Може и да не бе популярна, както научи Ейбрамс, но си вършеше работата. Дори по време на криза големите му издания отбелязваха стабилни продажби и не губеха читателите си. Докато другите срещаха трудности, той оставаше непокътнат. Тим Рейнълдс оценяваше тази редакторска сила. Според твърдението му можеха спокойно да се осланят на „Бюти“.

А Тим Рейнълдс беше хищник. Той сключваше сделки, които привличаха важните имена, големите писатели, прочутите фотографи, всичките най-добри стилисти на Америка. Ейбрамс все още беше дребен играч, но с Тим на борда поддържаше добър поток от най-изявените таланти. Всичките му списания бяха в играта и ако някое от тях не успееше да отговори на очакванията, Рейнълдс беше безмилостен; той спираше издаването му и служителите си търсеха друга работа. Тук разходите бяха ниски, а производството — гладко. Защото Тим Рейнълдс не си поплюваше. И всички, които работеха за Рейнълдс, знаеха как стоят нещата.

След пет минути на вратата му се почука и Лоти Френд влезе с доклада в ръцете си. След десет минути тримата му старши директори се бяха настанили в столовете с високи облегалки, подредени срещу бюрото му.

— Не съм доволен. — Ейбрамс ги видя да си разменят нервни погледи.

— Отделът е в равновесна точка. Годината беше тежка — заяви Рейнълдс.

— Продажбите на „Модел“ са се покачили с два процента за тримесечието — добави Айрис. — Имаме много приходи от реклами.

— Да, а продажбите на „Бюти“ са спаднали с три процента.

— Това не е зле, като се има предвид настоящият климат — опита се да я защити Рик. — Според индустрията се справяме чудесно. Направо сме за завиждане.

Ейбрамс се изправи и те се свиха леко назад в столовете си. Очите му проблясваха. Директорите му знаеха, че това не е на добре.

— „Чудесно“ не ме устройва — каза той. — Тъпчем на едно място. Имаме стабилност, да. Разликата между теб и мен, Тим, е, че аз не смятам, че това е хубаво нещо. Амбицията ми не беше да ръководя някаква средна по размер издателска група. Исках да сме новите „Конде Наст“. Даже по-добри. Тази компания трябва да се разширява. Искам въображение, визия. А не стабилност, колкото да върви. — Той постави едната си ръка върху бюрото. — Кажете ми какво е нужно да се направи. Какво да затворим? Какво да купим? Искам да се сдобием с нещо. Като например с някое ново издание, което има потенциал да се прочуе, да заговорят за него. Да взривим индустрията.

— Но, Дейвид, ако ми позволиш да изтъкна — обади се Айрис, — ти вече си много богат човек. И си постигнал това без поемането на рискове.

— Богат? — Ейбрамс изсумтя. — Не знам какво е да си богат. Маркъс Броудър е богат. Марк Зукърбърг е богат. А ние просто си живуркаме удобно в нашите апартаменти за пет милиона долара. Това не ме устройва. Аз съм амбициозен.

— Мисля, че стана ясно — измърмори Рик.

— Така че давайте. Мислете стратегически. Намерете ми нещо, което да ми е от полза. Някое ново издание, което да разбуди града и да го накара да ни забележи. Да започнем с това.

— Много добре — каза Айрис, като стана и приглади полата си „Дона Каран“. — Ще те държа в течение.

Рик стана и излезе с нея, поклащайки глава. Той очевидно смяташе, че „стабилно“ се равняваше на „чудесно“. Само че не беше — и Дейвид Ейбрамс виждаше това с кристална яснота.

— Дейвид. — Тим Рейнълдс остана на мястото си, притиснал едната ръка към челото си, което означаваше, че мисли усилено. Ейбрамс обичаше да вижда този жест; затова именно Тим ръководеше групата, а другите двама му докладваха. — Върти ми се в главата една идея. Мога да се разтърся за разни възможности. Но се сещам за едно ново издание.

— Целият съм в слух — отвърна Ейбрамс. — Искам някое независимо, дето е готово да се разрасне. И то внушително.

— Чувал ли си за списание „Лъки“?

Ейбрамс примигна.

— Какво?

— „Лъки“. Едно независимо списание, нещо средно между „Уолпейпър“ и „Вилидж Войс“. Занимава се с лява политика, но има и доста ексцентрични материали, малко мода, малко лайфстайл.

Проклетата Кейт Фокс, помисли си Ейбрамс, но нищо не каза. Искаше да чуе мнението на външен човек.

— Продължавай.

— Спечелило си е кръг от верни читатели при започването си. Богати либерални хлапета. Изкарвало е малки приходи. Но после назначават нова отговорна редакторка, която го освежава. Публикува популистки материали, но не премахва активистките теми. В момента няма друго такова на пазара. Представлява някаква смесица от лайфстайл и социална съвест. Малко е бунтарско. — Рейнълдс не можа да сдържи възхищението в гласа си. — Продажбите му също са скочили преди няколко месеца. Става все по-известно…

— Частна собственост ли е?

