Емили трябва да е била много пестелива — помисли си Кейт. „Лъки“ беше далеч от подобни приходи, това бяха спестени пари.

— А капитала на списание „Лъки“ е оставила на вас, госпожице Фокс. Както и корпоративните сметки.

В тях едва ли имаше достатъчно, за да изплати дължимите суми, но все пак изпита прилив на признателност към Емили.

— Оставила ли ми е писмо? — попита Кейт с разтреперан глас.

Адвокатът поклати глава.

— Не, госпожо. Няма писмо. Наистина не смятам, че тя е очаквала скоро да умре или пък тези клаузи да влязат в сила. Рядко се случва.

Може би така беше по-добре. Кейт нямаше да се справи, ако имаше бележка за нея. Щеше напълно да потъне в сълзи.

— Мога да ти кажа какво беше мнението й по въпроса — обади се печално Ричард Джоунс. — Тя всъщност ни попита. Ние не искахме списанието. Нямам никаква представа как се ръководи такъв бизнес.

— Можехте да го продадете.

— Нямам такова желание — поклати глава той. — С Мери винаги сме спестявали, госпожице Фокс. Не се налага да се безпокоим за пари. Казах й, че съм много горд с нея. Знаеш ли, аз исках тя да стане зъболекар. Като мен.

Кейт се усмихна.

— Да, сър. Спомням си.

— Слава богу, че не стана. Вместо това, тя последва мечтите си. Каза ни, че го е направила заради теб. — Очите му се насълзиха. — Виж, съпругата ми и аз — ние не те харесвахме много. Не одобрявахме приятелството ви. Ти беше твърде… — Той описа голям кръг с ръцете си. — Твърде различна — заключи той.

Без да иска, Кейт се усмихна леко.

— Както и да е, това не беше моята Емили — продължи. — Ти беше шумна и… някак…

— … секси — измънка адвокатът, след което разбърка книжата пред себе си, сякаш не бе казал нищо.

— Но тя не ни слушаше. Остана с теб. Малко промени и външността си, а после срещна Пол. И имаше това глупаво списание. Веднъж го четох. Доста е бунтарско. — Заяви го със силно чувство на гордост. — Тя беше щастлива, Кейт. Ти имаш голяма заслуга за това.

— Тя беше щастлива, защото вие сте я отгледали щастлива, сър — отбеляза Кейт.

Той не я слушаше.

— Когато я убедихме, че не искаме малкото й списание, тя каза, че не ставало за Скарсдейл. И ние се засмяхме. И после реши, че ще го даде на теб.

Адреналинът й скочи. Сякаш Емили й говореше, насочваше я, казваше й точно какво иска.

— Тя каза, че ще знаеш какво да правиш с него. И ще го направиш забавно. — Той протегна ръката си и Кейт я стисна, мъчейки се да преглътне буцата в гърлото си. — Ти направи живота на дъщеря ми забавен, Кейт Фокс. Никога не си мисли, че това не е важно.

Господин Джоунс я погледна.

— Да те видим сега какво можеш да направиш с нейното списание — допълни той.



Тя пътуваше към града, отпусната и замаяна, на задната седалка на едно местно такси, защото не намери сили да се качи на влака. Освен това искаше да бъде сама. Искаше време да помисли.

Сега „Лъки“ беше нейно. В ушите й отекнаха думите на бащата на Емили: „Да те видим какво можеш да направиш“.

Обзе я пристъп на тъга. Но и на нещо друго. Страх. И вълнение. Нямаше да има време да скърби. Щеше да има време само да работи. Може би Емили го бе планувала така, помисли си Кейт. Тя знаеше какво означава да се управлява малко издание.

Спомни си изпълнените с безпокойство думи на Силвия. Всички служители зависеха от нея. И преди всичко ставаше въпрос за „Лъки“. Рожбата на Емили, нейната гордост и радост. Тя не би искала то да потъне в земята. Родителите й можеха да го жертват, но не и Кейт Фокс.

Тя си представи Дейвид Ейбрамс, който й предлагаше работа, подиграваше се на заплатата й. Какво би казал сега? — зачуди се тя. Вече нямаше заплата. Притежаваше цялото проклето нещо. С неговите разширени продажби, уплашени служители и не съвсем достатъчни финанси. Всички проблеми и възможности на „Лъки“ се бяха стоварили върху бюрото й.

Разбира се, Дейвид Ейбрамс бе ръководил първото си успешно списание още в колежа, припомни едно гласче в главата й.

Да, и бе купил и продал още пет, преди да стане на нейната възраст.

Ами ако се беше съсредоточила по-рано? Ако бе отдавала по-голямо значение на работата си? Какво щеше да стане, ако не бе търсила на погрешното място…

О, я стига, каза си Кейт. Престани да се самообвиняваш. Дейвид Ейбрамс е един от най-успелите издатели на списания на всички времена. Не може той да ти бъде стандартът. Просто реши накъде ще тръгнеш оттук нататък. И престани да мислиш за него.

Той беше арогантен негодник.

И определено не се интересуваше от нея.

Кейт се отърси на задната седалка на таксито, както куче се отърсва от дъждовната вода. Беше време да се фокусира върху работата си. Може би по-късно, когато раните й малко зараснеха, щеше да пробва отново да се влюби. Да се опита да намери обикновено момче, може би адвокат или учител. Някой на нейната възраст. Точно сега тя разбираше, че няма да е от полза на никого.

