието. Съпругът й сигурно е бил наследникът. Имаха ли деца? Родители? Любим кръстник? Най-вероятно никой, който разбираше от медии. Можеше да го получи на безценица. И щеше да го направи. Тя го бе кръстила „Лъки“. Но повече му прилягаше да е „Ънлъки“29. Той се изкикоти на собствената си шега.

Може би щеше да го купи чрез агент. Тихомълком. Щеше да е страхотно да влезе в офиса след две седмици и да види физиономията й, когато разбере кой е новият й шеф.

Пръстите на Маркъс се свиха в юмрук. Ето че пак фантазираше за нея. Губеше си времето. А това нямаше да свърши работа. Трябваше да се погрижи за Кейт Фокс — и то много по-хубавичко, отколкото го бе направил, когато я заряза.

Емили Джоунс беше мъртва. Както и кариерата на Кейт Фокс в Ню Йорк.



Погребението мина бързо — за облекчение на всички. Бащата на Емили уреди всичко със светкавична скорост, за да пощади съпругата си, която не бе на себе си от скръб. Кейт осъзна, че стои в гробището на Скарсдейл и сълзите се търкалят по бузите й. Родителите и сестрата на Емили и семейството на Пол — братовчеди и лели — ридаеха и стенеха, докато свещеникът четеше монотонно от Библията. Тя не можеше да се застави да погледне към ковчезите; просто се взираше в земята. Където и да беше приятелката й сега, едва ли беше вътре в този сандък.

Емили бе починала толкова млада, но беше с Пол — единствения мъж, когото някога бе обичала. Беше работила със страст и изживя живота си така, както бе искала. Омъжи се за подходящия човек. Постигна много по-голям успех от Кейт с празния й хладилник и стерилния й милион в банката.

При мисълта сърцето на Кейт се сви, все едно някой я стягаше с обръч през гърдите. Тя едва успяваше да си поеме дъх и мъката, която изпитваше по най-добрата си приятелка, се примесваше с болка към самата нея. Пол беше обикновено момче и Емили го обичаше и беше щастлива с него.

„Как, по дяволите, успях да объркам живота си така?“ — помисли си Кейт.

Сети се за Дейвид Ейбрамс. За неговата арогантност, за наглостта му. И за презрителния начин, по който се бе отнесъл към нея. „Изкарваш ужасно малко пари и винаги е било така. Поне в тази област“ — бе казал той.

Боже, как й се искаше да хвърли парите обратно в лицето му. Да му каже, че не й е притрябвало да й връща наема. Но не можа да го направи, нали? Нямаше достатъчно средства.

За сметка на това го изхвърли от тесния си апартамент. Това бе всичко, което стори. И то не я поставяше в най-доброто положение, помисли си Кейт. Защото все пак щеше да вземе парите му. И знаеше какво означава това в неговите очи.

Гневът и срамът се смесиха с тъгата й.

— Кейт. — Госпожа Джоунс се приближи до нея. — Милото ми момиче.

— О, госпожо Джоунс, съжалявам — успя да каже Кейт. Тя прегърна жената, но скръбта беше вече твърде силна, пулсираше през нея с всеки удар на съкрушеното й сърце. Трябваше да се махне оттук, но не можеше, не можеше да избяга. Не и от майката на Емили. — Емили беше най-добрата ми приятелка…

— Знам, скъпа. — Мери Джоунс избърса очите си. — Благодаря ти за всичко, което направи за нея. Тя непрекъснато говореше за теб. Уважаваше те много.

Кейт поклати глава.

— Беше обратното, госпожо.

— Не — заяви решително Мери Джоунс. — Тя твърдеше, че ти си една на милион, Кейт, ако си позволиш да бъдеш. Че имаш съдба.

Кейт неволно повдигна вежди въпреки мъката си.

— Какво е казала?

— Съдба. Че си специална. Но просто не си позволяваш да бъдеш специална. Загубих малкото си момиченце, Кейт — изхлипа тя. — И знам, че сега тя ще иска ти да постигнеш мечтите си.

— Много съжалявам — повтори Кейт сковано, но майката на Емили бе изгубена в мъката си, плачеше, а раменете й се тресяха и тя зарови лице в ръцете си.

