Луиз Бегшоу - Съдба

— Кейт Фокс — обяви тя след двайсет минути. Знаеше, че лицето й е зачервено от усилието, че няма никакъв грим и че косата й е влажна. Но беше подранила с пет минути. Това имаше значение. — Имам среща с господин Ейбрамс. За осем и четиридесет и пет.

Секретарката, дразнещо красива двайсет и няколко годишна блондинка, облечена с безупречна кремава рокля на „Диор“, с увита в елегантен кок коса, й се усмихна спокойно. Като гледаше момичето, Кейт се зачуди дали някога му се е налагало да положи усилие за нещо.

— Разбира се, госпожо. Моля, седнете.

Кейт с радост се подчини. Стовари се на дивана и се опита да успокои дишането си. По кожата й имаше капки пот. Тя облиза няколко от горната си устна.

— Кейт Фокс.

Боже. Не бе видяла кога се е отворила вратата. Кейт едва не подскочи от изненада. Прибра езика си и се изчерви мощно.

Дейвид Ейбрамс стоеше, вперил поглед надолу към нея, докато тя седеше на скъпия му диван. Беше облечен в умело ушит костюм, който с нищо не прикриваше стегнатите мускули на гърдите и ръцете му. Косата му беше тъмна, изпъстрена тук-там с бели нишки, подстригана късо. Имаше остър нос и тези невероятни кафяви, оградени с гъсти тъмни мигли — почти поразителни очи, които сякаш я държаха на място.

Той беше абсолютно невъзмутим. И изражението му беше непроницаемо.

— Успяхте.

Тя вдигна рамене.

— Вие ми дадохте този час, господин Ейбрамс. Така че дойдох.

Той я погледна и на нея й се прииска да се размърда и да се загърчи на мястото си. Стоеше неподвижно единствено с неимоверно усилие на волята си.

— По-добре ще е да ми казвате Дейвид, не мислите ли? — попита той. — След като сме съседи.

— Дейвид — каза Кейт. — Благодаря. Още веднъж.

— Не ми благодарете прекалено. Още нищо не съм направил. — Той посочи зад себе си. — Сместих ви преди първата ми среща за деня. Заповядайте в кабинета ми.

Тя го последва, прехапвайки устни, за да се възпре да му благодари отново.

— Ще желаете ли нещо? Чай, кафе?

Още една безупречна служителка, този път малко по-възрастна и със сива модна прическа, се материализира от нищото и отвори вратата.

— Чисто кафе, моля. Без захар. — Всъщност нямаше нужда от кафе, но вече бяха започнали танца си и тя не искаше да изглежда слаба или забързана.

— Разбира се. А за вас, сър?

— За мен само вода с лед — отвърна Ейбрамс. — Влизай, Кейт. Може да ти казвам Кейт, нали?

— Да, разбира се — смотолеви тя.

Ейбрамс я въведе в огромно, забележително помещение. Тя бе изумена от високия таван, остъклената стена, простиращата се гледка надолу към „Таймс Скуеър“.

Не беше същото като при Маркъс Броудър. Нямаше и помен от наследено богатство и аристократична показност. Това беше нагла демонстрация на бързо натрупано състояние от нов играч, устремен към върха.

Дейвид Ейбрамс олицетворяваше всичко, на което се възхищаваше тя, всъщност той беше проклета легенда. Искаше й се само да не беше такъв негодник. Искаше й се да не беше толкова красив. Ако това бе правилната дума. Той имаше жестоки сексапилни устни, проницателни очи, остър нос, а не скучни и безобидни черти на кинозвезда.

Той я смущаваше.

— Седни. — Ейбрамс посочи към два дивана в единия ъгъл на стаята, разположени един срещу друг, разделени от ниска стъклена масичка за кафе. Кейт седна, благодарна, че е обута с клин, а не с пола и не й се налага да се чуди къде да си дене краката. Той седна срещу нея. Секретарката се появи отново в точния момент с малък поднос с напитки — вода с лед за Ейбрамс, сервирана в кристална чаша, и кафе за Кейт в чаша от тънък китайски порцелан. Ароматът на кафето изпълни стаята.

— Ямайско „Блу Маунтин“ — обясни Ейбрамс. — Няма по-добро кафе.

— Да, спомням си — съгласи се Кейт прибързано, след което й се прииска да се изрита. Тя взе чашата и отпи, а на бузите й загоряха две червени петна.

— Господин Броудър го е харесвал?