Тъгата бе обзела всяка частица от същността й, но под нея вече имаше нова емоция. Вълнение. Шок. Може би. Тя се чувстваше виновна, но като че ли изпитваше едва доловимо удоволствие. Насред цялата тази болка Емили я бе дарила с невероятен подарък.

Със собственото си списание. Което приятелката й бе обичала и бе искала да бъде съхранено. То всъщност принадлежеше на нея.

Изглежда, животът току-що бе дал на Кейт Фокс втори шанс. И този път тя възнамеряваше да го приеме.

Тринадесета глава

Дейвид Ейбрамс завъртя стола в кабинета си и погледна през прозореца. Напоследък лесно се разсейваше.

В интерес на истината прозорецът си го биваше, както и гледката. Офисите му се намираха в центъра на града, на Десето авеню, точно на север от „Таймс Скуеър“, и архитектите му бяха получили разрешително да променят фасадата на една емблематична сграда само заради апартамента му на последния й етаж. Една цяла стена от стъкло, затъмнено от едната страна, отразяваше неоновите светлини на рекламите, огромните билбордове и екрани със сменящи се надписи и картини, увити около небостъргачите, претъпканите с туристи тротоари, жълтите таксита, пълзящи покрай сексбаровете на земното равнище. От външната страна тази стена изглеждаше като огромно огледало — то проблясваше на слънцето и отразяваше всичко, което се случваше. В кметството имаше специално гласуване, за да бъде получено разрешение. След внимателни дарения членовете на законодателния съвет от всички страни изтъкнаха, че Дейвид Ейбрамс допринася за красотата на „Таймс Скуеър“. Седмо авеню при Четиридесет и девета улица — там се помещаваше един от най-популярните нови предприемачи в града.

Разбира се, от страната на Дейвид стената беше шумоизолирана и ширналият се под него град изглеждаше почти безмълвен. Гигантските билбордове го изпълваха с енергия, караха го да иска да бъде полезен, да създава. Те рекламираха дънки „Гес“ и козметика на „Мейбълин“, диетична кока-кола и бонбони „Ем енд Емс“, нюйоркските Янки, самолетни компании и филми, телевизионни програми и продукции на „Бродуей“. Той трябваше да установи офиса си тук. Това беше „Таймс Скуеър“, биещото сърце на най-великия град в света. Тук на човек му се налагаше да се съревновава, да се бори. Манхатън беше пълен с акули. Трябваше или да се движиш напред, или да умреш.

Дейвид Ейбрамс искаше само да се движи напред. Затова се бе върнал в кабинета си. Работата от къщи изведнъж бе започнала да го разсейва. Той проклинаше деня, в който се бе съгласил да се срещне с Кейт Фокс. Тази жена бе влязла под кожата му и всеки ден, докато се изкачваше с асансьора към апартамента си, се чудеше какво ли прави тя в своя, който бе толкова тесен, колкото неговият беше огромен. Онова малко кътче светло въздушно пространство, която тя бе преобразила като с магия.

Това го безпокоеше. През изминалата седмица през леглото му бяха преминали повече момичета от обикновено. Но някак си тя продължаваше да изскача в съзнанието му. По едно време дори се замисли дали да не се премести. Да си намери друг апартамент някъде в някоя от другите си сгради. Но, разбира се, фантазираше. Нямаше да се премести само защото някаква мацка бе наела жилище в сградата му.

От което го бе изгонила. А сега даже и не плащаше наем за него. Той се зачуди доколко тази сделка му беше изгодна.

И все пак положението беше временно. Скоро Кейт Фокс щеше да си тръгне. Договорът за наем беше много кратък.

И после той щеше да го отдаде на някой нахакан млад банкер и да забрави всичко за нея.

Ейбрамс седеше в кабинета си, взираше се в „Таймс Скуеър“ и наблюдаваше всички тези заети нюйоркчани, впуснали се в дейния си живот и задвижващи най-великия двигател на Западния свят.

— Лоти. — Той позвъни на секретарката си. — Донеси ми доклада на издателския отдел. И извикай Тим Рейнълдс.

Рейнълдс ръководеше тази част от империята, която беше свързана със списанията. Той беше изтънчен и ефективен и го бяха плячкосали от „Конде Наст“31.

— Да, сър, веднага.

— Повикай и Айрис. И Рик Джонсън.

— Непременно, господин Ейбрамс. — Лоти затвори. Щеше да се обади на главните му директори и да ги извика за военен съвет. Тим Рейнълдс беше човекът с парите, главният финансов директор на цялата група. Той се грижеше Дейвид да не се разпростира извън възможностите си, държеше цените под контрол. Рик Джонсън управляваше маркетинга. Ейбрамс съзнаваше, че отделът му има нужда да се стегне, и имаше нужда от Рик около себе си, за да му натяква това. А Айрис Хоги беше старши началник на списанията „Модел“ и „Бюти“, неговите две основни женски издания, изпитаните източници на влияние сред колекцията му от списания. Тенденциите в пътешествията и стила на живот идваха и си отиваха, но ако нещата се вършеха както трябва, червилото винаги щеше да се продава. Хоги беше на четиридесет и три години със средно дълга къдрава коса, винаги съвършено фризирана, и склонност към черните копринени рокли. Беше забележителна, омъжена за богат банкер с три деца от предишния му брак. Тя нямаше нужда от парите му. Просто обичаше властта. Той много ценеше Айрис и умението й да използва елегантността като оръжие.