— Да. Но собственичката е починала в катастрофата на „Метро-Норт“ миналата седмица.

Ейбрамс подскочи шокиран.

— Какво?

— Да. Името й беше Емили Джоунс. Съпругът й също е загинал.

— Мамка му. — Той обикновено не псуваше. Помисли си за Кейт, този път не с такава агресия. — И кой го притежава сега?

— Нямам представа. Можем да разберем. Вероятно ще искаш и отговорната редакторка заедно със списанието. Тя е същественото в цялата работа. И знаеш ли кое е странното? Че е бивша съпруга на Маркъс Броудър, последната, струва ми се.

— Чух това — отвърна сухо Ейбрамс. Трябваше да намери Кейт Фокс, да й каже, че съжалява за загубата й. Най-малкото. — Май трябва да го обмисля, Тим. Благодаря ти. Оглеждай се и за други заглавия.

Рейнълдс кимна и излезе от стаята. Ейбрамс прехапа устни. Не беше сигурен как да действа. Работата му би трябвало да го отвлича от мислите по Кейт Фокс.

Може би съдбата му се присмиваше.



Кейт седеше в заседателната си зала, ако можеше да бъде наречена така, защото всъщност представляваше кухненска маса на последния етаж на малката им сграда в Уест Вилидж. Списанието се ръководеше от осем стаи и кухненският кът съвпадаше с помещението за заседания.

— Всичко е готово по този брой — въздъхна с облекчение счетоводителят им Карл Левин. — Благодаря, Кейт. Ангажирахме рекламите. Сметките са платени. Но в началото на следващия месец ще има някои проблеми.

Тя се почеса по главата.

— Мислех, че върви добре. Репортажът за сенатора…

— Върви страхотно като за списание. Но като бизнес… — Той сви рамене красноречиво.

Тя въздъхна.

— Е, аз наследих този бизнес. Така че ми разкажи как стоят нещата.

— „Лъки“ има нужда от финансиране. Отчаяна нужда. Но Емили отказваше да потърси спонсори, да продаде дял от него или каквото и да било. — Той направи гримаса. — Компанията е задлъжняла, Кейт. Тази сграда… наемът се вдигна. А назначаването на още служители означава още данъци. Приходът ни оставя дефицит, който новите продажби още не могат да запълнят. Проблемът е в притока на средства, но е сериозен проблем.

— Емили как се справяше с него? — поиска да узнае Кейт. — Сигурно е имало някакъв начин.

— Имаше естествено. Списанието караше на кредит и тя бе затънала до гуша в заеми.

— Можем да продължим по същия начин — заяви решително Кейт. — Продажбите се покачват; имаме нужда само от малко време, докато успеем да покрием заемите.

— Ъъъ… — Той непохватно разхлаби яката си. — Боя се, че след катастрофата… ами, банките започнаха да притискат за по-скорошно изплащане на кредитите. Тяхно право е, според клаузите в договора. Емили беше собственикът и те се чувстваха удобно с хода на нещата под нейно ръководство.

Кейт настръхна.

— Емили беше чудесна, но аз съм причината за възхода на „Лъки“.

По дяволите, това вече беше нейната рожба. Беше станала такава още след развода.

— Споменах им за това, но… — Карл се изчерви.

— Изплюй камъчето.

— Много съжалявам, Кейт. Не искат и да чуят. Смятат, че си… просто обикновена представителка на хайлайфа — довърши той неуверено.

Трофейна съпруга. Граблива кучка. Това щеше да я преследва завинаги. По бузите й се разля руменина.

— Тогава май ще се наложи лично да им обясня нещата. — Тя се вторачи в цифрите пред себе си. Спретнатите малки черно-бели редове, толкова прецизни и безлични, скриваха мащаба на бедственото им положение. „Лъки“ загиваше. И ако тя не намереше парите, щеше да бъде спряно без значение какви са продажбите.

Кейт не се заблуждаваше. Беше се случвало с куп списания преди. Непрекъснато се случваше.

— Уреди ми срещи с банките — каза тя.

— Съжалявам, госпожо Броудър. — Мениджърът я загледа иззад бюрото си. Той беше дебел дребен мъж със свински очички и със загатната подлост в усмивката. — Нямате абсолютно никакъв опит. „Уестърн Сити Банк“ не може да разчита, че ще гарантирате сигурността на инвестицията ни.

— Имам огромен опит. Започнах в „Кюти“, след което прекъснах кариерата си за кратко…

Повдигнатите му вежди й казаха какво е мнението му за „прекъсването на кариерата“ й.

— Помня, госпожо Броудър. Прочетох всичко по въпроса.

Кучи син, помисли си Кейт. Тя прехапа устната си, за да се въздържи да не го поправи за името си. Той го правеше нарочно, наслаждавайки се на смущението й. Нямаше да му достави удоволствието.