— Той искаше най-доброто от всичко — каза равно Кейт. Беше сгафила, но поне можеше да покаже на Дейвид, че от нищо няма да избяга.

— Виждам — отвърна Ейбрамс. И погледът му обходи тялото на Кейт, сякаш можеше да я разсъблече с поглед.

Тя отбранително притисна краката си един в друг. Той я караше да се чувства жизнена, жива. Смущаваше я, и то прекалено много.

— Не съм дошла да го увъртам… Дейвид. Дойдох тук, защото имам нужда от парите ти.

Той се разсмя, внезапно нарушавайки спокойствието си.

— Е, поне си откровена по въпроса.

— Не ги искам за мен, кучи син такъв — възкликна Кейт. — А за списанието. За „Лъки“.

Ейбрамс й отправи някак развеселен поглед.

— Да, каза, че искаш да обсъдим евентуалното купуване на някакъв дял. Кажи ми, мислиш ли, че да наричаш белия си рицар „кучи син“, е най-добрият начин да подходиш към въпроса?

— Сигурно обикновено не е. Но в твоя случай… може би. — Кейт отметна глава. — Познавам те, Дейвид Ейбрамс. Знам всичко за кариерата ти. И виждам кой си. Харесваш списанието ми и се интересуваш от мен. Затова поиска да ме видиш относно апартамента. Беше любопитен. А аз те изхвърлих, което вероятно не се случва много често на мъже като теб. Нека не играем игрички, защото съм въртяла педалите повече от двайсет пресечки и съм уморена. Даде ми час за среща тази сутрин, който би трябвало да е невъзможно да се спази. Нещо като тест, нали? Но аз пристигнах навреме. Така че ето какво. Спираме да си играем. Аз ти казвам защо „Лъки“ ще е идеално за теб, ти се съгласяваш и двамата печелим маса пари.

Сега усмивката му беше уязвимо топла.

— Печелиш точки за стил, Кейт — отстъпи той. — Признавам ти го. — Той се облегна назад в уютната тъмносива кожа на дивана си. — Разбира се, че беше тест. Мисля, че го премина. Мислила ли си за последствията от постъпката си?

— Спасявам списанието си.

— Не. Спасяваш нашето списание. Защото, ако ще ти избавям задника, смятам да притежавам голяма порция от бизнеса.

— Аз ще държа мажоритарния дял — възрази Кейт. — Не ти предлагам цялото нещо.

— Не сключвам дребни сделки. Ако реша да инвестирам, искам петдесет и един процента.

— Четиридесет и девет — каза тя. — Най-много.

Ейбрамс поклати глава.

— Изданието е страхотно. Наистина притежаваш нещо много интересно. Вече направих съответното старателно проучване. Без игрички? Добре. Ето какво. Ще бъде перфектно за бизнеса ми. Искаме да разтърсим пазара и ако не ми се беше обадила, аз щях да ти се обадя.

През нея премина тръпка на удоволствие, на облекчение.

— Но това не е единствената възможност. В бизнеса винаги има много възможности. Освен това съм свикнал да съм шеф още от тийнейджърска възраст. Не работя за други хора, не вземам по-малкия дял. Никога. Това не подлежи на договаряне.

Тя отправи поглед към него. Бяха толкова близо, коленете им почти се докосваха. Той нямаше да се огъне; беше доста твърд по въпроса. През нея премина неволна тръпка на желание. И колкото повече очите му я гледаха кротко, без да се отместват и на милиметър, толкова по-лошо ставаше.

Кейт устоя на импулса да оближе устни. Божичко, никой друг мъж не й бе въздействал така. Нито Маркъс, нито мъжете преди него. Опита се да не обръща внимание на вълните от желание, които запълзяха по гърдите й и надолу към корема. Ситуацията беше такава, каза си, че тя искаше списанието, искаше го много. И заради това трябваше да се моли на този човек. Беше естествено да изпитва някакви чувства.

— Това е моето издание. Емили го остави на мен.

— Да — кимна той. — Едва наскоро научих как се е стигнало до това. Много съжалявам за загубата ти. Но въпреки това не вземам по-малки дялове. Аз отговарям за всичките си притежания. Само по този начин работя.

Кейт изправи гръб. Трябваше да се стегне. Бяха изминали два наситени с емоции месеца и тя прекаляваше с реакциите, това беше всичко. На него му предстоеше друга среща след по-малко от десет минути. Тя трябваше да приключи с този въпрос. Да действа като шефа, който Емили Джоунс смяташе, че може да бъде.