— Е, бързо се върнах на работа, господин Джаксън. В „Лъки“. Където, както може би знаете, станах отговорен редактор, публикувах едни от най-интересните материали, повиших продажбите…

— Мога ли да бъда откровен с вас, госпожо Броудър?

Кейт вдигна рамене.

— Нима досега ви спирах?

Той подмина забележката.

— Приписвате си заслугата за увеличените продажби, но никой не е убеден, че имате такава. От документите се вижда, че сте просто журналистка средно ниво на ниска заплата от четиридесет хиляди долара. Госпожица Джоунс притежаваше списанието, тя пое риска да го основе, заработи по него веднага след завършването си; за нас беше удоволствие да я подкрепим. Вие… — Той разпери ръце. — Вие взехте, така да го кажем, други решения.

— Четиридесетте хиляди бяха само докато Емили и Пол ме направиха пълноправен партньор.

— Разбира се, госпожо Броудър, разбира се — каза той успокоително, снизходително.

У нея закипя ярост. Тя се помъчи да я озапти.

— Господин Джаксън, Емили ми остави проклетото списание. Това би трябвало да ви говори нещо.

— Оставила ви е купчина дългове. Вижте, най-добрият ви шанс е да се опитате да го продадете. Ще ви отпуснем един месец да го направите. В противен случай ще бъдем принудени да го спрем.

— Това е лудост — изгледа го Кейт. — Ще закриете „Лъки“, при което ще изгубите всичко.

— Знаете ли кое е основното в даването на заеми, госпожо Броудър? Това е изкуството да не се хвърлят добри пари след лоши. — Той се усмихна самодоволно на остроумието си. — Разбирам ги тези въпроси.

— Е, хубаво е, че разбирате поне от нещо — каза Кейт и се изправи. — Защото, господин Джаксън, вие сте един от най-скучните, недалновидни, жалки малки бюрократи, които някога съм виждала.

Тя се врътна на обувките си „Маноло“ и излезе от кабинета му, като го остави да зяпа след нея като риба.

Беше едно и също навсякъде, където опита.

„Съжалявам, не проявяваме интерес към ново управление.“

„Нуждаем се от гаранции за този дълг.“

„Условията на заема ясно посочват, че…“

„Госпожице Фокс, трябва да ни платите. Възможно най-скоро. Най-късно до месец. В противен случай трябва да продадете списанието. — Очите на банкера бяха съвършено безизразни. — Или ние ще го продадем.“

След една седмица тя се убеди. Ако не направеше нещо веднага — на мига — новото начало, което Емили искаше за нея, за списанието, щеше да се изпари. И всичко щеше да приключи. Вторият й шанс, новият й живот загиваха напълно.

— Трябва да кажеш на служителите, Кейт — помоли я Силвия със зачервени очи.

Двете се бяха затворили в малкия ъглов кабинет, представляващ тясна стая с прозорец, който гледаше към канализацията и вентилационните шахти на гърба на хотела зад тях.

— Поне ги предупреди… да започнат да си търсят друга работа…

Друга работа в този загиващ сектор? Как пък не, помисли си Кейт. Все едно щеше да има някаква разлика. Един-двама щяха да си стъпят на краката; останалите нямаха шанс. Списанието беше ексцентрично и гениално, но едва ли щяха да ги вземат в „Космополитън“ или „Лейдис Хоум Джърнъл“.

— Никой нищо няма да търси. — Кейт въздъхна дълбоко и разтърка слепоочията си. Отговорът беше пред нея още в мига, когато банкерът бе пуснал бомбата си; тя просто не искаше да го приеме. — Ще намеря парите. Може би ще продам дял от компанията, но ще намеря парите.

— Откъде?

Кейт изправи рамене и се пресегна за чантата си „Прада“ — разкошен аксесоар от пепеляворозова кожа, която подхождаше перфектно на набраната й блуза от китайски креп и тесните сини дънки.

— От един инвеститор — отвърна тя и се опита да не обръща внимание на разлялата се по бузите й руменина. — Мисля, че познавам някого, който ще прояви интерес.

Силвия изгледа смущението, изписано по красивите страни на новата й шефка. Тя изстена:

— Нали не е Маркъс Броудър? Защото Емили го мразеше.

— Не е Маркъс Броудър. — Кейт стана; нямаше смисъл да отлага повече. — Друг е. Дейвид Ейбрамс.

— Майтапиш се. Да не би да го познаваш? Какъв е той?

— Кучи син — отвърна Кейт.



Дейвид Ейбрамс седеше в кухнята си и вдъхваше наситения аромат на кафето си с канела.