Господин Джоунс, с тъмен костюм и също със зачервени очи, дойде и отведе съпругата си настрани, поставил ръцете си на раменете й.

— Хайде, миличка — каза той. — Да си ходим вкъщи.

Кейт се загледа след тях. Дори в този мрачен час Мери Джоунс имаше някого, който да се погрижи за нея, за когото тя да се погрижи. Семейство. Съпруг.

Кейт всъщност бе имала само Емили. А Емили вече я нямаше.

— Кейт? — Бащата на Емили погледна през рамо. — Ела утре в кабинета на адвоката ни в десет часа. „Колбърг и Грийн“ в Скарсдейл. За прочитането на завещанието.

— Но защо… аз не съм включена в завещанието — възрази Кейт. Тя имаше проблеми, с които трябваше да се справи, и служители, които едва бяха способни да си включат компютрите. Чакаха ги доставчици и рекламодатели, които им бяха платили. Това му беше странното на живота — той си продължаваше и без теб, независимо дали си му разрешил, или не.

Кейт трябваше да продаде списанието, да изплати дължимото на служителите. Тази работа беше единственото, което я караше да става сутрин.

— Напротив, включена си. Трябва да присъстваш.

Кейт прехапа устни. Едва ли можеше да спори с потопените в скръб родители. Значи Емили й бе оставила някакво малко завещание, лични вещи, снимка или нещо такова. И сигурно щеше пак да си изплаче сърцето, като чуе какво е, но със сигурност нямаше потребност да присъства на четенето на завещанието. Можеха просто да й изпратят каквото трябва.

Но щом майката й бащата на Емили я молеха да присъства…

— Добре, сър — предаде се тя. Можеше да направи това последно нещо за Емили. — Ще дойда, но наистина трябва да се връщам в офиса веднага след това. Трябва да довърша този брой на „Лъки“.

— Знам.

— Емили на вас ли остави списанието? — попита невинно Кейт.

— Не. — Господин Джоунс я погледна странно. — Искаш да кажеш, че не знаеш ли? Остави го на теб.

Гробището е странно място да научиш, че животът ти се променя.



Това очевидно беше кабинетът на семейния адвокат от малкия град — помисли си Кейт. Уютна стая с не особено скъпи тъмносини дивани и списание „Добро домакинство“ върху масата, оставено до „Ю Ес Уийкли“30. До тях стоеше безкрайно прелиствано копие на местното каталожно списание „Пенисейвър“. По стените бяха окачени рамки с дипломи по право от второстепенни училища в щата. Но килимите бяха меки и кабинетът беше чист и просторен. В Скарсдейл юристите изкарваха добри пари с дела в областта на недвижимите имоти, уреждането на провинциални разводи, дори легализирането на завещания.

Различаваше се на светлинни години от облицованите с дъбова ламперия коридори на нейния бракоразводен адвокат, от смрадта на богатство, която витаеше около акулите, служещи на Маркъс Броудър.

Но въпреки това работата беше сериозна. Тук животът й се очакваше да се промени. Тя се опита да слуша внимателно. Госпожа Джоунс си бе останала у дома с една от сестрите си; бащата и двама братовчеди на Емили бяха дошли на четенето.

— Всъщност е много просто. — Езра Колбърг погледна над очилата си към тях и се усмихна рязко. Беше го правил и преди и не проявяваше чувство за драматичност. Той бе дребен жилав мъж и говореше бързо. Просто осведомяваше семейството за фактите.

Кейт виждаше, че това занимание действа добре на бащата на Емили. Не му позволяваше да мисли прекалено много. Както му подейства и уреждането на погребението. Човешките същества бяха умни, рече си Кейт. Измисляха гениални средства за справяне с болката.

— Завещанието е много ясно. Госпожа Емили Джоунс е оставила цялото си имущество на съпруга си господин Бенуто, а той е оставил своето на нея. Но това няма връзка, защото според аутопсията той е починал преди нея. Седял е малко по-напред… — През лицето на господин Джоунс премина мъчителна сянка. — Въпросът е, че завещанието се отнася до наследници от втори ред. Това сте вие със съпругата ви, господин Джоунс, тъй като родителите на господин Бенуто са починали. Емили ви е оставила всичко — апартамента си, колата, банковите баланси в двете си сметки на обща сума едно цяло и пет милиона долара.