Не държеше прислуга. Щеше да е досадно някой готвач или иконом да се мотае наоколо сутрин. Габриела работеше при него шест дни в седмицата, докато той беше навън, тичаше или работеше. Той харесваше дома си в идеално състояние, с чисти подове, свежи цветя всеки ден, обичаше чаршафите „Портхолт“ да са изпрани и изгладени всеки път, щом използваше леглото. Но не искаше да вижда как се прави всичко това. Освен това изпитваше удоволствие сам да приготвя закуската си. Пускаше портокалите в сокоизтисквачката и си приготвяше ароматно кафе, оставяйки замайващата му миризма да се разнася из кухнята. Обикновено си препичаше геврече със стафиди и го намазваше с крема сирене. Щом като човек бягаше и вдигаше тежести, можеше да си яде каквото поиска.

Ейбрамс не виждаше причина да се отказва от каквито и да било удоволствия.

Той беше в добро настроение. Момичето от предишната вечер се бе представило великолепно. Айлин беше стриптийзьорка от Куинс с фантастични големи изкуствени гърди и весел характер. Тя всяко лято работеше почасово като сервитьорка в тенис клуба му в Хемптън, така че студеният чай беше придружен с допълнителни привилегии. Ейбрамс я бе обсипал с бижута и подаръци и тя беше невзискателна, дружелюбна и приятна партньорка в леглото.

Всички жени трябваше да са такива, нали? Не да са сложни. Заядливи. Да се преструват. Поне Айлин беше откровена относно желанията си. Тя харесваше тялото му, но искаше пари, подаръци, бижута. В замяна на това ставаше, използваше банята за гости, напръскваше се обилно с парфюма „Шанел“, който той оставяше на гостенките си, и се прибираше с лимузината му в собственото си жилище. Тя беше толкова незаинтересована да имат връзка, колкото и той. Може и да си имаше някой приятел. Ейбрамс предпочиташе да не я пита, като така спестяваше неудобството и на двама им.

С нея нямаше проблеми. Тя не искаше да се омъжи за него, не искаше да спорят непрекъснато. Той се замисли за Кейт Фокс, след което сложи захар в кафето си, разбърка го и отпи. Опита се да пропъди обзелите го мисли за нея. Имаше и други възможности за придобиване на издания. „Лъки“ не беше единствената.

Кафето беше силно, хубаво. Той му се наслади, пропусна закуската. Бързаше да отиде в офиса. Беше време да действа. Чувстваше едва ли не благодарност към Кейт; тя го бе накарала да осъзнае, че тъпче на едно място.

Дейвид Ейбрамс никога не искаше да му е удобно. Като дете бе дал големи обещания пред себе си и възнамеряваше да ги спази всичките.

Телефонът му върху мраморния плот изжужа. Той го погледна разсеяно. Ново съобщение от непознат номер.

„Господин Ейбрамс, бих искала да ми назначите час за среща. За предпочитане още днес. Да обсъдим инвестирането ви в списание «Лъки».“

Кейт Фокс

Едва не се разсмя на глас. Беше шега, нали? Само че не беше, в това бе сигурен. Тя наистина му бе пратила съобщение. И го молеше за среща.

Той се вторачи в телефона си за няколко секунди. После отпи поредната продължителна глътка от кафето си.



Кейт се загърна с хавлията си. Тъкмо бе излязла от банята и от мократа й коса капеше вода и се спускаше на вадички по гърдите й. Но телефонът й звънеше настоятелно и тя нямаше как да не го вдигне.

Изруга и излезе изпод душа, уви се с една широка хавлия за баня — от някои работи човек просто не можеше да се лиши — и взе айфона си.

— Госпожица Фокс?

— Да, аз съм.

— Казвам се Лоти Френд. Обаждам се от кабинета на Дейвид Ейбрамс. Той ме помоли да ви потвърдя час за среща.

Кейт стисна юмрука си. Божичко, толкова скоро. Той й бе определил среща. Това беше чудесно. И то без да има представа какво ще му бъде предложено.

— Това е великолепно — каза радостно тя. — В колко часа е срещата?

— В осем и четиридесет и пет днес — отвърна хладно жената.

— Толкова до късно ли работи офисът?

— Осем и четиридесет и пет сутринта, госпожо.

Кейт едва се сдържа да не изпищи. И да не попита Лоти Френд дали не си прави проклет майтап. Но не искаше да достави това удоволствие на жената. Тя ясно беше казала днес. И с доловима радост бе метнала тази малка бомба по посока на Кейт.

Срещата беше след двайсет и пет минути.

— Благодаря много — каза Кейт. — Ще дойда.

Бързо затвори и започна да действа светкавично. Мократа й коса беше вързана в безмилостна конска опашка. Тя си мацна малко овлажняващ крем и пудра на бузите и остави очите и устните си негримирани. Навлече спортния си екип за тренировки — черен клин, тениска и тънък кашмирен пуловер; грабна едни черни чорапи от ликра и чифт лачени равни обувки, които държеше до дрешника за спешни случаи. След това се напръска обилно с дезодорант против изпотяване. Щеше да й е нужен.